7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
София, 08.12.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 507/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. Х. от [населено място] – чрез процесуалните й представители адв. М. Е. и адв. Г. Ч., срещу въззивно решение № 508 от 28.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 870/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 255 от 03.06.2013 г. по т. д. № 847/2011 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждането на И. С. Х. в качеството й на бивш съдружник в [фирма] да заплати на Е. А. М., солидарно с настоящите съдружници в дружеството Фина Р. О. и С. А. О., сумата 36 330 лв., от която 34 330 лв. – двоен размер на капаро по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 16.02.2000 г., сключен със [фирма], и 2 330 лв. – разноски по т. д. № 392/2009 г. на Кърджалийски окръжен съд, присъдени с влязло в сила решение по същото дело, заедно със законната лихва от 01.11.2011 г. до окончателното плащане, и сумата 6 337.45 лв. – законна лихва върху сумата 36 330 лв. за периода 01.09.2009 г. – 08.01.2010 г.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на закона. Навеждат се оплаквания, че в резултат на погрешно интерпретиране и на неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.298, ал.1 ГПК, чл.88 ТЗ във вр. с чл.76 ТЗ и чл.98, ал.3 ТЗ въззивният съд е направил необосновани и незаконосъобразни изводи, че силата на пресъдено нещо на решението по друго дело, с което е признато за съществуващо вземането на ищцата към [фирма] за връщане на двойния размер на даденото по разваления предварителен договор капаро, се разпростира и по отношение на неучаствалите като страни по делото съдружници в непрекратеното събирателното дружество и че с предявяване на иска срещу дружеството е прекъсната и спряна погасителната давност и по отношение на солидарно отговорните съдружници. Навеждат се оплаквания, че обвързването на касаторката със силата на пресъдено на нещо на постановено без нейно участие съдебно решение лишава последната от правото на достъп до съд, заложено в чл.2 ГПК и § 6, ал.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Като порок на решението се сочи и неправилната преценка на въззивния съд, че уговореното в т.6 от предварителния договор обезщетение няма характер на неустойка по смисъла на чл.92 ЗЗД, а представлява задатък, вземането за който се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. В жалбата се излагат и съображения за неправилност на въззивното решение в частта за разноските.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В представеното с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което в основната си част приповтаря касационните доводи по чл.281, т.3 ГПК, се твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са обусловили изхода на делото и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : 1. Следва ли да се считат обвързани от решението, постановено по съдебен процес, воден само против събирателно дружество, неучаствалите в производството бивши и настоящи съдружници в събирателното дружество и по специално в хипотезата, когато в процеса срещу събирателното дружество те не са участвали нито като ответници, нито са били конституирани като трети лица по реда на чл.219 ГПК; Счита ли се прекъсната погасителната давност за предявяване на иск против съдружниците в събирателното дружество с предявяване на иск против дружеството в случаите, когато последното не е прекратено; 2. Към кои вземания за обезщетение от неизпълнен договор е приложима разпоредбата на чл.111, б.”б” ЗЗД и в частност, приложима ли е кратката тригодишна погасителна давност към вземания за задатък.
Ответницата по касация Е. А. М. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 14.01.2014 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отмени частично решението по т. д. № 847/2011 г. на Пловдивски окръжен съд и да уважи предявените от Е. А. М. против И. С. Х. осъдителни искове за сумите 36 330 лв. и 6 337.40 лв., Пловдивски апелативен съд е приел, че в качеството й на неограничено отговорен съдружник в [фирма] за времето от 23.12.2005 г. до 18.09.2010 г. и по силата на чл.92 ТЗ И. Х. е солидарно отговорна с останалите съдружници за задълженията на [фирма] към Е. М. за заплащане на посочените суми, представляващи съответно подлежащ на връщане задатък /капаро/ в двоен размер по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 16.02.2000 г., разноски по т. д. № 392/2009 г. на Кърджалийски окръжен съд и законни лихви върху дължимия задатък за периода 01.09.2009 г. – 20.09.2011 г. При постановяване на решението са съобразени безспорните между страните факти, че с влязло в сила съдебно решение по т. д. № 392/2011 г. на Кърджалийски окръжен съд, в което И. Х. не е участвала като главна и/или като подпомагаща страна, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че [фирма] дължи на Е. А. М. сумата 34 000 лв. – двоен размер на даден от последната задатък по сключен с дружеството предварителен договор за продажба на недвижим имот, развален с едностранно волеизявление на основание чл.87, ал.2 ЗЗД, законни лихви върху същата сума от 01.09.2009 г. и разноски в размер на 2 330 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и е образувано изпълнително дело № 20098240400363 на ЧСИ К. П., приключило без възможност за удовлетворяване на установените по съдебен ред вземания от имуществото на дружеството.
След самостоятелен анализ на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е приел, че [фирма] е било неизправна страна по предварителния договор от 16.02.2000 г., което е породило за ищцата – купувач потестативното право да развали едностранно договора и да претендира дадения в изпълнение на същия задатък в двоен размер, съгласно уговореното в клаузата на т.6. Възражението на ответницата, че с клаузата на т.6 не е уговорен задатък, а неустойка, е счетено за неоснователно с аргумент, че посочената клауза съдържа ясно изразена воля на страните в случай на виновно неизпълнение на предварителния договор неизправната страна да заплати на изправната страна обезщетение в двоен размер на платеното по договора капаро /задатък/. Съобразявайки клаузата на т.3 от договора, въззивният съд е направил извод, че вземането на ищцата за връщане на двойния размер на задатъка е възникнало на 01.09.2004 г., когато е изтекъл крайният срок за сключване на окончателен договор, несключването на който е породило правото за разваляне на предварителния договор.
Решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е преценил като неоснователно и противопоставеното с отговора на исковата молба възражение на ответницата за неоснователност на исковете поради погасяване по давност на претендираните с тях парични вземания. С оглед на преценката, че произтичащото от клаузата на т.6 от предварителния договор вземане е за задатък, а не за неустойка, въззивният състав е приел, че приложима към спорното правоотношение е общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД и че е неприложима специалната тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. С мотив, че при произнасянето по възражението за давност следва да се изходи от духа и смисъла на разпоредбата на чл.98 ТЗ, съдебният състав е изразил становище, че по силата на ал.3 на чл.98 ТЗ започналата да тече на 01.09.2004 г. погасителна давност за вземанията на ищцата към [фирма] и съдружниците в него, един от които ответницата И. Х., е прекъсната с предявяване на иска по чл.422 ГПК срещу дружеството на 01.09.2009 г. и не е текла до приключване на производството по този иск на 29.10.2012 г., поради което не е изтекла към датата на предявяване на исковете срещу И. Х. на 09.11.2011 г. Въззивният състав е аргументирал становището си със съображения, че след като ал.3 на чл.98 ТЗ предвижда, че прекъсването на погасителната давност по отношение на прекратено събирателно дружество има действие и за съдружниците в дружеството, на още по-силно основание това правило следва да намери приложение и за действащо събирателно дружество, предвид принципа за солидарна отговорност на съдружниците за задължения на събирателното дружество и признатата с чл.88 ТЗ възможност кредиторите да насочат исковете си за задължения на дружеството и към неговите съдружници.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/ от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на делото е този правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В т.1 от съобразителната част към тълкувателното решение е разяснено, че нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение. Правилността на решението подлежи на проверка само по реда на чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване и не е предмет на производството по чл.288 ГПК, в което касационните жалби се селектират в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които са относими към правилността на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.
За да уважи исковете, въззивният съд не се е позовал на силата на пресъдено нещо на решението по водения от ищцата установителен иск срещу събирателното дружество, в което касаторката е била съдружник, а е изследвал самостоятелно съществуването на претендираните с исковете вземания към дружеството и предпоставките за носене на отговорност от съдружника за задълженията на дружеството. Изводът в решението, че погасителната давност за вземанията към касаторката като съдружник в събирателното дружество е прекъсната с предявяване на иска срещу дружеството и не е текла през времетраене на съдебния процес по този иск, в който тя не е участвала като страна, е обусловен изцяло от извършеното от въззивния съд тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.98 ТЗ. В рамките на решаващата си правораздавателна дейност въззивният съд е приел, че по аргумент за по-силното основание разпоредбата на чл.98, ал.3 ТЗ, според която прекъсването на давността по отношение на прекратено събирателно дружество има действие и спрямо съдружниците в дружеството по време на прекратяването, следва да намери приложение и в хипотезата на непрекратено събирателно дружество, какъвто е процесният случай. Дали възприетото в този смисъл разрешение отговаря на действителния смисъл и съдържание на разпоредбата на чл.98, ал.3 ТЗ, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, тъй като отговорът му предполага проверка приложил ли е съдът правилно посочената законова разпоредба и законосъобразен ли е изводът в решението, че с прекъсване на давността срещу действащото събирателно дружество е прекъсната и давността по отношение на неучаствалите в производството по чл.422 ГПК съдружници. Такава проверка е недопустима в производството по чл.288 ГПК и с оглед на това касационно обжалване по първия въпрос в изложението не може да бъде допуснато.
За изчерпателност следва да се отбележи, че въпросът за прекъсването на погасителната давност в разглежданата хипотеза не покрива и допълнителното изискване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Правното положение на съдружниците в събирателно дружество и тяхната отговорност за задължения на дружеството са уредени ясно, точно и пълно в разпоредбите на чл.76 ТЗ – чл.98 ТЗ. По приложението на тези разпоредби съществува последователна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване. Изключително ясна е и разпоредбата на чл.98 ТЗ, която урежда погасителната давност за искове срещу събирателното дружество и срещу съдружниците в дружеството, като с ал.3 въвежда правилото, че прекъсването на давността по отношение на прекратеното дружество има действие и спрямо съдружниците, които са били в дружеството по време на неговото прекратяване. Въпросът дали с този си ясен смисъл разпоредбата на чл.98, ал.3 ТЗ е приложима и по отношение на искове срещу съдружници в непрекратено събирателно дружество има значение само за правилното решаване на спора по конкретното дело, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, вложен от законодателя в текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Към правилността на въззивното решение е относим и вторият въпрос в изложението – за погасителната давност, приложима към претендираното с иска вземане за сумата 34 300 лв. Произнасянето на въззивния съд, че спорното вземане е подчинено на уредената в чл.110 ЗЗД обща петгодишна погасителна давност, а не на специалната тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, е обвързано с извода на въззивния съд, че предварителният договор не съдържа уговорка за неустойка, респ. че произтичащото от клаузата на т.6 от договора вземане/задължение е за двойния размер на дадения при сключване на договора задатък /капаро/. По въпроса за давността, с която се погасява вземането за задатък, съществува практика на ВКС – решение № 521 от 29.06.2009 г. по гр. д. № 25/2008 г. на ВКС, ІV г. о., която е в смисъл, че като самостоятелна форма на договорната отговорност, различна от неустойката, задатъкът се погасява с общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД и спрямо него не намира приложение специалната погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, предвидена изрично за вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор. Настоящият състав на ВКС не намира необходимост от промяна на посочената практика, което означава, че поставеният въпрос не отговаря и на допълнителното изискване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 870/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторката следва да бъде осъдена на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на ответницата по касация сумата 3 922.56 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 06.01.2014 г., платено в брой за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 508 от 28.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 870/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА И. С. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.5, да заплати на Е. А. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.3, сумата 3 922.56 лв. /три хиляди деветстотин двадесет и два лв. и петдесет и шест ст./ – разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :