О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
София,03.10.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1078/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [община] срещу решение № 129 от 10.06.2011 г. по в. т. д. № 135/2011 г. на Варненски апелативен съд.
К. [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която предявеният от него срещу [община] иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи от прекратяването на договор от 24.02.2006 г. е отхвърлен за разликата от 75 746.80 лв. до 206 203.79 лева, като твърди, че същото е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Поддържа, че неизправна страна по процесния договор е единствено ответната община-възложител по него и че изводът на въззивния съд за неизправност и на търговското дружество-изпълнител е направен без да са обсъдени в детайли събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, като същевременно са взети предвид оспорени писмени доказателства и недопустими такива /снимки/. Като процесуално нарушение посоченият касатор релевира и произнасянето по въпроса за размера на дължимото обезщетение, в т. ч. и за намаляването му, с твърдението, че същият е извън предмета на въззивната жалба.
Като релевантни за делото въпроси, с които е аргументирано допускането на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговското дружество е заявило въпросите: 1. Налице ли е неоснователно прекратяване на договора от страна на Кмета на [община] съобразно посочените в предизвестието съображения и посоченото в него основание – чл. 37, ал. 1, т. 5 от договора; 2. Следва ли въззивният съд с определението си по чл. 267, ал. 1 ГПК да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати или са били допуснати, но не си били събрани; 3. Допустимо ли е въззивният съд да подменя волята на страните по договора с предполагаема такава, в резултат на което да изгражда правните си изводи по съществото на спора и 4. За обема на подлежащата на обезщетяване вреда по чл. 82 ЗЗД. В подкрепа на твърдението си за решаване на посочените въпроси в противоречие с практиката на ВКС касаторът се позовава съответно: по първия въпрос – на Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС; по втория въпрос – на решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.; по третия въпрос – на решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о. и решение № 559 от 17.05.1993 г. по гр. д. № 1724/92 г. на ВКС, ІV г. о. Допускането на касационно обжалване по отношение на четвъртия въпрос е мотивирано с твърдението, че поради липсата на практика решаването на същия е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Макар тази норма да е посочена и за останалите въпроси, доколкото касаторът е развил съображения, че решаването на същите е от значение само за точното прилагане на закона, но не и за развитието на правото, следва да се счете, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно заявено в съответствие със задължителните изисквания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и поради това не подлежи на обсъждане.
К. [община] обжалва въвзивното решение в частта, с която предявеният от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи от прекратяването на договор от 24.02.2006 г. е уважен за сумата 75 746.80 лв. Счита, че решаващата инстанция неправилно е преценила неплащането на дължимото възнаграждение за месеците март, април, май и юни 2009 г. като виновно неизпълнение на договора и съответно основание за развалянето му, без да съобрази обстоятелството, че причина за неплащането е несъгласие с обема на отчетената работа и липсата на съответните протоколи по приемането й. Подробни съображения са изложени и във връзка с извода за наличие на предпоставките по чл. 82 ЗЗД за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи от преустановяване на облигационната връзка между страните. Според посочения касатор, пропускането на печалба от дейността на ищцовото дружество не представлява предвидима последица от неизпълнението на договора към момента на неговото сключване. Несъгласие е изразено и с отказа да му бъде присъдена уговорената в чл. 38 от същия неустойка поради прекратяването на договора, предявена във формата на възражение за прихващане.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [община] поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърди, че значимият за делото въпрос – „Може ли двустранен договор да бъде развален поради неизпълнение на една от страните и кому принадлежи това право в случаите, когато и двете страни по договора са неизправни” – се решава противоречиво от съдилищата. В подкрепа на посоченото основание са представени множество решения на въззивни съдилища.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна по съображения, изложени в писмен отговор.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част по отношение на един от предявените от [фирма], [населено място] срещу [община] обективно съединени искове, а именно – по отношение на иска по чл. 82 ЗЗД за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи от прекратяването на сключения между страните договор от 24.02.2006 г., Варненски апелативен съд е счел, че същият е основателен само за сумата 75 746.80 лв. и е неоснователен за разликата до присъдения от Варненски окръжен съд размер 206 203.79 лева. Решаващият състав не е споделил извода на първата инстанция, че неизправна страна по процесния договор за сметосъбиране и сметоизвозване е само общината-възложител, като въз основа на събраните по делото доказателства – констативни протоколи на комисия, фотоснимки, докладни, жалби на граждани, предупредителни писма и гласни доказателства – е приел, че търговското дружество също е допуснало неизпълнение на основните си задължения по този договор, изразяващо се в неспазване на необходимата честота на вдигане сметта от съдовете, неремонтиране и неподдържане на съдовете, непочистване на площадките около тях и на териториите за обществено ползване. Несъгласие е изразено и с размера на приетото от първоинстанционния съд обезщетение по чл. 82 ЗЗД за вреди под формата на пропуснати ползи, като каквато принципно е преценена пропуснатата печалба от ищеца за срока на действие на договора. Според въззивната инстанция, обезщетението следва да се определи на база средната годишна печалба за възможно най-продължителен предходен период, за който са налице счетоводни данни, а не само за предхождащата прекратяването 2008 година, тъй като бъдещата тенденция за нарастване на очакваната печалба не може да бъде сигурен измерител за нея. С оглед на това и съобразявайки съдържащите се в заключението на счетоводната експертиза данни за средната годишна печалба за периода на изпълнение на процесния договор 2006 г. – 2008 г., съдът е преценил, че пропуснатата полза за ищеца за оставащия период от прекратяването на договора до първоначално уговорения му срок /01.07.2009 г. – 24.02.2016 г./ възлиза на 151 493.60 лв. Поради това обаче, че изпълнителят също е бил неизправна страна, съдебният състав е приел, че в случая дължимото му обезщетение за предсрочното прекратяване на договора следва да бъде намалено наполовина в съответствие с нормата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, като е уважил предявения иск за сумата 75 746.80 лв. По съображения, че ответникът-възложител също е неизправна страна по договора, като неоснователно е преценено направеното от него възражение за прихващане със сумата 55 506.07 лева, претендирана като неустойка за прекратяване на договора по чл. 38 от същия.
Настоящият състав намира, че и двете касационни жалби не следва да бъдат допуснати до разглеждане, достатъчно основание за което е липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на поставените от страните въпроси.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Това изискване не е изпълнено по отношение на два от поставените от дружеството-касатор въпроси, а именно: налице ли е неоснователно прекратяване на процесния договор и какъв е обемът на подлежащата на обезщетяване вреда. Отговорът на първия от посочените въпроси е изцяло обусловен от преценката на събраните по делото доказателства във връзка с изпълнението на поетите от страните задължения, чиято правилност обаче не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 ГПК. Същото се отнася и за втория въпрос, доколкото е аргументиран единствено с отказа на съда да възприеме неоспореното от страните заключение на счетоводната експертиза при определяне размера на обезщетението по чл. 82 ЗЗД.
Отделно от изложеното, по отношение на горните два въпроса не са осъществени и поддържаните основания, съответно: Не е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по въпроса, свързан с основателността на прекратяването на процесния договор – ТР № 30/81 г. на ОСГК на ВС, тъй като последното касае изпълнението на друг вид договори /алеаторните/ и поради това е неотносимо към процесния случай. Липсват и предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение обема на подлежащите на обезщетяване вреди по чл. 82 ЗЗД, поради това, че тази норма съдържа достатъчно ясна регламентация както на вида на вредите, за които длъжникът дължи обезщетение, така и на предпоставките, при които възниква правото на обезщетение.
Отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на останалите заявени от касатора [фирма] въпроси произтича от факта, че същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и следователно не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело.
Поставеният от търговското дружество въпрос за това, допустимо ли е въззивният съд да подменя волята на страните по договора, е обоснован с твърдението, че решаващият състав е преценявал неизпълнението на задълженията на изпълнителя по процесния договор с оглед липсата на изготвен часови график за сметосъбиране и сметоизвозване. Това твърдение обаче не отговаря на изложените в решението мотиви. Въззивният съд не е приел, че следва да има часови график, а напротив – приел е, че представените от страните дневни графици са достатъчни за преценката налице ли е надлежно изпълнение на задълженията по договора. Липсата на часови графици е коментирана единствено с оглед изразеното от състава становище, че изготвянето на такива би било в интерес на изпълнителя, с цел предварително установяване на момента от денонощието, в който може да бъде проверявано изпълнението на неговите задължения.
Характер на обуславящ изхода на спора няма и въпросът, свързан със задълженията на съда по чл. 267 ГПК да се произнесе по доказателствените искания, които са направени в първата инстанция, но не са допуснати или са допуснати, но не са били събрани. Нито в своята въззивна жалба, нито в отговора на въззивната жалба на общината, търговското дружество е направило оплаквания за недопуснати или несъбрани от първата инстанция доказателства или искане за допускане на такива от въззивната инстанция. Поради това, в случая изобщо не стои въпросът за приложимостта на чл. 267 ГПК. От изложените от дружеството-касатор съображения може да се направи извод, че така поставеният въпрос се отнася всъщност до преценката на доказателствата и по-конкретно до това, че съдът е взел предвид и доказателства /снимки/, които са недопустими и са били изрично изключени от доказателствения материал. По своята същност, обаче, това твърдение представлява оплакване за допуснато нарушение на процесуалните правила и като такова то е относимо към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за самия касационен контрол, но не и към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за неговото допускане.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по заявения от общината-касатор въпрос за това, допустимо ли е развалянето на двустранен договор поради неизпълнение на една от страните и кому принадлежи това право, когато и двете страни са неизправни. Действително, въззивният съд е изразил становище, че при неизправност и на двете страни прекратяването на договора следва да се извърши само по взаимното им съгласие. Същевременно, обаче, решаващият състав е приел, че процесният договор е прекратен, считано от 01.07.2009 г., т. е. независимо, че няма взаимно съгласие на страните. Следователно, приетото от съда по поставения въпрос не е обусловило извод, че облигационната връзка, породена от процесния договор, не е преустановена.
Дори и да се приеме, че поставеният от [община] въпрос е релевантен за делото, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е осъществено единственото поддържано по отношение на него основание – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. От всички представени с изложението въззивни актове, практика на съдилищата по смисъла, разяснен в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, представлява само решение № 125 от 19.12.2009 г. по в. гр. д. № 640/2009 г. на Великотърновски апелативен съд, тъй като единствено за него съществуват данни да е влязло в сила. Липсва обаче твърдяното противоречие между посоченото решение и обжалваното въззивно решение, доколкото разликата в направените във всяко от тях правни изводи относно изправността на страните произтича съответно от разликата във фактите по двете дела.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 129 от 10.06.2011 г. по в. т. д. № 135/2011 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: