О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 699
гр. София 12.10.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2533/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М.Г. – пълномощник на К. П. Р. против решение № 84/01.03.2016 г. по в.гр.д. № 949/2015 г. по описа на Русенски окръжен съд , с което е потвърдено решение № 1267/ 14.10.2015 г. по гр.д. № 678/2015 г. по описа на Русенски районен съд,в частта, с която предявеният от К. П. Р. иск за неимуществени вреди с правно основание чл.200 КТ е отхвърлен за сумата над 2000лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв. и К. П. Р. е осъден да заплати разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост на изводите и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и уважаване на предявения иск в пълен размер.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочат всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1. Кога е налице проява на груба небрежност от страна на работника и всяко ли нарушение на ЗДвП, довело до настъпване на пътно-транспортно произшествие, което същевременно е и трудова злополука съставлява груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ или само особено груби нарушения, каквито и най-небрежният водач на МПС не би допуснал.Позовава се на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 719/10.11.2009 г. по гр.д. № 2898/2008г., ВКС, ГК, I г.о., решение № 79/27.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г., ВКС, ГК, IV г.о., решение № 18/08.02.2012 г. по гр.д. № 434/2011 г., ВКС, ГК, III г.о. 2. Кои са релевантните факти, обуславящи размера на допринасянето в настъпване на вредите в резултат на груба небрежност по смисъла на чл. 201 КТ и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия, за който въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 79/27.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г., ВКС, IV г.о., решение № 18/08.02.2012 г. по гр.д. № 434/2011 г., ВКС, III г.о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр.д. № 1328/2012 г., ВКС, III г.о. и решение № 25/16.02.2016 г. по гр.д. № 3233/2015 г., ВКС, III г.о. 3. Как следва да се прилага критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД и какви обстоятелства следва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на причинено телесно увреждане.Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с възприетото в ППВС 4/1968 г. Не представя съдебни актове на съдилищата, във връзка с които да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК,както и не излага съображения защо повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
К. П. Р. е предявил срещу [фирма] иск за заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие на трудова злополука. За да се произнесе въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния на основание чл. 272 ГПК. Приел е за установено, че страните са били в трудово правоотношение, като Р. изпълнявал длъжността „шофьор, лекотоварен автомобил“, а на 01.11.2014 г. претърпял пътно-транспортно произшествие, вследствие на което получил увреждания и претърпял неимуществени вреди. Съобразявайки се с трайната и последователна практика на ВКС,съдът е приел, че произшествието представлява трудова злополука, доколкото е признато за такова с разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, представляващо индивидуален административен акт и ползващо се с доказателствена сила за установените в него факти. Взел е предвид събраните доказателства и е направил обоснован извод за вида и характера на претърпените от служителя увреждания,периода на възстановяване и претърпяните болки , страдания и неудобства.Прилагайки принципа на справедливост въздигнат в разпоредбата на чл.52 ЗЗД е определил обезщетението за понесените неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Разгледал е и въведеното от работодателя възражение за допринасяне на вредоносния резултат от увредения и отчитайки, че злополуката е настъпила вследствие на допуснатите от служителя тежки нарушения на правилата за движение по пътищата, които подробно е изследвал,е приел,че е налице груба небрежност от негова страна,което съставлява 80% съпричиняване.При тези съображения въззивният съд е потвърдил извода на първоинстанционния съд за дължим размер на обезщетението по чл. 200 КТ в размер на 2000лв.
Не са налице основания за допускане до касационна проверка на обжалваното въззивно решение. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Разрешението на първия въпрос е съобразено с трайната и последователна практика на ВКС, включително и цитираната от касатора ,/без решение № 719/10.11.2009 г. по гр.д. № 2898/08г. по описа на ВКС, I г.о. ,което е постановено по реда на §2, ал. 3 ПЗР на ГПК във вр. чл. 218а, ал. 1, б. „б“ ГПК и не представлява задължителна практика на ВКС/,според която грубата небрежност се определя като неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. За разлика от компенсацията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането,като правнорелевантна е не всяка форма на вината, а само грубата небрежност. Тежките нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортно произшествие при което е пострадал работникът или служителят, съставляват груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. В случая е безспорно, че пострадалият с поведението си е причинил настъпилото произшествие като неправомерно и в нарушение на абсолютната забрана по чл. 58а ЗДвП е навлязъл в аварийната лента на магистралата. Изложените от касатора доводи, че не било установено поради каква причина шофьорът е нарушил правилата за движение по пътищата, са неотносими. Те не са били предмет на обсъждане при решаване на делото в инстанциите по същество, а и не са наведени конкретни твърдения за конкретни факти. По отношение на втория въпрос практиката на касационния съд също е трайна и последователна и еднозначно се приема, че степента на съпричиняване от увредения работник или служител се определя от обективното съотношение на допринасянето му за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелствата, които са всъщност и критерии за намаляване на обезщетението. Следва да бъде посочено,че така зададен въпросът се отнася до формиране на вътрешното убеждение на съда при преценката на конкретно установените по делото факти и сам по себе си представлява касационно основание, което не може да бъде разглеждано в настоящото производство, а едва при произнасяне по същество на касационната жалба . Същият извод следва да бъде направен и по отношение на третия поставен въпрос. Дори в самото мотивиране на допустимостта касаторът е посочил, че се касае за неправилно приложение на материалния закон, а именно нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която повелява, че обезщетението се определя по справедливост. При определяне размера на обезщетението, въззивният съд е съобразил обществения критерий за справедливост на базата на установените факти относно възникването на злополуката, последиците за здравето на пострадалия, продължителността и интензитета на болките и страданията. Несъгласието с даденото разрешение от съда представлява оспорване на решението по същество, а не основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 84/ 01.03.2016 г., постановено по гр. д. № 949/2015 г. на Окръжен съд – Русе.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: