2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 699
ГР. С., 29.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 27.05.14 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №2007/14 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. В. срещу въззивното решение на Апелативен съд С. /АС/ по гр.д. №2758/13 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от К. Т. срещу касатора иск по чл.240 от ЗЗД за сумата от 39 000 лв., получена от ответника по договор за заем, ведно с мораторната и законна лихва.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК. Не е обосновал обаче общото и допълнителните основания за допускане на обжалването в посочените две хипотези, според указаното в ТР №1/19.02.10 г. Не поставя ясно и точно правен въпрос от предмета на спора, който да е решен в противоречие с посочената практика на ВКС по ГПК, отм. / която е в обхвата на осн. по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК/, нито обосновава значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Намира, че решението на АС София е неправилно, постановено е в противоречие на материалния закон – ЗЗД и в нарушение на процесуалните правила по ГПК. Тези касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК – ТР №1/10 г., и ВКС не ги разглежда в това производство.
Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.455, т.3, чл.462, чл.535,т.2 и чл.536 от ТЗ. Това противоречие, както вече бе посочено, не е релевирано по конкретен правен въпрос, а и не се установява при сравнение на цитираните решения на ВКС с приетото от въззивния съд по съществото на спора. В. съд е приел за безспорно, че представеният с исковата молба частен документ с наименование „запис на заповед”, издаден от ответника В. няма задължителните реквизити по чл.535, т.1 и 2 ТЗ, което го прави нередовен като менителничен ефект. О. в документа получаване на сумата от 39 000 лв. от страна на ответника със задължение да я върне на далата му сумата ищца на 20.11.09 г. конвертира нередовният запис на заповед в разписка за дълга и установява облигационни отношения между страните. Показанията на свидетелите, срещу допустимостта на които ответникът не възразява, установяват, че сумата била дадена от ищцата на ответника на заем, за лечение на дете със задължение за бързото й връщане. Заявеното от ответника оспорване на основанието – че сумата е уговорена като възнаграждение на ищцата по бъдеща сделка между фирмите, в които работят страните и не е била реално предавана помежду им, е прието от въззивния съд за недопустимо на осн. чл.164, т.6 от ГПК и по същество нелогично.
В решенията, на които се позовава касаторът – №174/05 г. на второ т.о., №1179/06 г. на второ т.о. и №221/08 г.на второ т.о. на ВКС не е прието нещо различно за сходен с процесния случай. Напротив, в тях също е посочено, че когато не е налице един от задължителните реквизити на записа на заповед (ЗЗ) процесната ЗЗ е недействителна. Последната като ценна книга няма правната характеристика на ЗЗ, а на разписка. Приетото от АС, че заемното правоотношение е установено от ищцата, а ответникът не е доказал възражението си за друго основание, несвързано с реално предаване на сумата по разписката, също съответства на практиката на ВКС относно предмета и тежестта на доказване по такива искове. Така в р. по гр. д. № 70/11 г. на трето гр. отделение е посочено, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си, напр., че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и др.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват, за което е възразила и ответницата по жалба. Затова ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.д. №2758/13 г. от 4.12.13 г.
Осъжда В. Н. В. да заплати на К. петрова Т. деловодни разноски за тази инстанция в размер на 3 870 / три хил. осемстотин и седемдесет/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: