4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№70
София. 11.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 743/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма],[населено място], представлявано от управителя Г. Б., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 25 от 26.04.2010 г. по т.д. № 68/2010 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 263 от 27.11.2009 г. по т.д.№ 660/2008 г. на Окръжен съд – Бургас. С посоченото първоинстанционно решение едноличното търговско дружество е осъдено да заплати на [фирма],[населено място] сумата 46 649 лв. – незаплатена цена на продадено заготвено арматурно желязо, ведно със законната лихва от 29.09.2008 г., както и сумата от 2 371.43 лв. – мораторна лихва за периода от 01.06.2008 г. до 29.09.2008 г., с присъждане на разноски в размер на 2 911 лв.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на решението поради неоснователно отхвърляне на възражението за прихващане, основано на претендирано от ответника вземане по чл.364 ЗЗД. Касаторът счита за незаконосъобразно становището на въззивната инстанция относно момента, от който се поражда правото на съдружника в гражданското дружество да иска репариране на разноските, които е направил при водене на дружествените работи. Застъпва разбирането, че претенцията за тези разноски не е обусловена от прекратяването на дружеството. От друга страна, позовавайки се на т.4 от Инвентаризационен протокол от 09.05.2008 г., твърди, че дружеството е било прекратено именно от тази дата.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по значим за делото матералноправен въпрос – допустимо ли е докато едно гражданско дружество съществува и не е прекратено, съдружникът да иска разноските, които е направил, на основание чл.364 ЗЗД. Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния съд, обективирана в Решение № 1120 от 01.06.1995 г. по гр.д.№ 314/1995 г., V г.о. и е налице основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, а цитираната в мотивите към решението практика на ВКС е неотносима. Алтернативно се поддържа и основанието за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, в случай, че се приеме за относима практиката на ВКС, на която се е позовал въззивният съд.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна, по подробни съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С постановеното въззивно решение, Апелативен съд – Бургас е приел за установено по основание и размер неизпълнено задължение на купувача – ответник за изплащане на част от цената на продадените от ищеца количества заготвена арматура по фактура № [ЕГН]/15.05.2008 г. фактура, двустранно подписана и осчетоводена. Относно размерите на неизплатената част от цената и на претендираната мораторна лихва, е възприета неоспорената тройна съдебно-икономическа експертиза. Решаващият състав е счел за неоснователно основното възражение за прихващане с насрещно вземане на [фирма] в размер на 35 934.92 лв., представляваща половината от разходите, направени от дружеството за водене на дружествените работи по договор за гражданско дружество от15.12.2003 г., за периода от 01.01.2004 г. – 30.04.2008 г. по. Съображенията за този извод са основани на спецификата на договора за гражданско дружество като многостранен договор, общността на правата и задълженията в дружеството, произтичащи от разпоредбите на ЗЗД и възможността претенциите между съдружниците да се основават само на чл.359, ал.3 и чл.364 ЗЗД и то след прекратяването на дружеството. Въззивният съд е съобразил и конкретните клаузи на подписания между страните договор, уреждащи разпределянето на общата собственост, начина на определяне на печалбата, подлежаща на разпределение, участието в загубите, както и изричната клауза на чл.9.1., б.”а” предвиждаща възможност за съдружниците да претендират разноски свързани с дейността на дружеството само при прекратяването му. Отчетена е липсата на доказателства за прекратяването на дружеството, в изпълнение на т.4 от протокола от 15.12.2008 г. Крайният извод на съда по основното възражение е, че насрещното вземане не е изискуемо, след като не е доказано прекратяване на дружеството на основанията по чл.9 от договора. Този извод е аргументиран и с приетата от съда недоказаност и основанието на вземането, предвид включването на съответната част от разходите, на които се основава възражението за прихващане – за работни заплати, здравни и социални осигуровки и наем на цеховете, в издадените през периода 22.12.2003 г – 30.05.2007 г. десет броя фактури, изплатени от [фирма].
По евентуалното възражение за прихващане, основано на вземания по 10 бр.фактури за заготовка и продажба на арматурно желязо, въззивният съд, възприемайки тройната експертиза относно калкулирането само на 50% от печалбата/ частта на съдружника [фирма]/ е направил извод, че по този начин фактически е извършвано периодично разпределение на печалбата в предвиденото в чл.7 от договора съотношение и те материализират изпълнение на задълженията по договора за дружество, а не са самостоятелни договори за изработка.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос, свързан с възможността за съдружника да претендира разноски по чл.364 ЗЗД във връзка с воденето на дружествените работи преди прекратяване на дружеството, е важен, но не може да се счете за обуславящ изхода на делото. Изложените от съда решаващи аргументи за неоснователност на основното възражение за прихващане са основани не само на неизискуемостта на насрещното вземане поради недоказано прекратяване на дружеството /чл.9.1,б.”а” от договора и чл.364 ЗЗД/ но и на недоказването на вземането по основание. Възприетите фактически и правни изводи са в резултат на решаващата правораздавателна дейност на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, а правилността на тези изводи би могла да бъде предмет на касационен контрол, но те не подлежат на преценка във фазата по допускане на обжалването.
След като поставеният материалноправен въпрос не е обуславящ крайния изход на делото, то следва да се приеме за недоказана основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд. Поради липса на общата предпоставка от приложното поле на касационното обжалване, не е необходимо да се преценяват поддържаните допълнителни основания и твърденията за противоречива съдебна практика, както и за необходимостта от преодоляването й по реда на чл.291 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 25 от 26.04.2010 г. по т.д. № 68/2010 г. на Апелативен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: