5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 698
София,21.10.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 43/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 235 от 11.10.2012 г. по в. гр. д. № 345/2012г. на Ловешки окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Троянски районен съд решение № 119 от 08.06.2012г. по гр. д. № 110/2012 г. за осъждането му да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл. 55, ал. 1, ЗЗД, сумата 17 100.01 лв. – част от сумата по фактура № [ЕГН] от 31.01.2012г., недължимо платена цена на вода за периода 30.12.2011 г. – 31.01.2012 г. по договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води от 01.08.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 12.02.2012 г. – до окончателното й плащане.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на преобладаващата част от съдебния състав, че дължима от дружеството-потребител на услугата по приемане, отвеждане и пречистване на отпадъчни води е цената, уговорена в сключения между страните договор от 01.08.2005 г., а не утвърдената с Решение № Ц-012/31.03.2011г. на ДКЕВР цена за пречистване от 1.07 лв./куб.м. без ДДС за трета степен на замърсеност. Според касатора, този извод е резултат от несъобразяването на специалната нормативна уредба, регулираща дейността по водоснабдяване и канализация и по-конкретно, на разпоредбите на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), с който е въведен регулатор в областта на водоснабдяването – Държавна комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), която уеднаквява режима на територията на цялата страна при съобразяване на редица елементи, влияещи на ценообразуването и чиито решения в тази насока са задължителни за всички В и К оператори и определените с тях цени на водата са приложими към вече сключените от дружествата-оператори договори, като заместват по право противоречащите им разпоредби.
Като значими за допускането на касационното обжалване с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поставя въпросите: 1. Правилни ли са изводите на съда относно приложението на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД относно точния смисъл на договорни клаузи при наличието на изменение на материалния закон и въвеждането на ДКЕВР като единствен регулаторен орган, разполагащ с правомощието да утвърждава цените, на които В и К операторите предоставят услугите си, без да е необходима намесата на трети лица и 2. Следва ли да се приеме, че утвърдените след подписване на договора Общи условя за предоставяне на В и К услугите на потребителите от В и К оператор [фирма], [населено място] преуреждат облигационното правоотношение, предвид обстоятелството, че според чл. 11, ал. 7 ЗРВКУ В и К операторите публикуват одобрените от комисията Общи условия на договорите за предоставяне на В и К услуги най-малко в един централен и един местен ежедневник.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 09.01.2013 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да уважи предявения от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 17 100.01 лв., част от претендираната от ищеца сума 22 557.46 лв., платена като цена на вода за периода 30.12.2011 г. – 31.01.2012 г. по договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води от 01.08.2005 г., въззивният съд е преценил, че същата е недължимо платена. Този извод е обоснован с приетото от решаващия състав за неправилно определяне на възнаграждението за услугата по отвеждане и пречистване на отпадъчни води с оглед по-високата цена, утвърдена с Решение № Ц-012/31.03.2011г. на ДКЕВР – 1.07 лв./куб.м. за отпадъчни води с трета степен на замърсеност (каквито са тези на ищеца), а не с оглед изрично уговорената от страните в чл. 23 от договора по-ниска цена за трета степен на замърсеност – 0.60 лв./куб.м. и без да е изпълнено изискването по чл. 24 от същия промяната на цената да е съгласувана с [община]. Като неоснователно е счетено становището на ответника по иска, че определените от ДКЕВР цени заместват волята на страните по процесния договор. В тази връзка съдът е посочил, че решенията на държавния регулаторен орган представляват административни актове, които пораждат права или задължения само за дружеството В и К оператор, но не могат да внесат промяна в създадените от същото гражданскоправни отношения с потребителите на предоставяните от него услуги, тъй като сключените договори имат силата на закон съгласно чл. 20а ЗЗД и не могат да бъдат изменяни без съгласието на двете страни и при предвидените в тях конкретни условия, каквото в случая е съгласуване на промяната на цените с [община] и по делото не е спорно, че такова не е налице. По отношение на приетите от ответника Общи условя за предоставяне на В и К услуги съдът е счел, че същите са ирелевантни за отношенията между страните предвид наличието на сключен между тях отделен договор, като обаче от разпоредбата на чл. 29, ал. 2 е направил извод, че самият В и К оператор счита определените от ДКЕВР цени като „пределни”, т. е. че възнаграждението на предоставяните услуги може да бъде уговаряно и в по-нисък от тях размер.
Обжалваното решение е подписано с особено мнение от председателя на съдебния състав – съдия С. Д., която е застъпила противоположното становище, а именно – че дължимото от ищеца възнаграждение за процесния период следва да бъде определено съобразно утвърдената с Решение № Ц-012/31.03.2011г. на ДКЕВР цена за отвеждане и пречистване на отпадъчни води, а не съгласно уговорената от страните цена в договора от 01.08.2005 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед мотивите на атакуваното решение, нито един от двата поставени въпроса не може да се счете за обусловил изхода на конкретното дело, т. е. по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и поради това не следва да бъде обсъждано наличието на конкретно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Начинът, по който е формулиран, сочи, че първият въпрос е относим изцяло към правилността на обжалвания акт, която обаче, съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 1902.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на проверка само при вече допуснат касационен контрол (чл. 281, т. 3 ГПК), но не и основание за допускането му (чл. 280, ал. 1 ГПК). Изводите на решаващия състав за това, дали отношенията между страните във връзка с дължимото възнаграждение за предоставената на ищеца услуга се уреждат от клаузите на сключения между тях договор или от разпоредбите на приет от регулаторния орган ДКЕВР акт, са изводи по приложението на закона,преценката на които може да бъде извършена само при разглеждане на касационната жалба по същество.
Отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на втория въпрос се дължи на обстоятелството, че по същия изобщо липсва произнасяне във въззивното решение. Решаващият състав не е обсъждал дали Общите условия на В и К оператора преуреждат възникналото между страните облигационно правоотношение. Напротив, изрично е посочил, че същите са без значение за спора именно поради сключения между страните отделен договор, който съгласно чл. 20а ЗЗД има за тях силата на закон. Позоваването на чл. 29, ал. 2 от Общите условия е единствено като допълнителен аргумент в подкрепа на становището му, че самият оператор счита утвърдените от ДЕКЕВР цени само като „пределни”, отново посочвайки, че това е въпрос, неотносим към конкретния случай.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 1 500 лв. – адвокатско възнаграждение, плащането в брой на което се установява от приложения договор за правна защита и съдействие № 0306923 от 28.12.2012 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 235 от 11.10.2012 г. по в. гр. д. № 345/2012г. на Ловешки окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], кв. Велчевско разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 500 /хиляда и петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: