6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
София,22.10.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1323/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 88 от 29.10.2012 г., постановено по т. д. № 256/2012 г. на Бургаски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 16 от 12.06.2012 г. по т. д. № 96/2011 г. на Сливенски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 293 375 лв. – част от вземане за сумата 640 000 лв., подлежаща на връщане като дадена на отпаднало основание поради едностранно разваляне на споразумение от 07.08.2009 г., и са присъдени разноски на ответника [фирма] за всяка от съдебните инстанции.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. К. поддържа, че въззивният съд е възприел превратно част от събраните доказателства и е подходил избирателно при оценката на доказателствата, в резултат на което е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи относно действителното съдържание на правоотношенията, произтичащи от подписаното на 07.08.2009 г. споразумение. Навежда оплаквания, че без да тълкува клаузите на споразумението в съответствие с правилата на чл.20 ЗЗД съдът е отрекъл постигнатото от договарящите съгласие за заместване в дълг по смисъла на чл.102 ЗЗД, от което произтича легитимацията му на кредитор спрямо [фирма]. Като необоснован и формиран в нарушение на закона касаторът определя и извода на въззивния съд, че породените от споразумението правоотношения са преуредени с последващо споразумение от м. юли 2011 г., с което са погасени възникналите от първото споразумение права и задължения на страните.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : 1. Какъв е характерът и значението на тристранното споразумение, по силата на което едно лице изпълнява предварително свое неизискуемо задължение към второ лице като изплаща част от негов дълг към трето лице, и какви права поражда за това лице споразумението в отношенията му с другите две лица; 2. Когато с едно споразумение с дата, по-късна от датата на предишно споразумение, се декларират намерения за сключване на бъдещ договор, то следва ли да се приеме, че всички предишни задължения между страните са погасени, без това изрично да е договорено и даже обсъждано и без да е подписан бъдещият договор. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е отказал да тълкува споразуменията от 07.08.2009 г. и от м. юли 2011 г., за да издири действителната воля на страните за заместване в дълг, с което се е отклонил от задължителната практика на ВКС в решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ІV г. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г. о. и решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о. При условията на евентуалност достъпът до касационно обжалване се поддържа бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Сливенски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на сумата 293 375 лв. – част от вземане за сумата 640 000 лв., платена по споразумение от 07.08.2009 г., Бургаски апелативен съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като за ищеца [фирма] не е възникнало право да иска връщане на платената в изпълнение на споразумението парична сума от ответника [фирма] при предпоставките на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Въззивният съд е формирал извода си за неоснователност на исковата претенция след самостоятелен анализ и преценка на уговорките в споразумението от 07.08.2009 г., подписано между А. Пикулев, [фирма], [фирма] и [фирма]. Съдът е приел, че споразумението е подписано с цел уреждане на две групи отношения – отношения между [фирма] и [фирма], произтичащи от сключен на 11.09.2007 г. договор за строителство на жилищна сграда в [населено място], и отношения между А. Пикулев и [фирма], породени от сключен на 10.01.2008 г. договор за изграждане и продажба на обекти в същата жилищна сграда. За безспорен е счетен фактът, че в изпълнение на клаузата на т.2 от споразумението ищецът [фирма] е превел по банкова сметка на ответника [фирма] сумата 329 375.69 евро с левова равностойност 640 000 лв. и че с това плащане, по силата на т.4 във вр. с т.2 от споразумението, са погасени задължения на [фирма] към [фирма] по договора за строителство. Плащането обаче е преценено като факт, ирелевантен за правото на ищеца да развали споразумението поради неизпълнение на уговореното в тежест на ответника задължение по т.8 от споразумението – в срок от 6 месеца след получаване на сумата да построи сградата и да я предаде в напълно завършен вид с акт обр.15, и като последица от това да претендира връщане на платената сума. Тълкувайки уговорките в споразумението, съставът на Бургаски апелативен съд е приел, че същите не обективират съгласие на страните [фирма] да замести [фирма] като длъжник на ищеца по предварителния договор за продажба и не пораждат самостоятелни права за ищеца да иска изпълнение на задължението на [фирма] за довършване на сградата и за предаването й с акт обр.15 в срока по т.8, тъй като кредитор по това задължение е неучастващото в делото [фирма]. Преценката, че споразумението не легитимира ищеца като кредитор на ответника по отношение на произтичащото от т.8 задължение, е мотивирала решаващия въззивен състав да направи извод, че неизпълнението на задължението не поражда за ищеца право да развали едностранно споразумението и да претендира връщане на сумата, платена за сметка на [фирма].
Неоснователността на исковата претенция е аргументирана допълнително и със съображения, основани на последващо споразумение между страните от м. юли 2011 г. Въззивният съд е приел, че от една страна споразумението доказва неизпълнение на поети от [фирма] към [фирма] парични задължения във връзка със строителството на сградата, което освобождава [фирма] от отговорност за неизпълнение на задължението по т.8 от предходното споразумение. От друга страна съдът е преценил, че със споразумението от м. юли 2011 г. страните са преуредили по нов начин отношенията, предмет на споразумението от 07.08.2009 г., което е довело до погасяване на възникналите от него права и задължения, в т. ч. и на евентуалното право на ищеца да го развали и да търси връщане на платената сума.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
К. е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които не могат да се квалифицират като правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са изведени от конкретиката на съдържанието на споразуменията от 07.08.2009 г. и от м. юли 2011 г. и са поставени с цел проверка на правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след тълкуване на съдържащите се в споразуменията уговорки. Изводът на съда, че споразумението от 07.08.2009 г. не легитимира ищеца /сега касатор/ като кредитор по отношение на поетото от ответника задължение по т.8, чието неизпълнение е релевирано в исковата молба като основание за разваляне на споразумението и за предявяване на претенцията по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, е обусловен изцяло от извършеното според критериите на чл.20 ЗЗД тълкуване на клаузите в споразумението. От тълкуване на конкретни уговорки произтича и изводът в решението, че споразумението от м. юли 2011 г. има погасителен ефект по отношение на произтичащите от предходното споразумение права и задължения, релевантни за основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Обосноваността на така приетите изводи и правилното прилагане на материалния и процесуалния закон при формирането им имат отношение към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол по съображения, че съдът е преценил неправилно правната природа на двете споразумения и породените от тях правни последици, а именно до такъв резултат би се стигнало в случай, че поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси се счетат за обуславящи спрямо изхода на делото.
Дори да се приеме, че въпросите отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, същите не са единствено обуславящи за отхвърлянето на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и поради това не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд е мотивирал неоснователността на иска не само със съдържанието на споразуменията, но и с извода, че поради неизпълнение на насрещни парични задължения във връзка със строителството от страна на [фирма] ответникът [фирма] не следва да носи отговорност за неизпълнение в срок на задължението, поето с т.8 от подписаното на 07.08.2009 г. споразумение. При този самостоятелен извод за отсъствие на основание за разваляне на споразумението касационното разглеждане на въпросите за правната характеристика на споразуменията и за породените от тях права и задължения няма да доведе до друг изход на спора, различен от постановения с обжалваното решение.
Не е осъществена и поддържаната в изложението допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Както бе посочено по-горе, въззивният съд не е тълкувал уговорките в споразуменията изолирано, а е приложил критериите на чл.20 ЗЗД като е преценявал уговорките поотделно и във взаимната им връзка, за да разкрие действителната воля на договарящите, насочена към едновременно уреждане на паралелните отношения по договора за строителство и по предварителния договор за строителство и продажба. Съобразяването на критериите на чл.20 ЗЗД прави неоснователен довода на касатора за отклонение на въззивното решение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, формираната с решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о. Отклонение от задължителната практика на ВКС не се доказва и от представеното решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ІV г. о. С цитираното решение Върховният касационен съд се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК по въпроса какъв е обемът на задълженията на третото лице при встъпване в дълг при условията на чл.101 ЗЗД, а в обжалваното решение въззивният съд е отрекъл постигането на съгласие за заместване в дълг в хипотезата на чл.102 ЗЗД и то с мотиви, основани изцяло на преценка на специфичните уговорки в споразумението от 07.08.2009 г.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и не обвързва касационната инстанция със задължение за произнасяне. Независимо от това следва да се отбележи, че поради обусловеността им от съдържанието на уговорките в споразуменията поставените от касатора въпроси са от значение единствено за правилното разрешаване на спора по конкретното дело, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 256/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
С оглед недопускане на касационното обжалване на ответника по касация следва да се присъдят разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 3 600 лв., представляваща ? от адвокатското възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20.02.2013 г., уговорено и платено за процесуално представителство пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88 от 29.10.2012 г., постановено по т. д. № 256/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], партер, офис № 3, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 3 600 лв. /три хиляди и шестстотин лв./ – разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :