О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№70
София, 20.01.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №5680 /2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на У. и. „С. К. О.” – [населено място], подадена чрез адв.Ч., срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 12.05.2014г. по в.гр.д.№ 11847/2013г. С това решение е потвърдено решение от 08.05.2013г. по гр.д. № 2314/2013г. на РС [населено място] в частта, с която са уважени предявените от П. И. А. против Университетско издателство „С. К. О.” – [населено място], искове като съдът е признал за незаконно и отменил уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328 ал. 1 т. 2 пр.2 от КТ /съкращаване на щата/ със Заповед № 281/27.11.2012 година на Директора на Университетско издателство „С. К. О.”, на основание чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, възстановил е същия на заеманата преди уволнението длъжност “редактор” на основание чл.344 ал.1 т.2 КТ и е осъдил ответника на основание чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 1 от КТ да заплати на ищеца сумата 5204,30 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа, поради уволнението за периода от 28.11.2012 година до 24.04.2013година, ведно със законната лихва от 18.01.2013г. и ведно с деловодни разноски в размер 566,67лв. Със същото решение след отмяна на първоинстанционното решение в останалата му част, с която искът по чл.344 ал.1 т.3 във връзка с чл.225 КТ е отхвърлен за разликата над присъдения размер до размер 6245,16лв. както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски в размер 27,78лв., ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.344 ал.1 т.3 във връзка с чл.225 ал.1 КТ допълнително още 1040,86 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа, поради уволнението за периода от 25.04.2013година до 28.05.2013г., ведно със законната лихва от 18.01.2013г. и ведно с деловодни разноски в размер 273,33лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос „ Приетите по делото като доказателства и неоспорени от другата страна частни писмени документи, следва ли да се ценят съвкупно с всички други доказателства, приети по делото или именно защото са частни, те следва да се изключат като се приеме, че установените с тях факти не притежават доказателствена сила?” Не обосновава защо счита, че произнасянето на ВКС по поставения въпрос ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Във връзка с поставения въпрос касаторът сочи и основанието по чл.280 т.1 ГПК – противоречие със задължителната за съдилищата практика. Позовава се на ТР№3/2011г. на ОСГК на ВКС, в което се предвижда „че за доказване на законосъобразността на извършения подбор по чл.329 ал.1 КТ са допустими всички доказателствени средства по ГПК, като не се изключват дори и частните писмени документи” . Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че съдът като е приел, че представения от издателството официален протест на професор Г.Д. е частен документ, удостоверяващ субективни възприятия и че този документ не притежава удостоверителна сила относно верността на своето съдържание е обосновал извод, който е в пълно противоречие с цитираното тълкувателно решение. Поддържа също, че този неправилен извод е следствие от допуснати от съда процесуални нарушения – съдът не е отчел обстоятелството, че този документ не е оспорен от насрещната страна и поради това неправилно не го е ценил в съвкупност с останалите доказателства по делото.
Ответната страна Парка И. А. в писмен отговор, подаден чрез адв.Св. Н., взема становище , че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция в размер 200 лв., удостоверени с приложения към отговора договор за правна помощ и списък на разноските.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Районният съд е сезиран с искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ. С исковата молба ищецът е поддържал, че уволнението е незаконно, тъй като не е налице реално съкращаване на щата, както и поради това, че е нарушен чл.329, ал.1 от КТ. Оспорил е , че подборът е обективен, тъй като не е извършен според установените законови критерии по чл.329 от КТ и на работа са останали хора с по-ниска квалификация и професионален опит. В депозирания отговор ответникът е оспорил исковете като е твърдял, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца е законосъобразно, както и, че е налице реално съкращаване на щата, а е извършен и законосъобразен подбор съгласно чл.329 от КТ. РС [населено място] с решението си е признал за незаконно и е отменил уволнението на ищеца, като е приел, че подборът не е извършен законосъобразно. Съобразно изхода на иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ съдзът е уважил и акцесорните искове, като този по чл.344 ал.1 т.3 във връзка с чл.225 КТ – частично при съобразяване изтеклата до датата на последното съдебно заседание част от исковия период. С въззивното решение съдът е обосновал извод, че исковете са основателни изцяло.
За да постанови този резултат съдът е констатирал, че уволнението на ищеца е на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – “съкращаване на щата”, че такова реално е настъпило, че работодателят е извършил подбор, но в хода на производството по делото пред първоинстанционния и въззивния съд, работодателят – ответник по иска, не е ангажирал доказателства за законосъобразно извършване на подбора, при заявеното с исковата молба от ищеца твърдение, че подборът е в нарушение на изискванията на чл. 329 КТ. За да обоснове този извод е приел, че при релевиран в исковата молба довод за незаконосъобразно извършен подбор работодателят дължи установяване на обективността на неговата оценка и законосъобразното прилагане на критериите по чл.329 от КТ . За да обоснове този си извод съдът е посочил, че съгласно чл. 329 КТ “при закриване на част от предприятието, както и при съкращаване на щата или намаляване на обема на работа, работодателят има право на подбор и може в интерес на производството или службата да уволни работници и служители, длъжностите, на които не се съкращават, за да останат на работа тези, които имат по-висока квалификация и работят по добре”; че в закона не е установена писмена форма, нито за действителност, нито за доказване на извършването на подбор по чл. 329 КТ, поради което това обстоятелство може да се доказва с всички доказателствени средства по ГПК, вкл. свидетелски показания – в този смисъл и ТР № 3/16.01.2012 г. на ОСГК – ВКС; че задължението да извърши подбор е за работодателя, като в случая без съмнение извършването на подбор е било задължително, тъй като от общо 4 служители, заемащи длъжността на ищцата, е следвало да останат по новия щат 2 служители; че с оглед доказателствата по делото такъв подбор е бил извършен, което се установява от представения протокол № 1/22.11.2012г., обективиращ решението за подбор на надлежни представители на работодателя – комисията, надлежно упълномощена да извърши подбор с Заповед № РД 19-392 от 22.11.2012г. на ректора на СУ. При анализа на доказателствата съдът е приел, че този протокол обаче не е достатъчно доказателство, че подборът е бил законосъобразно извършен по критериите на чл.329 КТ, доколкото като частен свидетелстващ документ, неносещ подписа на ищцата, същият не може да й се противопостави с оглед извършеното от нея изрично оспорване на констатациите в протокола. Посочил е, че от протокола е видно, че при оценката на ищцата и другите сравнявани служители, извършена по критерия квалификация, е съобразено единствено, че всеки от тях притежава висше образование, но не е посочено висше образование по каква специалност притежава всеки от служителите, каква е образователно-квалификационната му степен – бакалавър или магистър, че не са налице данни комисията да е взела предвид допълнителна квалификация или владеене на чужди езици, като подкритерии на главния критерий квалификация. Посочил е също, че по делото не са представени и писмени доказателства, относими към образованието и квалификацията на участниците в подбора, а единствените представени документи – дипломи, удостоверяващи владеене на немски език от двама от служителите, също не представляват такива доказателства, доколкото не е установено тези документи да са взети предвид от комисията при извършване на подбора. Съдът е приел и това, че по отношение на другия законов критерий – ниво на изпълнение на възложената работа, комисията е определила подкритерии, за всеки от които е определен брой точки, като общият брой точки, необходим за запазване на трудовото правоотношение, е 20; че ищцата е оценена по-ниско по подкритериите ,,познаване на вътрешните правила на работа”, ,,енергичност, срочност и темпо на извършване на работата”, ,,старателност и способност за самоорганизиране” и ,,възприемане на новости в организацията на работа и неповтаряне на грешки”. Счел е, че в процеса не е доказана обаче правилността на преценката по същество при прилагането на тези подкритерии спрямо конкретните сравнявани служители и по-специално- спрямо ищцата, която преценка също е предмет на съдебен контрол съобразно задължителните указания, дадени с ТР № 3 / 16.01.2012г. на ОСГК на ВКС. Посочил е, че след като ищцата изрично е оспорила законосъобразното извършване на подбора по чл. 329 КТ, което включва и правилността на самото крайно решение от подбора, в тежест на ответника е било да докаже правилността на крайната преценка, т. е. да докаже, че действително ищцата е работила по-лошо отколкото предпочетените при подбора служители, за които е определено да останат на работа. За доказване правилността на констатациите ответникът е представил единствено официален протест от 29.03.2012г. на проф. Г.Д. срещу начина на работа на ищцата. Отчитайки обстоятелството, че този документ е частен, в който едно трето за спора лице удостоверява своите възприятия за определени факти, съдът е приел, че същият този документ не притежава доказателствена сила относно верността на своето съдържание. Поради това и с оглед липсата на други доказателства в тази насока съдът е приел, че ответникът не е установил, че законосъобразно е извършил подбор по чл.329 КТ- същият не е ангажирал доказателства за обективното съответствие на приетите от него оценки по законовите критерии на действително притежаваните от ищцата квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като същият е формулиран от касатора в контекста на оплакването му с оглед анализа на събраните доказателства във връзка с твърдението му за законосъобразен подбор и непълнота на доказателствата с оглед допуснати от съда процесуални нарушения. Съдът е уважил исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ по съображение, че работодателят не е доказал, че поставените оценки на участниците в подбора и по двата законови критерия – квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа, са реални, т. е. коректно отразяват нивото на изпълнение на възложената им работа, техните умения и знания и опит. Това обстоятелство е заявено с исковата молба като основание на предявените искове и първоинстанционният съд е дал изрични указания на ответника – работодател да ангажира доказателства, но това не е направено. Крайното решение на спора по делото е обусловено не от въпроса, който е поставен в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, посочен по-горе, а от липсата на доказателства, че определените оценки и конкретно оценката на ищеца е съответна на неговите знания и умения и на качеството на неговата работа. Разрешението на съда по този въпрос е изцяло съобразено с изискванията на ТР № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС, че работодателят е длъжен да установи с всякакви доказателствени средства, включително със свидетелски показания, фактическите обстоятелства, довели до конкретните оценки, а съдът е длъжен да провери дали определените оценки действително отговарят на квалификацията и работата на съответните работници и служители. Следва да се има предвид, че визираното в изложението несъгласие с извода на съда и с анализа на доказателствата, в това число частните такива, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
При отсъствие на обща предпоставка за достъп до касация не се дължи произнасяне по въпроса налице ли са или не специфичните такива, поддържани от касатора. Независимо от това следва да се отбележи, че касаторът не е обосновал защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване / чл.280 т.3 ГПК/ е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в процесния случай.
Не се установява и наличие на противоречие на въззивното решение с постановките на ТР № 3 / 16.01.2012г. на ОСГК на ВКС. В пълно съответствие с разрешенията, дадени от ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че при релевиран в исковата молба довод за незаконосъобразно извършен подбор работодателят дължи установяване на обективността на неговата оценка и законосъобразното прилагане на критериите по чл.329 от КТ с всички допустими доказателствени средства, както и, че протоколът на комисията по подбора не е достатъчно доказателство, че подборът е бил законосъобразно извършен по критериите на чл.329 КТ, доколкото като частен свидетелстващ документ, неносещ подписа на ищцата, същият не може да й се противопостави с оглед извършеното от нея изрично оспорване на констатациите в протокола. Съдът не е отказал да допусне като доказателство представените частни документи, в това число протестът на проф.Д., нито е изключил същите от доказателствения материал, както твърди касаторът, а единствено при анализа на това доказателство, отчитайки нормата на чл.180 ГПК е обосновал извод, че същият не притежава доказателствена сила относно верността на своето съдържание. Поради това и с оглед липсата на други доказателства в тази насока съдът е приел, че ответникът не е установил, че законосъобразно е извършил подбор по чл.329 КТ- същият не е ангажирал доказателства за обективното съответствие на приетите от него оценки по законовите критерии на действително притежаваните от ищцата квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и формираните на тази основа крайни изводи не е основание за достъп до касация – по същество това са оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, които като касационни основания по чл.281 ГПК подлежат на преценка само в случай, че обжалването бъде допуснато.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от СГС въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство такива в размер 200лв., удостоверени в приложения договор за правна помощ.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 12.05.2014г. по в.гр.д.№ 11847/2013г.
ОСЪЖДА У. и. „С. К. О.” – [населено място], да заплати на П. И. А. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 200лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: