7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 703
С.,31.10.2011година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 23/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 268 от 11.10.2010 г. по в. гр. д. № 504/2010г. на Хасковски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Хасковски районен съд решение № 415 от 23.06.2010г. по гр. д. № 542/201 г., изцяло са уважени предявените от [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 7 708.32 лв. – неплатен наем по договор от 23.05.2006 г. за м. август, ноември и декември 2007г. и за м. януари и февруари 2008 г.; иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 632.93 лв. – неустойка за забава върху неплатените наемни вноски, изчислена за периода от 26.03.2007г. до 31.01.2008 г.; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 748.21 лв. – обезщетение за забава върху неплатените наемни вноски в размер на законната лихва за периода от 31.01.2008 г. до датата на исковата молба /24.08.2009 г./; иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 5 749.69 лв. – неплатени консумативни разноски за ел. енергия за периода м. април 2008 г. – м. юли 2009 г., както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 361.74 лв. – обезщетение за забава върху неплатените консумативни разноски за периода от третия ден след известието за дължимата сума до датата на исковата молба.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на процесуалните правила. Изразява несъгласие с извода за дължимост на процесните суми, като счита, че съдът неоснователно е изградил същия единствено на подписаното между страните споразумение от 24.08.2009 г., напълно игнорирайки липсата на доказателства вземанията за тези суми, произтичащи от договора за наем от 23.06.2006 г., да са преминали в патримониума на ищцовото дружество [фирма], като един от правоприемниците на наемодателя [фирма] след извършеното през 2007 г. преобразуване на същия. В касационната жалба са развити подробни доводи в подкрепа на становището, че споразумението от 2009 г. не е доказателство за съществуването на вземания в полза на ищеца, тъй като същото не е самостоятелен източник на правоотношения, както и че неправилно е квалифицирано от съда като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, съдържаща изрично признание на длъжника. По този начин, според касатора, въззивната инстанция е нарушила диспозитивното начало на процеса, като е подменила предмета на спора, замествайки го със спор, който не е въведен като фактическо основание с исковата молба, нито е направено изменение на иска, респ. предявена допълнителна искова молба. По отношение на акцесорните претенции за неустойка и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е заявено оплакване и за недопустимост, произтичаща от присъждането им за неизпълнението на едни и същи главни задължения, както и от липсата на индивидуализация на всяко от тези вземания. Освен поради несъществуването на наемно правоотношение между страните, недължимостта на присъдените суми за консумативни разноски за ел. енергия и за обезщетение за забава на плащането им е аргументирана допълнително и с твърдението, че не е доказано за кой обект се отнасят; че фактурите за тях не са предадени от ищеца и не са осчетоводени от ответника, както и че част от фактурите са издадени от [фирма], а не от ищцовото дружество.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за конкретното дело са заявени следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изследва наличието на частно правоприемство при изрично направено възражение в тази насока; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе относно заявеното правно основание и допустимо ли е конкретно доказателство да бъде въздигнато в незаявено правно основание; 3. Какви са правомощията на въззивния съд, когато исковата молба е нередовна; 4. Допустимо ли е кумулирането на неустойка за забава и обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД и 5. Допустимо ли е съдът да игнорира всички събрани в процеса доказателства, като ги приема за ирелевантни, а да се позове само на едно от тях и само въз основа на него да приеме основателност на иска.
По отношение на така формулираните въпроси се поддържа, че същите са решени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, съответно: по първия въпрос – противоречие с решение № 46 от 13.02.2009 г. по гр. д. № 5312/2007 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 1202 от 27.01.2009 г. по гр. д. № 4549/2007 г. на ВКС, І г. о.; по втория въпрос – противоречие с Тълкувателно решение № 87 от 26.06.1964 г. по гр. д. № 64/1964 г. на ОСГК на ВС; решение № 779 от 17.10.1975 г. по гр. д. № 579/75 г. на ВС, ІІІ г. о. и решение № 36 от 26.02.2007 г. по т. д. № 511/2006 г. на ВКС, І т. о.; по третия въпрос – противоречие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 182001 г. на ОСГК на ВКС; по четвъртия въпрос – противоречие с решение № 123 от 20.02.2006 г. по т. д. № 676/2005 г. на ВКС, ТК, решение № 307 от 14.04.2005 г. по гр. д. № 579/2004 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 507 от 16.05.1996 г. по гр. д. № 2380/1994 г. на ВКС, V г. о. и по петия въпрос – противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, подробни изложени в писмен отговор от 30.12.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да отмени първоинстанционното решение изцяло и да уважи предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 232, ал. 2, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за изцяло дължими претендираните суми за наем, консумативни разноски за ел. енергия, за неустойка за забава върху неплатения наем и за обезщетение за забава върху неплатения наем и консумативни разноски. Този извод е направен въз основа на подписаното между страните по делото споразумение от 24.08.2009 г., с което ответникът [фирма] е признал съществуването на всички процесни задължения, произтичащи от договора за наем от 23.05.2006 г., сключен между него и [фирма], явяващ се праводател на ищцовото дружество [фирма] след извършеното през 2007 г. преобразуване чрез отделяне. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на ответника за липса на активна материалноправна легитимация по предявените искове, аргументирано с липсата на доказателства за това, че процесните вземания са преминали в патримониума на ищеца. В тази връзка съдът е взел предвид, че ищецът не е представил план за преобразуването на [фирма], както и че не е ангажирал доказателства каква част от имуществото на преобразуваното дружество и по-конкретно дали отдаденият под наем имот е преминал в патримониума на ищеца при отделянето му, но е преценил, че това обстоятелство е ирелевантно за спора, доколкото не е необходимо наемодателят да е собственик на имота. Освен поради изричното отразяване в споразумението от 24.08.2009 г., че кредитор на вземанията, произтичащи от договора за наем, е ищецът [фирма], чийто праводател е наемодателят [фирма], като доказателство за преминаването на тези вземания в патримониума на ищеца е преценено и осчетоводяването на фактурите за тях именно в неговото счетоводство.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато.
Преди всичко следва да се отбележи, че по отношение на единия от поставените въпроси – този за допустимостта да се кумулира неустойка за забава с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД – не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Посоченият въпрос не е обуславящ изхода на правния спор, тъй като в случая твърдението на касатора за едновременно присъждане на неустойка за забава и обезщетение за забава в размер на законната лихва не съответства на приетото от въззивния съд. Както в мотивите на обжалваното решение, така и в неговия диспозитив, е направено изрично разграничение между периода, за който е начислена неустойка за забава върху неплатените наемни вноски и периода, за който е начислена законна лихва за забава върху същите вноски, като тези периоди не съвпадат – лихвата е начислена за времето след 31.01.2008 г., откогато е преустановено начисляването на неустойка. С оглед на това, не може да се счете, че е налице кумулиране на две санкции за едно и също неизпълнение на договорно задължение. Поради липсата на общото изискване за допускане на касационния контрол, не следва да се обсъжда наличието на противоречие между обжалваното решение и представената от касатора казуална практика на ВКС по посочения въпрос.
Останалите четири въпроса са значими за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото обуславят неговия изход. Независимо от това, обаче, същите не могат да обосноват допускане на касационния контрол.
По отношение на въпроса – длъжен ли е въззивният съд да изследва наличието на частно правоприемство при изрично направено възражение в тази насока – не е доказано твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Представените в тази връзка две решения на касационната инстанция /решение № 46 от 13.02.2009 г. по гр. д. № 5312/2007 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 1202 от 27.01.2009 г. по гр. д. № 4549/2007 г. на ВКС, І г. о./ са постановени при факти, напълно различни от тези по настоящото дело. Видно от мотивите на посочените две решения, по всяко от делата липсват каквито и да били доказателства както за принадлежност на конкретното имущество към патримониума на кооперацията-ищец, така и за правоприемство между нея и съответните държавни търговски предприятия. Докато в настоящата хипотеза, макар по делото да не е представен план за преобразуването на [фирма], въззивният съд е приел за доказано правоприемството между това дружество и ищеца [фирма] въз основа на всички други събрани в процеса доказателства, в т. ч. изрично споразумение между страните във връзка с процесните задължения и отразяването на същите в счетоводството на ответното дружество.
Настоящият състав намира, че не е налице противоречие с практиката на ВКС и по въпроса – длъжен ли е въззивният съд да се произнесе относно заявеното правно основание и допустимо ли е конкретно доказателство да бъде въздигнато в незаявено правно основание. От данните по делото не може да се счете, че въззивната инстанция се е произнесла на непредявено основание. Квалифицирането на конкретно доказателство по делото /споразумението между страните за разсрочено плащане от 24.08.2009г. / като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД не означава, че е разгледан иск с правно основание чл. 365 ЗЗД и че е подменен предмета на спора, в какъвто смисъл е твърдението на касатора. Поради това, липсва противоречие между обжалвания въззивен акт и представените от него две решения /решение № 779 от 17.10.1975 г. по гр. д. № 579/75 г. на ВС, ІІІ г. о. и решение № 36 от 26.02.2007 г. по т. д. № 511/2006 г. на ВКС, І т. о./, в които е установено произнасяне по непредявен иск. Що се отнася до Тълкувателно решение № 87 от 26.06.1964 г. по гр. д. № 64/1964 г. на ОСГК на ВС, същото е напълно неотносимо към настоящия случай, тъй като то касае процесуалноправен въпрос, свързан с изменение на основанието на иска в хода на второинстанционното производство /при действието на отменения ГПК/, какъвто въпрос изобщо не е поставян на разглеждане пред въззивния съд.
Като неоснователно следва да се прецени и твърдението на касатора за отклонение на обжалвания акт от задължителната съдебна практика – т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС – по въпроса за правомощията на въззивния съд при нередовност на исковата молба. Изложените в исковата молба фактически обстоятелства позволяват да се направи извод, че акцесорните претенции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са достатъчно индивидуализирани и съответстват на изискванията за редовност, предвидени в чл. 127 ГПК – посочено е както основанието за всяка от сумите за неустойка и мораторна лихва, така и периода, за който същите се претендират, като размерът на всяко от тези задължения е посочен конкретно в специално съставена за целта таблица, представляваща част от самата искова молба. С оглед на това, не може да се приеме, че е налице нередовност на исковата молба, обосноваваща приложимост на цитираната задължителна съдебна практика и съответно, че е налице вероятна недопустимост на въззивния акт, което би било самостоятелно основание за допускането му до касация съобразно указанията по т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г.
На последно място, липсва твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС /т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК/ и по процесуалноправния въпрос – допустимо ли е съдът да игнорира всички събрани в процеса доказателства, като ги приема за ирелевантни, а да се позове само на едно от тях и само въз основа на него да приеме основателност на иска. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав е извършил задълбочен анализ на всички представени от страните доказателства, а не се е позовал само на споразумението от 24.08.2009 г., както поддържа касаторът. Изводът за дължимост на процесните суми е резултат от самостоятелната преценка на фактическия и доказателствен материал, в какъвто смисъл са именно указанията в цитираното тълкувателно решение. Преценката на доказателствата, в т. ч. и възприемането на определено доказателство като достатъчно да обоснове наличието на претендираното вземане, е част от същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция. И доколкото същата е относима към правилността на постановеното решение, то контролът върху нея би могъл да бъде упражнен в самото касационно производство, но не и на етапа на неговото допускане.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 268 от 11.10.2010 г. по в. гр. д. № 504/2010г. на Хасковски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: