О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
гр. София 22.06.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 125 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците С. А. Е., руска гражданка, постоянно пребиваваща в РБългария и Т. Д. Е., руска гражданка, постоянно пребиваваща в РБългария срещу решение № 101/26.07.2016 г. по в.гр.дело № 268/2016 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 140/30.03.2016 г. по гр.дело № 1147/2015 г. на Бургаския окръжен съд, с което е обявен за недействителен спрямо [фирма] [населено място] сключения между ответниците С. А. Е. и Т. Д. Е. договор за дарение, инкорпориран в нотариален акт № 129/2014 г. относно недвижимите имоти: самостоятелен обект с идентификатор № 07079.601.99.1.52 по кадастралната карта на [населено място], с адрес на имота [населено място], ж.к. ЗТ”П.”, [жилищен адрес] предназначение на имота – жилище, апартамент с площ от 97.49 кв.м., прилежащи части 2.127% идеални части, равняващи се на 13.31 кв.м., ведно с избено помещение № 18 с площ от 5.84 кв.м.със съответното право на строеж върху терена, върху който е построена сградата, както и самостоятелен обект с идентификатор № 07079.601.99.1.87 по КК на [населено място], с адрес на имота – [населено място],[жк]П.”, [жилищен адрес] гараж 2, предназначение на имота – гараж в сграда с площ от 18.36 км., прилежащи части 1.192% идеални части, равняващи се на 15.51 кв.м. със съответно право на строеж върху терена, на който е построена сградата и ответниците са осъдени да заплатя на ищеца сумата 4735.40 лв. направени разноски по делото.
В жалбата се поддържат доводи за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба, тъй като исковата молба и доказателствата не са представени с превод на руски език, а ответниците са руски гражданки и за да бъде гарантирано и обезпечено правото им на защита, необходимо условие е процесуалните действия по отношение на тях да бъдат извършвани по начин, който осигурява възприемане от страните на процесуалните им права. Мотивирани са и доводи за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разпределение доказателствената тежест между страните и необоснованост. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск, като неоснователен.
В изложението към касационната жалба е формулиран правния въпрос: редовна ли е искова молба и съответно допустимо ли е решение, произнесено по искова молба срещу чужденец, която му е връчена на български език, без превод на родния му такъв и то при положение, че единият ответник е непълнолетно лице, което има право да извършва съдопроизводствените действия лично, но само със съгласието на родителите си, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез адв. Е. М. в писмен отговор е изразил становище за неоснователност на доводите за недопустимост на обжалваното решение, за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.135 ЗЗД.
С първоинстанционното решение предявеният иск от [фирма] срещу жалбоподателките с правно основание чл.135 ЗЗД е уважен. Въззивният съд е възприел правният извод за приложимостта на чл.135 ЗЗД към настоящият случай и е препратил към мотивите на окръжния съд на основание чл.272 ГПК, като е формиран извод, че решението на последния съд следва да бъде потвърдено.
Прието е, че твърдяната от ищеца фактическа обстановка е установена от събраните по делото доказателства.
С първоинстанционното решение, към чиито фактически изводи е препратил въззивния съд е прието за установено, че на 15.03.2014 г. е била издадена и подписана от ответницата С. Е. разписка, в която е посочено, че тя е получила от ищцовото дружество сума в размер на 182 545 евро за срок до 15.09.2015 г., подлежаща на плащане на две части, а именно 93 931 евро в срок до 15.09.2014 г. и 88 615 евро до 15.09.2015 г. Прието е, че в разписката е отразено, че нейното съставяне от страна на посочената ответница е станало доброволно, в присъствието на посочения адвокат.
Първоинстанционния съд е приел, че ищецът с представената разписка е доказал, че ответницата С. Е. е получила сумата по същата, че разписката не е оспорена и във връзка с нейното авторство и съдържание не са наведени от ответната страна каквито и да са доводи. Посочил е, че последната не е въвела твърдения да е получила сумата по нея на някакво основание и съответно поради това не е ангажирала и доказателства в тази насока. Формиран е извод, че първата ответница С. Е. има качеството на длъжник по отношение на ищеца. Същият съд е приел, че е установен и вторият елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, а именно извършеното действие е сделка, водеща до увреждане интересите на ищеца в качеството на кредитор. Прието е, че увреждането на ищеца се състои в намаляване възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника – първата ответница с извършеното прехвърляне на недвижимия имот като дарение. Окръжният съд е посочил, че с неговото извършване събирането на вземането на ищеца ще се затрудни, съответно би могло да стане невъзможно. Формиран е извод, че длъжниковото имущество служи като общо обезпечение на вземането на кредитора и всяко действие на длъжника, с което той създава или увеличава своята неплатежоспособност е увреждащо спрямо кредитора и от момента на извършването на такова действие за последния възниква правото да иска отмяната му.
Според първоинстанционният съд атакуваната сделка е безвъзмездна и за да е основателна претенцията следва да е налице и знание на длъжника. Приел е, че е достатъчно в момента на извършване на действието длъжникът да е знаел, че има кредитори и че действието ги уврежда, като е без значение субективното отношение на лицето, което е получило престацията от длъжника. Посочил е, че дори и то да не е знаело за увреждането неговият интерес не може да бъде предпочетен пред този на кредитора, тъй като това лице е получило имуществото на длъжника, без да е престирало насреща нищо. Приел е, че в чл.135,ал.2 ЗЗД е въведена оборима презумпция, че знанието на определен кръг лица, които са в близки отношения с длъжника се предполага и ако те твърдят, че не са знаели за увреждането трябва да докажат твърдението си. Посочил е, че тази презумпция не е оборена по делото от ответната страна и е формирал извод, че този елемент от фактическия състав на приложимата правна норма е установен.
По доводите на ответната страна, основани на невъзможност от страна на ищеца да пристъпи към принудително изпълнение по отношение на единия от процесните имоти, предмет на атакуваната сделка, тъй като същият следва да бъде квалифициран като несеквестируем по смисъла на ГПК съдът е приел, че всяко отчужданане на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора, поради което всяка сделка с която длъжникът се лишава от свое имущество съставлява увреждащо действие по смисъла на чл.135 ЗЗД. Прието е също, че несеквестируемостта няма отношение към предпоставките за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД, че дори и отчужденото право да е било в предметния обхват на защитата по чл.444 ГПК отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му, че с факта на отчуждаването несеквестируемостта отпада.
Въззивният съд е преценил за неоснователен доводът за отхвърляне на исковете на дружеството, поради недоказаност качеството „кредитор“ на ищеца по отношение на ответниците, т.к. спорът е все още висящ между страните в друг процес. По този довод е възприето становището на първоинстанционния съд, че в производството по чл.135 от ЗЗД се изисква кредиторът да твърди и установи това си качество на база представените в същия процес доказателства, като материална предпоставка за основателността на твърдението си, че сделката на длъжника му с трето лице го уврежда, но не и при условия на пълно и главно доказване, поради което това му качество е установимо за целите на висящия иск за относителна недействителност на сделката без да се изчаква произнасяне със СПН по преди това възникналия между кредитора и длъжника му спор за съществуването на самото задължение. Приел е, че между производствата по два такива спора няма съотношение на преюдициалност, а на основание чл.297 от ГПК всяко решение за установяване на дълга с настъпила СПН, обвързва съда по П. иск в произнасянето му по същество.
Прието е, че предявеният конститутивен иск е облигационен, а не вещен и увреждащата кредитора сделка остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател), че е недействителна само между кредитора и длъжника му и не цели установяването или присъждането на едно вземане, не размества правни блага, а предизвиква нежелана правна промяна в сферата на длъжника по един единствен начин, като осигурява на кредитора му имущество за удовлетворяване на парично или непарично притезание, когато той пристъпи към това. Според въззивния съд последното не изключва възможността за оспорване на дълга, което ако се проведе успешно, ще доведе само до отпадане ефекта на относителната недействителност във вътрешните отношения на страните. Изводите са обосновани и с практика на ВКС. Според същата правото „възниква за кредитора по силата на закона при установен фактически състав – наличието на действително вземане, което не е прекратено или погасено по давност, без да е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо; титулярът на парично или непарично вземане по отношение на длъжника има качеството на кредитор и може да си служи с павловия иск; възникването на правото по чл. 135 ЗЗД не се обуславя от установяване на вземането с влязло в сила съдебно решение; правоотношенията, от които произтича вземането на кредитора не са предмет на делото по павловия иск; съдът по павловия иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор; в производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти освен, ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо; в производството по павловия иск длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор; съдът не може да спре производството по чл. 135 ГПК, за да изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да задължи ищеца да предяви вземането си с иск. Страната, която е поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Увреденият има интерес от павловия иск, когато в резултат на предявяването му ще бъде променено действителното правно положение – с прогласяване на недействителност на увреждащата сделка ще се промени правната сфера на ответника по иска. Ако се касае до недвижим имот с отменяване на атакуванато действие, кредиторът ще може да насочи взискането си срещу този имот.
Въззивният съд е посочил, че в подкрепа на твърдението, че ищецът е кредитор на първата ответница по делото, е представена издадена на 15.03.2014г. и подписана от С. Е. разписка, в която е посочено, че тя е получила от ищцовото дружество сума в размер на 182545 евро за срок до 15.09.2015 г., подлежаща на плащане на две части и по-специално 93931 евро в срок до 15.09.2014 г. и 88615 евро до 15.09.2015 г. С оглед на това е изведен извод за доказаност на доводите от исковата молба, че ответницата С. Е. е длъжник на дружеството за сумата по тази разписка. Посочил е, че е изложено и твърдение, че парите са получени без основание. Според съда това е така, тъй като такова основание в документа няма. Формиран е извод, че качеството „кредитор“ на ищеца като материална предпоставка за уважаване на отменителните му искове, е доказано. Приети са за недоказани останалите възражения на ответниците: по оспорването на дълга/при липса на данни за приключването на гр. д. №416/2015 г. по описа на БОС с влязло в сила решение, отричащо дължимостта на парите по разписката/, и че сумата не е била получена без основание, без да се твърди конкретно някакво друго.
Съдът не е възприел възражението, че исковете са неоснователни, поради недоказано увреждане на кредитора от процесната сделка. Посочил е, че съгласно трайно установената практика на ВК всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора, защото според чл.133 ЗЗД длъжникът обезпечава вземането му с цялото си имущество. Изведен е извод, че отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора. Прието е, че длъжникът не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да бъде насочено принудителното изпълнение, че такова право има само кредиторът, че длъжникът може да избира с какво имущество да изпълни, когато стори това доброволно, т.е. ако се окаже добросъвестен. Според съда тогава обявената на основание чл. 135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка ще изгуби правното си значение. Прието е, че нормата е създадена за гарантиране правната сфера на кредитора при недобросъвестност на длъжника, че тогава първият би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от втория имущества.
Въззивният съд е приел, че в случая, с оглед безвъзмездността на оспорвания договор за дарение, сключен с н.а. №129/2014 г. знание на надареното лице не се изисква. Приел е също, че извършеният акт на дарение е действие, с което длъжникът на ищеца намалява актива си и това увреждане е достатъчно, за да може кредиторът основателно да упражни правото си за отмяната му. Посочил е, че ако знание се изисква, то в случая се предполага по силата на необорената законова презумпция на чл.135, ал.2 ЗЗД, тъй като приобретателката е низходяща на длъжника. Формиран е извод, че след като законът изрично е предвидил увреждане в такава хипотеза, дарственото намерение на длъжника не е противопоставимо на кредитора, независимо от другите му вътрешни мотиви, продиктували сключването на безпаричната сделка.
Преценени са за неоснователни и възраженията за несеквестируемост на двата имота, предмет на дарението. В тази насока съдът е съобразил, че това обстоятелство не е предвидено в хипотезата на чл.135 ЗЗД, т.е. е правноирелевантно за такъв спор. Посочил е, че гаражът не е обект, попадащ в обхвата на чл.444 от ГПК, че според справката по лице на Служба по вписванията – Б. С. Е. притежава още един апартамент в чертите на [населено място]. С оглед на това е изведен извод, че дареното жилище не е единственото на длъжника. Съобразено е и обстоятелството, че когато се разпореди с несеквестируем недвижим имот длъжникът се лишава от защитата на чл.444, т.7 от ГПК.
При тези съображения съдът е приел, че са доказани всички изискуеми от закона предпоставки за възникване на потестативното право на кредитора-ищец да обяви за недействителен спрямо него увреждащия го дарствен акт на длъжника и първоинстанционното решение, с което искът е уважен е потвърдено.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателките за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба. Според жалбоподателките исковата молба е нередовна, поради непредставяне на превод от същата и на приложените писмени доказателства на руски език, тъй като жалбоподателките са руски гражданки, че с посочения превод на руски език ще се гарантира и обезпечи правото им на защита, че необходимо условие е процесуалните действия по отношение на тях да бъдат извършвани по начин, който осигурява възприемане от страните на процесуалните им права.
Съдът преценява , че подадената искова молба от [фирма] [населено място] е редовна – съдържанието на същата отговаря на изискванията на чл.127 ГПК. От данните по делото е видно, че ответниците-жалбоподателки са руски гражданки със статут на постоянно пребиваващи в РБългария. Жалбоподателката С. Е. е с постоянен и настоящ адрес от 07.04.2011 г. в [населено място], секция 178 ж.к. ЗТ”П.” № 1, вх.2, ет.6,ап.18. Освен това по първоинстанционното дело са приложени пълномощни, изготвени на български език, според които жалбоподателката С. Е. е упълномощила адв.Т. С.-Ш., съответно жалбоподателката Т. Е., към този момент непълнолетна със съгласието на своята майка С. Е. е упълномощила адв.Т. С.-Ш. да ги представлява по делото до приключването му във всички инстанции. Следва да се съобрази и обстоятелството, че в хода на делото пред първоинстанционния и пред въззивния съд жалбоподателките не са уведомили съда, че не владеят български език и не са поискали назначаване на преводач, за да извършат съответните процесуални действия по предявения срещу тях иск. Тези факти налагат извода, че жалбоподателките-ответници владеят в достатъчна степен български език за да осъществят всички действия на процесуална защита по предявения иск срещу тях. Освен това въззивният съд се е произнесъл по заявените факти в исковата молба и е съобразил формулирания петитум. По тези съображения настоящият съдебен състав преценява обжалваното решение на Бургаския апелативен съд за допустимо.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението, тъй като въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че въпросът не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. С въззивната жалба не са въведени доводи за нередовност на исковата молба, изразяваща се в непредставяне на превод на руски език от същата и от приложените писмени доказателства, тъй като ответниците-сега жлбоподателки са руски гражданки и не владеят български език. С оглед и на това въззивният съд не се е произнасял по този въпрос и не е формирал решаващи правни изводи. С обжалваното решение съдът е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Това препращане обаче е само в рамките на заявените основания за неправилност на първоинстанционното решение, въведени с въззивната жалба. Освен посоченото, както се отбеляза по-горе с въззивната жалба и в хода на въззивното производство жалбоподателките не са отправяли искане до съда за назначаване на преводач, поради наличие на езикова бариера, тъй като са руски гражданки. Всяка от жалбоподателките, със статут на постоянно пребиваващи в РБългария е представлявана пред въззивния съд от адвокат Т. С.-Ш. с представено пълномощно пред първоинстанционния съд за процесуално представителство пред всички инстанции на български език. Следователно жалбоподателките владеят български език до степен да осъществят надлежна процесуална защита по предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че поставеният въпрос не представлява правен въпрос. Поради това касационният съд няма задължение да преценява, наличието на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 101/26.07.2016 г., постановено по в.гр.дело № 268/2016 г. на Бургаския апелативен съд по касационна жалба вх. № 10099/29.09.2016 г., подадена от ответниците С. А. Е., руска гражданка с ЕГН [ЕГН], постоянно пребиваваща в РБългария и Т. Д. Е., руска гражданка, [дата на раждане] в [населено място], Ф., постоянно пребиваваща в РБългария, двете чрез адв. Т. С. – Ш., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2, чрез адв. Т. С. – Ш..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: