1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
гр. София, 30.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1203 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Г. П. Г., чрез адв.К. Б. против решение от 06.12.2017 г., постановено по в.гр.дело № 221/2017 г. на Монтанския окръжен съд, с което е отменено решение от 09.05.2017 г. по гр.дело № 2301/2016 г. на Районен съд [населено място] и вместо това е предоставено упражняването на родителските права по отношение на малолетната Р. Г. Г. на майката М. В. М. и е определено местоживеене на детето при майката. Бащата Г. П. Г. е осъден да заплаща на М. В. М. в качеството на законен представител на Рая Г.Г. месечна издръжка от 180 лв., считано от влизане в сила на решението до настъпване на условия за изменение или отмяна на издръжката, както и да плаща законна лихва върху всяка просрочена вноска, определен е режим на лични контакти на бащата Г. П. Г. с детето Р. Г. Г. всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 9 ч. в събота до 18 ч в неделя, както и един месец през лятото, който да не съвпада с годишния отпуск на майката, а също и пет дни през зимната ваканция. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.127,ал.2 СК от жалбоподателя се уважи.
В изложението са формулирани въпросите: 1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. в производство относно предоставянето на упражняването родителските права, личните отношения и издръжката на ненавършило пълнолетие дете длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничени е във времето, 3. длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. В. М., чрез адв. Г. Ц. в писмен отговор е мотивирала становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.127, ал.2 СК.
От фактическа страна е прието за установено, че страните са живели на съпружески начала в периода 2007 – 2016 година и са родители на малолетната Р. Г. Г., [дата на раждане] От раждането на детето същото било отглеждано в семейна среда, като майката полагала непосредствените грижи, а бащата работел. През 2016 г. майката заминала за Великобритания с намерение да се установи там, а по-късно да вземе и детето, което да започне да посещава училище. Прието е, че ищецът Г. Г. дал писмено съгласие за това пътуване и по-късно го оттеглил. Посочил е, че след няколкомесечен престой в чужбина ответницата М. М. се завърнала в България, но се разделили с Г.. По време на отсъствието й детето живяло с ищеца първоначално в семейното жилище, а след това се преместили в апартамент, собственост на Г.. По време на престоя на М. във Великобритания Г. отглеждал дъщеря си, като бил подпомаган от своята майка и на няколко пъти търсил помощ от приятелки на М..
Съдът е приел, че М. М. е банков служител със средно месечно възнаграждение от 726 лв. и притежава собствено жилище в [населено място]. Г. Г. получава средно месечен доход от 1788 лв. и също е собственик на жилище, находящо се в [населено място]. Г. може да разчита на помощ от своята майка. Последната е разпитана като свидетел пред районния съд. Прието е, че в показанията си свидетелката М. Я. е описала периода, в който ищецът е отглеждал детето сам, характеризирала майката на детето като сприхава и нервна.
Прието е, че след есента на 2016 г. детето се отглежда от майката и живее с нея. Прието е също за установено от показанията на свидетелката И. А., че ответницата М. е отдадена майка, отделя внимание на детето и полага грижи за него. Посочил е за безспорно, че ответницата не може да разчита на помощ от близки роднини, както и, че е наемала като детегледачка за по няколко часа на ден свидетелката Н. Р., за да води детето на извънкласни занимания.
Съдът е приел, че заключението на социалните работници от ДСП М. след проведени срещу с двамата родители и детето е, че всеки от родителите притежава умения да отглежда дете, че е изградена емоционална връзка между детето и всеки от тях. Както майката така и бащата проявяват толерантност един към друг и готовност да полагат ежедневните грижи за Рая без да препятства общуването с другия родител. По препоръка на социалните работници страните по делото са се обърнали към семеен консултант и към момента продължават започнатите консултации със специалист.
Прието е, че малолетното дете Р. Г. е на 8 години, посещава училище. Възоснова на показанията на свидетелката Д. Г., изслушана от районния съд, учителка в детската градина, посещавана от детето до есента на 2016 г. и от педагогическата характеристика, изготвена от директора на същата детска градина е прието за установено, че детето се развива нормално, с развити за възрастта умения. Родителите са се информирали редовно за поведението и постиженията й. В периода на отсъствие на майката от България бащата е отглеждал Р., проявявал загриженост, при посещенията в детската градина се държал спокойно, търпеливо и разбиращо към дъщеря си. Посочил е, че свидетелката Г. споделя впечатления относно характера на майката, която проявявала нервност в контактите с учителите от детската градина. В училище детето показвало отлични резултати. Посещава и извънкласни занимания.
От назначената от въззивния съд психологическа експертиза е установено, че детето е еднакво привързано към двамата родители.
С оглед на така установените факти въззивният съд е формирал извод, че родителските права по отношение на малолетната Р. Г. следва да се предоставят за упражняване на майката М. М..
Прието е за установено, че всеки от двамата родители има в еднаква степен родителски умения и мотивация, че притежава качества да възпитава детето, че всеки от двамата е материално осигурен, че привързаността на детето е еднакво поделена между майката и бащата и то изявява предпочитания към двамата като семейна двойка според психолога.
Въззивният съд е приел, че всеки от родителите е в състояние да осигури много добри битови условия за отглеждането на Р., да полага в достатъчна степен грижи, да се отнася с внимание и отговорност към детето. Посочил е, че за никого от двамата не е установено да има неморални прояви или противоправно поведение, че всеки от тях е проявявал толерантност спрямо другия по отношение контактите с Р. и не е създавал пречки за общуване, че страните покриват в еднаква степен основните критерии, въведени в ППВС № 1/1974 г. относно определяне на подходящия родител, комуто да се възложат родителските права. Според съда това налага решението да бъде взето въз основа на критерия пол и възраст на детето, което е момиче на 8 години и в тази възраст в много по-голяма степен по-пригодна да полага грижи за него е майката.
Съдът е приел, че ответницата М. М. е отглеждала детето от раждането му до момента с изключение на няколко месеца в началото на 2016 г., когато е била в чужбина, че през този период не е прекъсвала контактите с дъщеря си, че е имала намерение да я вземе да учи във Великобритания, че детето е било записано в училище там. Приел е също, че данните по делото са, че Р. е добре възпитана, че притежава умения според възрастта си, че е получавала необходимото внимание и грижи. Посочил е, че поведението й пред психолога по време на процеса се е характеризирало с любопитство и общителност, че в училище се справя отлично. Формиран е извод, че няма промяна в поведението на детето в сравнение с периода, когато е отглеждано от бащата.
Прието е, че при детето и констатирана логоневроза при разговора с психолога, което се съобщава от родителите и от свидетелката Н.Р.. Прието е също за недоказано твърдението на ищеца, че този проблем се е задълбочил след завръщането на майката от Великобритания и откакто Р. живее отново с нея. Преценен е за неоснователен доводът, че поведението и възпитателските методи на майката са допринесли за заекването.
Въззивният съд е приел, че водещ принцип при решаване на въпроса за родителските права е интересът на детето. Прието е, че детето фактически живее с майката, че е създаден ритъм на ежедневие, привикване с обстановката и изградения режим, че промяна, свързана с ново местоживеене по време на учебната година, би била неблагоприятна за детето. Отчетена е и установената от психолога тревожност у детето във връзка с раздялата на родителите и е прието, че не е необходимо психическо натоварване с още една промяна.
Приел е, че възможността за ползване на подкрепа от страна на майката на ищеца не може да бъде водещо при възлагане на родителските права, че с ППВС № 1/1974 г. този критерий е поставен по тежест след посочените от съда. Според въззивния съд при отглеждането на детето от значение е общуването преди всичко с родителите, че по делото има данни, че бащата често пътува за по няколко дни във връзка с работата си, докато майката е на установено работно време и това гарантира, че няма да се налага тя да оставя детето за повече от няколко часа при друго лице, както би се налагало по време на командировките на бащата.
Съдът е приел, че доводът на ищеца, че вместо да гледа детето ответницата е ползвала детегледачка не може се отчете като негатив в поведението на майката, че тя е направила необходимото, за да съчетае служебната си ангажираност с грижата за дъщеря си. Според съда наемането на детегледачка за няколко часа е проява на родителска отговорност чрез която се осигурява придружител на дете в ниска възраст при придвижването му в града, при посещение на извънучилищни занимания.
Прието е, че докато детето се отглежда от майката на бащата следва да се определи режим на лични контакти с дъщеря му. Приел е за установено, че бащата се е справял с родителските отговорности по време на отсъствие на майката от страната, че е изградена дълбока емоционална връзка с детето, че е налице и толерантно отношение от страна на ответницата. С оглед на това е определен режим на срещи всяка първа и трета събота и неделя от 9 часа в събота до 18 часа в недела, както и един месец през лятната ваканция и пет дни през зимната. Според съда този режим ще осигури на бащата възможност да контактува с детето, да прояви родителската си загриженост, да участва във възпитанието на дъщеря си в нейното емоционално и личностно изграждане, да подпомага майката при отглеждането.
Въззивният съд е определил месечна издръжка, която бащата следва да изплаща на малолетното дете в размер на 180 лв. За да определи този размер съдът е взел предвид възрастта на детето, което посещава училище и извънкласни дейности. Съобразено е и обстоятелството, че не е установено детето да има извънредни потребности във връзка със здравословен проблем или развиване на дарби, че не се налага и покриване на наем, тъй като ще живее с родител със собствено жилище. Приел е, че общия размер на месечната издръжка, дължим от двамата родители е 320 лв., от които бащата следва да заплаща по 180 лв. Приел е също, че бащата има висок месечен доход, че няма задължения за издръжка към други лица, че е осигурен със собствено жилище. Посочил е, че месечния доход на майката е по-нисък, че тя поема непосредствените всекидневни грижи за детето.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и вместо него е възложил упражняването на родителските права по отношение на малолетната Р. Г. на майката М. М., съответно Г. Г. е осъден да заплаща на М. М., в качеството й на законен представител на Р. Г. месечна издръжка от 180 лв., считано от влизане на решението в сила.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 553/27.06.2013 г. по гр.дело № 196/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК на процесуалноправния въпрос длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение е даден положителен отговор. Прието е, че последователно в съдебна практика е застъпено разбирането, че съдът при формиране на фактически и правни изводи се ръководи от правилата по чл. чл. 12, чл. 154 и чл. 235, ал. 2 ГПК /аналогични чл. 188, ал. 1, чл. 127 и чл. 188, ал. 2 ГПК (отм.). Прието е, че въззивният съд е съд по съществото на спора и формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани.
С решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Възприета е практиката на ВКС в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, според която правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 36/24.03.2014 г. по т.дело № 2366/2013 г. на ВКС,II т.о., решение № 117/12.08.2013 г. по т.дело № 921/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр.дело № 510/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 57/02.03.2011 г. о гр.д.№ 1416/2010 г. на ВКС, III г.о., всички, постановени по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът е извършил преценка на всички относими към спора доказателства, съответно е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора, посочени по-горе. Обсъдени са и въведените от всяка от страните доводи и възражения от значение за решението по делото, за което са изложени подробни мотиви.
Съдът не обсъжда решение № 54/08.09.2014 г. по т.дело № 3035/2013 г. на ВКС, II т.о., тъй като със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения. Не обсъжда и цитираните от жалбоподателя решения № 24/28.01.2010 г. по гр.дело № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о. и решение № 1439/16.12.2008 г. по гр.дело № 5371/2007 г. на ВКС, IV г.о.. Тези решения не са приложени от жалбоподателя към изложението, а съдът е установи тяхната наличност при извършената служебна справка в деловодната система на ВКС. Цитираната практика на ВС – т.4 от ППВС № 7/27.12.1965 г. е неотносима към поставения правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
Съгласно практиката на ВКС, изразена в т. 3 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. С тълкувателното решение е прието, че според т. 1 от същото т.решение, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това, когато за приложението на тази императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Да се приеме обратното, би означавало въззивният съд да се постави в невъзможност да приложи тази императивна материалноправна норма. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 195/11.07.2011 г. по гр.дело № 1707/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. В случая съдът е взел предвид доказателствените искания на всяка от страните – с въззивната жалба и отговора по същата, съответно с оглед интереса на малолетното дете Р. Г., за който следи служебно и е допуснал назначаване на съдебно психологическа експертиза с конкретно поставени задачи. Останалите доказателствения искания са оставени без уважение, като е преценено, че фактическата обстановка е изяснена по делото. Въпросът дали фактическата обстановка е изяснена е такъв по съществото на спора и не подлежи на преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК. Заключението на вещото лице по допуснатата експертиза въззивният съд е обсъдил и възприел. Формираните фактически и правни изводи са съобразени и със заключението на съдебно психологическата експертиза. Поради изложеното съдът намира, че правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС и не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 27/02.02.2015 г. по гр.дело № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, като в тази насока е и трайната и постоянна съдебна практика, отразена и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В същата насока е разрешен правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Настоящата практика на ВКС по поставения въпрос е доразвитие на практиката, обективирана в цитираното ППВС № 1/13.07.1953 г. – т.3.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е преценил установените по делото правно релевантни факти, относими към спорното право. Обсъдил е всички събрани доказателства по делото във връзка с правно релевантните факти и е посочил кои факти е приел за установени, и кои не, и въз основа на кои доказателства. В тази насока в решението са изложени подробни мотиви. Следователно правният въпрос е разрешен в съответствие с цитираната практика на ВКС и ВС.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Г. П. Г..
С оглед изхода на делото в полза на ответницата по касационната жалба на основание чл.78,ал.3 и чл.81 ГПК следва да ес присъдят направените разноски в размер на сумата 950 лв. за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение от 06.12.2017 г. по в.гр.дело № 221/2017 г. на Монтанския окръжен съд по касационна жалба вх. № 284/59794 от 19.01.2018 г., подадена от ищеца Г. П. Г. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица],вх.А, ет.2,ап.4, чрез адв. К. Б..
Осъжда Г. П. Г. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица],вх.А, ет.2,ап.4 да заплати на М. В. М., постоянен адрес, [населено място],[жк], [жилищен адрес] настоящ адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 950 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: