4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
гр. София, 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 49/2020 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Рона комерс“ ООД с ЕИК 831754629 и седалище гр. София, чрез адв. И. срещу определение № 3162/02.10.2019 г. по ч. гр. д. № 4107/2019 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определението от 06.06.2019 г. по гр. д. № 16538/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), І – 11 състав за прекратяване на производството по делото.
Ответниците по частната касационна жалба, чрез своите пълномощници адв. В. и адв. Г. са подали отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:
Въззивната инстанция е постановила обжалвания резултат като е приела, че предявените искови претенции са недопустими, тъй като изложените в исковата молба и уточняващата молба фактически твърдения сочели, че ищецът е пропуснал процесуалните възможности да подаде възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение по гр. д. № 31327/2012 г. на Софийски районен съд, въз основа на която е издаден изпълнителен лист за присъдените срещу него суми, нито пък е предявил искове по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК, с които да оспорва вземането по заповедта и които да основава на новооткрити доказателства или доказателства за новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Съдът е очертал възможностите за защита на ищеца срещу вземането по заповедта в различни хипотезите, които законът предоставя на длъжника в заповедното производство – чрез възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, чрез обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист по чл. 407 ГПК или пък чрез искова защита – по чл. 424, респ. чл. 439 ГПК. Споделени са решаващите мотиви на първоинстанционния съд, че при твърдения за вече събрана принудително сума ищецът няма интерес от предявяване на отрицателни установителни искове, а от осъдителни такива, каквито не са предявени. С оглед на изложените фактически обстоятелства, на които се основава и заявената претенция за прогласяване нищожността на процесния изпълнителен лист от 7.01.2013 г., е прието да отсъства обоснован правен интерес от търсената защита. Въззивната инстанция е мотивирала довод, че подобна защита е лишена от ефект, защото няма да породи целените от ищеца последици за неговата правна сфера.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване (наименовани „касационни основания“) касаторът сочи да са осъществени предпоставки за разглеждане на частната касационна жалба по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното определение.
Поддържа се, че с обжалвания въззивен акт съдът се е произнесъл по обуславящ материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава. Според страната обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, и противоречало на Решение № 46/08.04.2013 г. по т. д. № 96/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 154/27.02.2014 г. по ч. гр. д. № 769/2014 г. на ВКС, Определение № 286/28.05.2011г. по ч. гр. д. № 275/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение от 18.12.2009г. по т.д.№ 13/2009 г. Твърди се също, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По силата на чл. 274, ал. 3 ГПК въззивните определения подлежат на обжалване с частна касационна жалба, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, респ. при вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт, както и при очевидната му неправилност.
Разглеждането на жалбата в горните случаи е предпоставено на първо място от селектирането й в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по обуславящ правен въпрос.
Съгласно даденото обвързващо тълкуване по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК поставеният въпрос (материалноправен или процесуалноправен) е релевантен и от значение за изхода по конкретното дело когато е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в съдебния му акт. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая обаче липсва конкретно поставен въпрос с характеристиките на правен по смисъла на разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Очевидно е, че касаторът смесва основанията за достъп до касация – по чл. 280, ал.1 и ал. 2 ГПК, с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касае се за различни фактически състави, които имат различно приложно поле като разглеждането на касационната жалба е предпоставено от селектирането й по обуславящ правен въпрос, по отношение на който са налице допълнителните критерии на чл. 280, ал.1, т. т. 1 – 3 вкл. ГПК, респ. от необходимост за служебна проверка при вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания въззивен акт – чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК, както и при обоснован негов порок, определящ го с категорията „очевидно неправилен“.
Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, е основание за недопускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така т. 1 от посоченото ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
На второ място, достъпът до касация не може да бъде осъществен и поради поддържаната очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Посоченото основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая жалбоподателят не мотивира съображения в подкрепа на твърдението си, че въззивното определение страда от такъв тежък порок, който да налага допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед очертаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на това основание.
В обобщение, не са обосновани предпоставки от приложно поле на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция жалбоподателя – ищец дължи заплащане сторените от ответниците разноски, които се претендират с отговора на частната касационна жалба. Видно от приложените два договора за правна защита и съдействие А. Т., В. Р. и М. Р. са заплатили адвокатски хонорар в размер съответно от 375 лв. – първия и по 187. 50 лв. останалите двама (от които в брой 450 лв.), а О. Ж. – сумата от 1 000 лв., чието плащане е посочено да е извършено в брой. Плащането на тези суми е удостоверено както от договорите за правна услуга, имащи в тази част характер на разписка, така и от приложените документи за осъществени банкови преводи – вж. т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
По тези съображения Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3162/02.10.2019 г. по ч. гр. д. № 4107/2019 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА „Рона комерс“ ООД, ЕИК 831754629, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Княгиня Мария Луиза № 35 да заплати на А. Н. Т. сумата от 375 (триста седемдесет и пет) лева, на В. М. Р. и М. В. Р. сумата от по 187. 50 (сто осемдесет и седем лв. и 50 ст.) лева за всеки един, както и на О. К. Ж. – сумата 1 000 (хиляда) лева, които суми съставляват разноски в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.