13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 700
гр. София, 23.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1295 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8762/16.11.2018 г. по регистъра на АС /Апелативен съд/, гр. Бургас, подадена от Й. В. С. и И. П. И., чрез адвокат М. Ж. Д. против решение № 67 от 02.10.2018 г. по гр. дело № 201/2018 г. АС – Бургас.
Ответникът „СБАЛК Ямбол“ /„Специализирана болница за активно лечение по кардиология Ямбол“/ ЕАД, гр. Ямбол, чрез адвокат Д. С. С. оспорва касационната жалба, като поддържа, че липсват основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – съдебно решение по гражданско дело с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД с цена на иска над 5000 лева, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след разглеждане на изложените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
Въззивният съд е потвърдил изцяло решение № 1 от 14.03.2018 г. по гр. дело № 356/2016 г. на ЯОС /Ямболски окръжен съд/, с което предявените от Й. В. С. и И. П. И. срещу ответника „СБАЛК Ямбол“ ЕАД, гр. Ямбол искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, причинени от смърт на техен родственик – П. И. С. са отхвърлени като неоснователни. Второинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД на Й. В. С. и И. П. И. срещу ответника „СБАЛК Ямбол“ ЕООД, за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди в размер от по 150 000 лева за всеки от ищците, претърпени в резултат на причинена смърт на съпруга на първата ищца и баща на втория ищец, починал на 08.02.2010 г., ведно с претенцията по чл. 86 ЗЗД за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от датата на увреждането 08.02.2010 г. до окончателното изплащане на сумите, както и искове за присъждане на обезщетения за имуществени вреди в размер на по 500 лв. за всеки от тях, представляващи направените обичайни разходи за погребение, ведно със законната лихва върху тези суми. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел за установена по делото следната фактическа обстановка: на 05.02.2010 г., след преглед и дадено направление от личен лекар, наследодателят на ищците П. С., е приет в МБАЛ „Св. Панталеймон“ гр. Ямбол и след извършен преглед и направени изследвания, е изпратен с направление за хоспитализация в „СБАЛК Ямбол“ ЕООД още същия ден, с насочваща диагноза „Остър миокарден инфаркт“, където е приет в 19.50 ч.; незабавно е предприето лечение (направени изследвания, проведени инвазивни процедури, кръвопреливане, реанимационни действия/ след констатиран на 07.02.2010 г. брадиасистоличен сърдечен арест с липса на пулс на големите артерии; след полунощ на 08.02.2010 г. е регистриран летален изход; приложено е съобщение за смърт, в което е отразено, че П. С. е починал в ответната болница на 08.02.2010 год. в 00.02ч.; по изрично искане, подписано от ищеца И. П. П. на основание чл. 98, ал. 3 от ЗЗ /Закон за здравето/, е поискано разрешение, да не бъде извършвана патологоанатомична аутопсия, тъй като няма съмнения относно поставената диагноза и приложеното лечение; констатирани са като безспорни обстоятелствата, че преди предявяване на настоящите искове е било образувано наказателно производство и повдигнато обвинение на д-р Н. Р. за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, приключило с оправдателна присъда № 91/12.11.2013 г. по н.о.х. дело № 442/2012 г. на ЯОС, с която д-р Н. Р. е признат за невиновен по повдигнатото обвинение, потвърдена с решение № 8/20.02.2014 г. по в. н. о.х.дело № 232/2013 г. на Апелативен съд – Бургас, което е било потвърдено от ВКС с решение по к.н. дело № 600/2014 г. От правна страна, съдът е приел, че липсва противоправно деяние /действие или бездействие/ от страна на медицинския персонал, което да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата на смърт. Решаващият състав е мотивирал разбирането, че към момента на извършване на инвазивните процедури не е имало утвърден медицински стандарт по „Кардиология“, но като се е позовал на комплексната съдебно – медицинска експертиза е приел, че няма несъответствие между дължимите медицински грижи за П. С. и положените грижи. При така направени заключения, съдът е достигнал до правния извод за неоснователност на исковете, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите са поставили въпроси, първият от които е формулиран, както следва: „При липса на утвърден медицински стандарт „Кардиология“, който да е приложим към конкретния случай, следвало ли е съдът в рамките на преценка на основателността на иск по чл. 49 ЗЗД да изследва спазването на процедурата по съответната клинична пътека съгласно действащия към процесния момент Национален Рамков Договор?“. Въпросът не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради следните съображения. Касаторите считат, че при липсата на утвърден медицински стандарт „Кардиология“ към процесния момент, основателността на иска по чл. 49 ЗЗД трябва да се обоснове единствено с изследване спазването на процедурата по съответната клинична пътека. Така формулиран, въпросът произтича от тяхно становище, а не от приетите от въззивния съд разрешения, аргументиращи дължимите медицински грижи с добрата медицинска практика и медицински стандарти по отношение на диагностицирането и лечението на П. С., съобразно заключението на комплексната съдебно – медицинска експертиза. Въпрос, произтичащ от становище на страната /какъвто се констатира, че е цитираният по – горе въпрос/ не съставлява общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 година на ОСГКТК на ВКС. Свързвайки същият въпрос с обосноваността на изводите на съда, касаторите не са съобразили тълкувателните изводи в посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС, съгласно които правният въпрос трябва да има конкретно значение, а именно да има значение за изхода на делото, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /виж т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС/. Поставянето на въпроси по основателността на иска ориентира разглеждането на делото във фазата на производството по чл. 288 ГПК към нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК, вместо към основанията за селектиране на касационната жалба. В заключение трябва да се посочи, че освен липсата на общи предпоставки за допускане на касационен контрол, касаторите не са аргументирали и допълнителни, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид липсата на противоречие с разрешенията, обосновани в практиката на ВКС. В решение по гр. дело № 2956/2016 г. на състав на ІV г.о. разгледаната хипотеза предпоставя регламентиран медицински стандарт, какъвто в настоящия спор към периода на лечението на П. С. – стандарт „Кардиология“, не е съществувал като правна уредба, поради което и в съответствие с разрешението в същото касационно решение АС е приложил правилата за добри медицински практики, позовавайки се на медицинските експертизи. В решение по гр. дело № 4347/2016 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, не се разглежда цитирания въпрос, а въпроси относно събирането на доказателства, несъбрани от първата инстанция, поради процесуални нарушения, правомощията на въззивната инстанция при преценка на медицинска експертиза и излагането на собствени мотиви от въззивния съд, т.е. липсва идентитет на общите основания. Същите съображения са относими и към останалите актове на Върховен съд и ВКС, на които се позовава страната. Ето защо настоящата инстанция намира, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол по поставения въпрос.
Следващият въпрос в изложението е формулиран, както следва: „При констатация на вещите лица по извършена специализирана медицинска експертиза, че точната причина за смъртта не може да бъде безспорно установена, може ли да се направи категоричен извод за липса на причинно-следствена връзка между медицинската интервенция и настъпилата смърт на пациента по смисъла на чл. 45 ЗЗД ?“. Въпросът подобно на предходния е поставен, с оглед значението, което отговорът има за обосноваността на приетия от въззивния съд извод, т.е. за спора по същество, поради което липсва идентичност с разгледания от ВКС в решение по гр. дело № 1411/2009 г. на състав на ІV г.о. правен въпрос, предпоставка за съпоставяне на правните разрешения, формирани във въззивното решение и касационното решение и установяване на твърдението на касаторите за отклонение на апелативния съд от практиката на ВКС. В цитираното касационно решение е проследен механизма за преценка на доказателствата, когато отсъства пълно и главно доказване на твърдението за наличие на причинно – следствена връзка между действията на лекарите и увреждането на пациента, без да се обсъжда въпрос за категоричност на правен извод относно такава връзка при условност на медицинско заключение за смъртта на пациента. Дали при определена фактическа обстановка като установената по настоящето дело, може да се изведе категоричен извод за смъртта на пациента е въпрос по съществото на спора, тъй като разрешаването му зависи от конкретните особености на случая, т.е. въпросът не релевира общо основание. Изводите на АС – Бургас за липсата на причинно – следствена връзка между действията, бездействията на лекарския екип и смъртта на П. С. не са направени „безкритично на експертизите по делото“, както неправилно поддържат касаторите, а след разграничаване на фактите, предмет на специални медицински познания от фактите, за които такива знания не са необходими и чиято преценка се основава на опитните правила и логика. Към първата група факти са изводите на въззивния съд, формирани въз основа на двете медицински експертизи относно водещата причина за смъртта на П. С. – нововъзникнал мозъчен инфаркт, без да е възможно с категоричност да се изключи и острия инфаркт на миокардата, действията на лекарския екип във връзка с контрола върху състоянието на пациента, диагностицирането и лечението му, хронологията на здравословното състояние на П. С., значението на неврологичната симптоматика за смъртта на пациента, а към втората група факти са изводите на въззивния съд относно своевременното търсене на медицинска помощ от пациента, непровеждането на профилактични прегледи спрямо последния, употребата на алкохол и цигари от П. С., даването на съгласие от същия по § 1, т. 15 от ДР на Закона за здравето, правомощията на д – р С. да извършва инвазивни процедури, участието на д – р Малесани при тяхното извършване. Като е процедирал по тази начин при обсъждане на доказателствата въззивният съд е мотивирал изводите си в съответствие с разрешенията в цитираната практика на ВКС, констатация обуславяща извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Третият въпрос в изложението е със следното съдържание: „Следва ли да се приеме, че презумпцията за вина по чл. 45 ЗЗД е оборена, когато от медицинските експертизи се установява, че „водеща причина“ за смъртта едно конкретно състояние на пациента, но не е възможно с категоричност да се изключи и друго състояние, причинено в резултат на действията на лекарите?“. Касаторите не посочват, кое е това „друго състояние, причинено в резултат на действията на лекарите“, както в цитирания въпрос, така и в доводите към него. Поради това същите не въвеждат въпрос, идентичен с разгледания въпрос в решение по гр. дело № 2525/2015 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС. В това касационно решение се третира единствено процесуалното задължение на ищеца да направи изложение на обстоятелствата, на които основава искът и се обсъжда обсега на репариране на вредите, т.е. липсва идентитет на общите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съответно възможност за съпоставяне на правни разрешения. Касаторите се позовават на мотиви в касационното решение, които са по същество на индивидуалния спор и които поради това нямат относимост към тълкувателните мотиви на касационния съд по въпроса, по който е тълкувал закона, но дори и в тези мотиви ВКС се произнася по поведението на лекарския екип във връзка с изчерпване на всички алтернативни методи на лечение за обезпечаване на положителен резултат, т.е. третира се връзката между поведението на лекарите и увреждането. В настоящия случай условността на медицинските експертизи не засяга съответствието между дължими и положени грижи, а е свързана с алтернативността на причините /медицинските диагнози/ за смъртта на П. С., породена от отказа на близките му да се извърши патологоанатомична аутопсия. Случаите са различни, въпросите не са идентични и правните разрешения несъпоставими. Различна хипотеза, обуславяща различие във въпросите се констатира и по отношение на другото касационно решение, на което се позовават касаторите, постановено по гр. дело № 1411/2009 г. от състав на ІІІ г.о., в което условността на медицинската експертиза засяга съответствието между дължими и положени грижи във връзка с конкретно установена причина за увреждането на ищцата /лигатура на уретера, довела до хидронефроза, преодоляна чрез оперативна интервенция/, докато в настоящия случай условността на медицинските експертизи не засяга съответствието между дължими и положени грижи, а е свързана с алтернативността на причините /медицинските диагнози/ за смъртта на П. С., породена от липсата на патологоанатомична аутопсия. Ето защо настоящата инстанция намира, че и по този въпрос не е обосновано наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросът, означен в изложението с № 3 е формулиран, както следва: „При установено безспорно по делото, че върху бланката за информирано съгласие по смисъла на пар. 1, т. 15 от ДР на ЗЗ не е положен подпис на лекаря, който е посочен в документа като дал разяснението, може ли да се приеме, че пациентът е бил информиран за възможните рискове от инвазивните манипулации?“. Доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се отнасят до преценката на доказателствата и съответствието на извода на съда за информираност на пациента за възможните рискове от инвазивните манипулации при липсата на подпис на лекаря, посочен в документа като дал разяснението, в какъвто смисъл е цитирания въпрос, а съставляват цитати на части от мотивите на решение по гр. дело № 1504/2011 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, относими към обсъждане на противоправността в поведението на лекарите във връзка със случай, различен от настоящия. Въпросът не релевира общо основание, тъй като се отнася до преценка на доказателствата и обоснованост на изводите, обстоятелства, които видно от разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не са правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че изразеното в тълкувателните мотиви на касационното решение разбиране, че липсата на информирано съгласие на пациента преди интервенция, не освобождава лекуващия лекар от отговорност, ако се установи наличието на негово противоправно поведение, се споделя и от въззивната инстанция. Сама по себе си липсата на информирано съгласие не обуславя отговорност по исковете, ако не е установена противоправността в поведението на лекарския екип. В съответствие с това разрешение съставът на апелативния съд е изследвал, въз основа на медицинските експертизи, съответствието между дължими и положени грижи от лекуващите лекари, с оглед правилата за добри медицински практики и е обосновал извод за липсата на противоправност в поведението на лекарите като предпоставка, без която както е прието в касационното решение, цитирано в настоящето въззивно решение не може да се обоснове отговорност на лекарите. Горните съображения налагат извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол и по този въпрос на касаторите.
Въпросът, означен в изложението с № 4 е формулиран, както следва: „Налице ли е нарушение на дължимата лекарска грижа, когато медицинската интервенция е извършена от лице, което няма специалност за конкретна инвазивна процедура и е действало под наблюдение на лице, което не притежава разрешение да извършва медицинска дейност в Република България?“. Въпросът произтича от становище на страната, като не е съобразено разяснението в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС за формиране на общото основание от изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Изводите на въззивния съд са мотивирани, с оглед заключенията на вещите лица и съдържанието им е различно от дадената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК интерпретация. АС – Бургас е приел, че д – р С. има право да извършва инвазивни дейности, процедури и манипулации, като е обосновал извода си с подробно отразени в мотивите разрешения, по които жалбоподателите не са поставили правни въпроси /включително и по решаващия извод на въззивната инстанция за липсата на причинно – следствена връзка между инвазивните манипулации и настъпилия летален изход за пациента П. С./, респективно не са аргументирали различия с практиката на ВКС, на която се позовават /решение по гр. дело № 2525/2015 г. на ВКС, състав на ІІІ г.о. третиращо друг въпрос –има ли задължение ищецът да направи изложение на обстоятелствата, на които основава искът и за обсега на репариране на вредите/, а изразяват несъгласие с посочените изводи на второинстанционния съд, което е оплакване за необоснованост и като основание по чл. 281, т. 3 ГПК няма правно значение за производството по чл. 288 ГПК. Същото не поражда основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Затова и по този въпрос не следва да се допусне касационно обжалване.
Въпросът, означен в изложението с № 5 е формулиран, както следва: „В конкретния случай, при преценка на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди при оказана медицинска помощ в лечебно заведение длъжен ли е бил съдът да съобрази доказателствата за липса на информирано съгласие на лицето за конкретната медицинска интервенция; за извършване на медицинска интервенция от лице, което не е имало право да извършва конкретна медицинска интервенция, съгласно придобитата му към момента професионална квалификация; за извършена интервенция под наблюдението на лице, което не е имало право да упражнява медицинска професия съгласно законодателството на Република България и пр.?“. И този въпрос, подобно на предходния е поставен, без да се съобрази разяснението в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, за това, че общото основание не произтича от становище на страната, а от разрешение на въззивния съд. В случая неговият състав е съобразил доказателствата относно обстоятелствата, изброени в цитирания въпрос и е развил свои разрешения по тях, с които касаторите не са съгласни, конкретно с липсата на причинно – следствена връзка между поведението на лекарския екип и смъртта на П. С.. Несъгласието на страната с изводите на съда не формира противоречие с практиката на ВКС. Такова противоречие би могло да възникне при неизпълнение на изискването за обсъждане на доказателствата във въззивното решение, но не и при неприемане възраженията на страните от съда. Доколко твърденията, възраженията и доводите на страните са доказани и изводите на съда обосновани, е въпрос по съществото на спора, който не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол. В случая не е налице несъответствие между разрешението, прието в касационното решение по гр. дело № 6457/2013 г. на състав на ІІІ г.о., за обсъждане на доказателствата, на експертните заключения и тяхното кредитиране и мотивирането на изводите на въззивния съд. Затова следва да се приеме, че и по този въпрос не е обосновано наличието на основания за допускане на касационен контрол.
Поставен е въпрос със следното съдържание: „Следва ли, когато вината се предполага, ответникът да докаже, че не е причинил увреждането /в случая съдът приема, че не се знае кой точно го е причинил/, както и следва ли съдът, при неясна експертиза и уклончиви свидетелски показания, да формира убеждението си на основа на опита и логиката, както и да упражни служебно правата си по чл. 7, ал. 1 ГПК и да укаже събирането на други, нови доказателства, и на последно място – ако ответникът не е доказал липса на вина у него, следва ли да се приеме, че той ще понесе отговорността за поправяне на вредите?“. Първата част от въпроса, относима към чл. 45, ал. 2 ЗЗД е формирана въз основа на обстоятелства, които въззивният съд не е приел – „съдът приема, че не се знае кой точно го е причинил“. Приетото от съда е, че поведението на д-р С. и д-р Малесани не е в причинно – следствена връзка с настъпилата смърт на П. С., както и че по отношение на починалия са извършени необходимите и достатъчни изследвания, въз основа на които е преценен рискът за пострадалия от извършените инвазивни процедури, поради което е обоснован и крайния извод за липсата на причинно – следствена връзка между проведеното лечение и настъпилата на 08.02.2010 год. смърт на пострадалия П. С.. Другата част от цитирания въпрос – „следва ли съдът, при неясна експертиза и уклончиви свидетелски показания, да формира убеждението си на основа на опита и логиката, както и да упражни служебно правата си по чл. 7, ал. 1 ГПК и да укаже събирането на други, нови доказателства“ е формулирана отново въз основа на становище на касаторите, без оглед на изводите на съда. Въззивната инстанция не е приела, че експертизите са неясни, а показанията на свидетелите „уклончиви“ /тази квалификация е становище на жалбоподателите/, за да може да се постави като общо основание въпрос за процедирането на съда при тези обстоятелства. Напротив БАС е приел, че експертизите са обосновани и пълни, като ги е кредитирал, както е кредитирал и показанията на свидетелите, въз основа на преценката на всички доказателства. Следователно цитираният въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване. Отсъстват и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва противоречие в разрешенията на въззивния съд и ВКС /решение по гр. дело № 1264/2009 г. на състав на ІІІ г.о./. Касационният съд е мотивирал изводи по въпроси /въпроси относно интереса на детето при предоставяне упражняването на родителските права/, които апелативния съд не е разглеждал и по иск, различен от настоящата претенция. Последната част от въпроса – „ако ответникът не е доказал липса на вина у него, следва ли да се приеме, че той ще понесе отговорността за поправяне на вредите?“, не е свързан с конкретни правни разрешения на въззивния съд, въведен е с твърдение за мотиви на съда, които съдебният състав не е приел – в мотивите не е прието, че е причинено увреждане, тъй като е констатирана липса на причинно – следствена връзка между поведението на лекарския екип и смъртта на П. С.. Поставянето на въпрос извън мотивите на въззивния съд /както са процедирали касаторите/ не съставлява общо основание и затова в случая не е налице предпоставка за допускане на касационен контрол. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че по цитирания въпрос не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По първият от цитираните въпроси касаторите поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърдят, че ВКС не се е произнесъл изрично по въпрос със следното съдържание: „дали при липсва на утвърден медицински стандарт за конкретна специалност, съдът е длъжен и следва да се ръководи от правилата в съответната медицинска пътека“. С цитираният въпрос и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са мотивирали предпоставки за допускане на касационен контрол. Недопустимо е по един и същи въпрос да се мотивират различни допълнителни основания, в случая чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е изяснено, че допълнителните основания са самостоятелни фактически състави. Поради това кумулативното им предявяване е недопустимо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е допуснато смесване на правни категории – „точното прилагане на закона“ не е разграничено от нарушение на закона в двете му разновидности по чл. 281, т. 3 ГПК /не е съобразено разяснението в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС/. Точното прилагане на закона изисква обосноваване на необходимостта от промяна на практиката на ВКС, когато е настъпила промяна в законодателството или обществените условия, каквото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва. В изложението неправилно разглежданото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обсъжда във връзка с доводи за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК – твърдение за игнориране „правилата в съответната медицинска пътека“. Ето защо настоящата инстанция намира, че по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано основание по хипотезата „точното прилагане на закона“. Липсва мотивиране на основание по същата норма и в следващата хипотеза – развитие на правото. Развитие на правото, съгласно разяснението в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е произнасяне на касационния съд по правен въпрос, по който правната уредба е непълна, неясна или противоречива и липсва практика по приложението й. В този случай касаторът трябва да посочи разпоредбите, които са непълни, неясни или противоречиви и да обоснове необходимостта от тълкуването им. Обжалваното въззивно решение не съставлява съдебна практика „по въпросите на медицинския деликт“, тъй като не е влязло в сила и в този смисъл не може да послужи като основание за приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението не са мотивирани допълнителни основания по посочената хипотеза /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – развитие на правото/. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационен контрол.
Последното от поддържаните основания е по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Жалбоподателите считат, че е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл. Това твърдение е направено, с оглед на друго твърдение за това, че въззивният съд бил приел, “че когато за дадена специалност не е налице одобрен медицински стандарт, медицинската помощ може да се извършва своеволно“. В допълнение жалбоподателите са посочили, какъв е според тях смисъла на чл. 80 от Закона за здравето – да приложи ясни и точни критерии, при които пациентите и съда „да могат да извършват преценка относно качеството на полученото медицинско обслужване“. Мотиви с изложеното от касаторите съдържание – “че когато за дадена специалност не е налице одобрен медицински стандарт, медицинската помощ може да се извършва своеволно“, въззивният съд не е изложил в решението си. Съставът на апелативния съд е изследвал, въз основа на медицинските експертизи, съответствието между дължими и положени грижи от лекуващите лекари, с оглед правилата за добри медицински практики и е обосновал извод за липсата на противоправност в поведението на лекарите. Затова законът не е приложен в неговия обратен смисъл, както неправилно поддържат касаторите, а в съответствие с практиката на ВКС. Въвеждането на твърденето им с мотиви, които апелативният съд не е приел обуславя необоснованост на становището им. Несъстоятелно е и позоваването на определение по гр. дело № 823/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., което не е източник на съдебна практика. Следователно с тази част от изложението не е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
По – нататък като прилагане на закона в неговия обратен смисъл. касаторите са посочили допуснато според тях от въззивния съд нарушение, изразяващо се в извод за недоказване осъществяването на състава на чл. 49 ЗЗД в противоречие с правилата за разпределение на доказателствената тежест. Същите твърдят, че въззивният съд бил приел, че вината не се предполага. От изложените във въззивното решение мотиви е видно, че АС – Бургас не е направил подобен извод. Съдът е приел във връзка с констатираните нарушения при провеждане на лечението, подробно изброени в мотивите, че липсва причинно – следствена връзка между поведението на лекарите и смъртта на П. С.. Извод за неприлагане на чл. 45, ал. 2 ЗЗД не се съдържа във въззивното решение. Освен това касаторите не са съобразили, че не всяко нарушение на процесуалните правила формира очевидна неправилност на въззивното решение. В случая те твърдят нарушение на процесуалния закон – неправилно разпределение на доказателствената тежест, съставляващо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се включва във фактическия състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Освен това самите твърдения са необосновани – въззивния съд, както се отрази по – горе не е приел, че чл. 45, ал. 2 ЗЗД не се прилага. От изложеното следва, че доводите не релевират основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като не се въвежда твърдение за нарушение, което да се включва в категорията „очевидна неправилност“.
Като прилагане на закона в неговия обратен смисъл. касаторите са посочили още прилагането на разпоредбите на чл. 88 и чл. 90, ал. 4 ЗЗ. Становището подобно на изложението по предходната част се основава на фактически невярно възпроизвеждане на мотивите на въззивния съд и неправилно интерпретиране на изводите му. Въззивният съд е приел, че рискът от извършените инвазивни процедури, с оглед на който се прилагат разпоредбите на чл. 88 и чл. 90, ал. 4 ЗЗ, не е в причинно – следствена връзка с настъпилия летален изход за пациента. Това правно разрешение е съобразено с целта, заложена в уредбата на информираното съгласие, насочена към отчитането на предвидимите рискове от лечението. В случая по делото е доказано, че риск, който да настъпи в резултат на проведеното лечение – конкретно провеждането на инвазивни процедури, за който е следвало да се информира пациента не е установен. Като се е позовал на комплексната съдебно – медицинска експертиза съдът е приел, че няма несъответствие между дължимите медицински грижи за П. С. и положените грижи по отношение и на двете диагнози – нововъзникнал мозъчен инфаркт и остър инфаркт на миокарда. Следователно като е приел, че рискът от извършените инвазивни процедури, с оглед на който се прилагат разпоредбите на чл. 88 ЗЗ, не е в причинно – следствена връзка с настъпилия летален изход за пациента, въззивният съд не е игнорирал „важността на информираното съгласие“, респективно не е приложил превратно закона. Ето защо следва да се приеме, че с така мотивираните разрешения апелативният съд не е приложил закона в противоположен смисъл. Позоваването на чл. 90, ал. 4 ЗЗД също така не обосновава становището в изложението за превратно приложение на закона. Въззивният съд не е формирал правни разрешения относно тази норма, поради което нейното обсъждане по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в изложението е извън мотивите на обжалвания пред настоящата инстанция съдебен акт, както и извън установените по делото обстоятелства, очертаващи правоотношение, в развитието на което липсва фактическия състав на чл. 90, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЗД – отказ на пациента да приеме предложената медицинска помощ. Ето защо следва да се приеме, че с тази част от изложението страната не е обосновала твърдението си за приложение на закона в противоположен смисъл.
В изложението са посочени изводи на въззивния съд, които според касаторите съставляват грубо нарушение на правилата на формалната логика. Първият посочен извод, че са положени дължимите медицински грижи нарушава според жалбоподателите правилата на формалната логика, поради неизследване на „приложимия алгоритъм за манипулация, предвиден в съответната клинична пътека по действащия към процесния момент Национален рамков договор“. С тези доводи не се аргументира посоченото твърдение. Нарушение на правилата на формалната логика е противоречие в мотивите на съда, произтичащо от съждения, които не могат да са логически следствия от дадените условия. В случая съдът е приел, че няма несъответствие между дължимите медицински грижи за П. С. и положените грижи по отношение и на двете диагнози – нововъзникнал мозъчен инфаркт и остър инфаркт на миокарда след подробен анализ на експерти