6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
гр. София, 31.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4995 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата И. А. И., чрез адв. И. З. против решение № 1796/20.07.2017 г., постановено по гр.дело № 5080/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6992/31.08.2016 г. по гр.дело № 4919/2015 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу Софийски районен съд обективно съединени искове с правно основание чл.49, ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата 74 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, стойността на собствен на ищцата недвижим имот, продаден на публична продан по изп.дело № 20118380406995/18.10.2011 г. по описа на ЧСИ М.Б. за периода от 23.10.2011 г. до 15.04.2015 г., обезщетение за забава върху главницата в размер на 26 318.70 лв. за периода от 23.10.2011 г. до 15.04.2015 г., сума в размер на 10 000 лв. обезщетение за имуществени вреди/стойността на движими вещи/ за периода 23.10.2011 г. до 15.04.2015 г. и 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, свързани с накърняване на честта и достойнството на ищцата в резултат на принудителното изпълнение проведено срещу нея за периода от 23.10.2011 г. до 15.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането като неоснователни.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение на въззивния съд е недопустимо, че със същото е потвърдено недопустимо решение на първоинстанционния съд – Софийски градски съд. Според жалбоподателката въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал непредявен иск, че правната квалификация на исковата претенция е чл.4,пар.3 от Д., а не определената от съда по чл.49 ЗЗД, без да съобразява, че отговорността на държавата в този случай е обективна и безвиновна, че ЗЗД е неприложим. Искането е да се обезсили обжалваното решение и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по предявения иск.
Изложението е част от съдържанието на касационната жалба. Жалбоподателката е формулирала правния въпрос както следва: ако въззивният съд е сезиран във въззивната жалба, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо и са налични достатъчно доказателства, които го потвърждават как трябва да постъпи решаващият съд – 1.да обезсили решението на първоинстанционния съд и да върне делото за разглеждане на предявения иск, 2. да приложи императивната норма съгласно принципа – чл.4,пар.3 от Д., като вземе предвид, че положението на жалбоподателя ще се вложи фатално, 3. или да потвърди недопустимото решение на първоинстанционния съд, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и решение от 30.10.2012 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба Софийски районен съд в писмен отговор е мотивирал становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Прието е, че първоинстанционното решение е валидно (не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание) и е допустимо. Прието е също, че първоинстанционният съд е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна квалификация.
Посочил е, че пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК.
Въззивният съд е приел за правилна правната квалификация на предявените искове по чл.49 от ЗЗД във вр. с чл.45 от ЗЗД, определена от първоинстанционния съд и е посочил, че последният е съобразил изложените от ищцата твърдения в исковата молба и в допълнителни уточняващи молби със задължителната съдебна практика на ВКС, вкл. и тази постановена по реда на чл.290 от ГПК.
От фактическа страна е прието за установено въз основа на приложените по делото доказателства и приложените граждански дела, че срещу ищцата И. И. са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по гр.дело № 32589/2011г. по описа на СРС, 70-ти с-в и по гр.дело № 32590/2011г. по описа на СРС, 74-ти с-в. Прието е, че заповедта за изпълнение на парично задължение и изпълнителният лист, издадени по гр.дело № 32589/2011г. на СРС са обезсилени. Въз основа на двата изпълнителни листа (вкл. и въз основа на последващо обезсиления изп. лист) е образувано изп.дело № 20118380406995 по описа на ЧСИ М. Б. и за удовлетворяване на кредитора е проведена публична продан на недвижим имот, собственост на ищцата, завършила към настоящия момент с продажба на имота.
Съдът е приел, че ищцата претендира имуществени и неимуществени вреди, като твърди че служители и органи на Софийски районен съд, при осъществяване на противоправни действия и бездействия по двете посочени дела са нарушили нейни основни права, чиято защита е уредена от Х. на основните права на Европейския съюз/Х./ и на основание чл.47 от Х. търси защита на тези права.
Въззивният съд се е произнесъл по наведените с въззивната жалба възражения:
Прието е, че съгласно разпоредбите на чл.47 от Х., всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза са били нарушени има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия.
Съдът се е позовал на разпоредбите на чл.6 от Договора за Европейския съюз, според които С./ЕС/ зачита правата, свободите и принципите, определени в Х. на основните права на Европейския съюз, която има същата юридическа сила като Договорите. Взети са предвид и разпоредбите на чл. 5 ал.4 от Конституцията на РБ, съгласно които при противоречие между национална правна норма и принцип на правото на Европейския съюз следва да се приложи принципът на правото на ЕС.
Прието е, че в случая доколкото принципът и основното правно начало, предвидено в разпоредбата на чл.47 от Х. е намерило развитие и приложение във вътрешното законодателство на страната, то следва да се приложи това законодателство, като е посочено от съда че не съществува противоречие между правото на ЕС и вътрешното законодателство, макар и прието преди присъединяване на Република България към ЕС и съответно преди възникване на задължението респ. правото за реципиране на европейското законодателство.
Въззивният съд е приел, че Х. гарантира и урежда защитата на правата и свободите, конкретно и изчерпателно посочени в същата, на всяко лице. Приел е също, че разпоредбата на чл.47 от Х. е материално-правна норма, която гарантира и урежда правото на ефективно средство за защита за всяко лице на правата и свободите (вкл. и правото на справедлив съдебен процес, в разумен, както за страните така и за съда, срок, осъществен от безпристрастен съд, предварително създаден и структуриран със закон, правото на всеки на правна помощ при невъзможност сам да си осигури такава) предвидени в Х..
Прието е, че разпоредбата на чл.47 от Х. най-общо дефинира правото на всяко лице да разполага с вътрешноправни средства за защита при нарушаване на правата и свободите, защитени от Х.. Прието е също, че процесуалният ред за защита на тези права е предоставен, от самата разпоредба на чл.47 от Х. за уреждане от вътрешното законодателство на всяка от страните, ратифицирали Х.. Според въззивният съд в случая, редът на защита на правото на ищцата за защита при нарушаване на човешките й права и свободи, изчерпателно посочени в исковата молба (чл.41, чл.17, чл.15, чл.1, чл.36 и пр. от Х.) включително и на правото й на справедлив процес, проведен по предявен иск, е изчерпателно уредено от вътрешното законодателство на Република България чрез разпоредбите на КРБ, ЗОДОВ , ЗЗД, ЗСВ, ЗПП и пр. закони, като кой път на защита ще избере е предоставено изцяло на волята на ищцата, но винаги при съобразяване на специалните изисквания на посочените нормативни актове.
Въззивният съд е посочил, че доколкото с разпоредбите на вътрешното законодателство е уреден редът за ефикасна защита на правата на ищцата, предвидени в Х., то не може да се приеме, че тези разпоредби й противоречат или се дерогират от разпоредбите на Х., поради което следва директно приложение да намерят разпоредбите на Х., а не разпоредбите на вътрешното законодателство. Прието е, че прилагайки разпоредбите на вътрешното законодателство, като е субсумирал под същите наведените от ищцата твърдения в исковата молба като основания на претенциите й, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е изпълнил едно свое задължение: съдът винаги е длъжен сам да определи правната квалификация на предявените искове като съобрази обстоятелствата, на които те са основани и изразените искания (заявения петитум), като не само не е длъжен да не се съобрази с погрешно посочена квалификация от ищеца, но е длъжен за изправи същата квалификация.
С оглед на това е преценено за неоснователно възражението на жалбоподателката за предимство на чл.47 от Х. пред разпоредбата на чл.49 от ЗЗД.
При тези съображения е изведен извод, че обжалваното първоинстанционно решение е допустимо като постановено по правилно квилифицирани предявени искове, че решението е правилно и законосъборазно, доколкото неправилната квалификация на исковете не води до недопустимост на решението (както твърди жалбоподателката) , а до неговата незаконосъобразност. С въззивното решение е потвърдено решението на Софийски градски съд, с което предявените искове са отхвърлени.
По правния въпрос:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението със ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за недопустимост на въззивното решение, тъй като със същото било потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, с което е дадена неправилна правна квалификация на предявените обективно съединени искове. Доводите на жалбоподателката са, че исковите претенции са с правна квалификация чл.4,пар.3 от Договора за европейския съюз. Въззивният съд се е произнесъл по въведените в исковата молба твърдения от жалбоподателката в рамките на въведените от последната основание и петитум на всеки от предявените искове и е приел, че правната им квалификация е по чл.49 ЗЗД,вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД, каквато е и правната квалификация, определена от първоинстанционния съд. С оглед на това решението е допустимо.
Според трайно установената практика на ВКС ищецът не е длъжен да сочи претендираното от него правно естество на правото – т.е. да квалифицира правото. Достатъчно е с исковата молба да индивидуализира спорното право, чрез спорен предмет/основанието на иска/ и да посочи в какво се състои искането/петитум/. Посочената правна квалификация от страната не е задължителна за съда. Задължение на съда е да определи правната квалификация на предявения иск. Поради това ако дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна това прави решението му незаконосъобразно, а не недопустимо, тъй като определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона. Когато констатира, че постановената от първоинстанционния съд квалификация на спорното право е неправилна въззивният съд определя вярната квалификация и разрешава спора по същество.
В хипотезите на определена неправилно от въззивния съд правна квалификация на предявения иск решението не е недопустимо, а е неправилно, тъй като неправилната правна квалификация е порок, който води до неправилност на решението – същото е постановено при нарушение на материалния закон.
В настоящият случай въззивният съд се е произнесъл по съществото на делото и е определил правната квалификация на обективно съединените искове. Дали същата е правилна е въпрос по правилността на решението, който К. съд не следва да преценява в настоящото производство по чл.288 ГПК. В производството по чл.288 ГПК съдът преценява дали са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и/или т.3 ГПК на обжалваното въззивно решение, ако жалбоподателят е формулирал материално правен или процесуално правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението.Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК. Проверка за законосъобразност на обжалваното решение съдът ще извърши само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението, тъй като същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Въпросът е формулиран общо и хипотетично – за правомощията на въззивния съд при установена недопустимост на първоинстанционното решение. Както се отбеляза по-горе въззивният съд е формирал решаващи правни изводи за валидност и допустимост на първоинстанционното решение. Поради това съдът преценява, че въпросът е хипотетичен. Според практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. С оглед на това въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката И. И., чрез адв.И. З..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1796/20.07.2017 г.,постановено по гр.дело № 5080/2016 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 15308/14.09.2017 г., подадена от ищцата И. А. И., [населено място],[жк], [жилищен адрес], чрез адв.И. З..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
6