4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 709
София, 15.11.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 332/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу решение № 285 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 1044/2009г. на Пловдивски апелативен съд. С това решение е оставено в сила постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 1502 от 23.09.2009 г. по гр. д. № 1050/2008 г. в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Т. А. А. от гр. Пловдив иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от 12 094.32 лв. до 19 977.03 лв., представляваща законна лихва върху сумата 31 391.55 лв. – обезщетение за вреди, причинени от извършено престъпление против данъчната система.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Изразено е несъгласие с извода на съда за частично погасяване на вземането за лихва за периода, предхождащ три години преди завеждане на исковата молба. Според касатора, в случая неправилно е приложена разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД, предвиждаща 3-годишна погасителна давност за вземането за лихви, като не е отчетен публичноправният характер на процесните вземания – както на главницата, така и на лихвите върху нея, обосноваващ приложимостта на специалната разпоредба на чл. 171, ал. 1 ДОПК, съгласно която погасителната давност е 5 години.
Именно с материалноправните въпроси – дали вземането за законна лихва върху невнесен ДДС е публично държавно вземане по смисъла на чл. 162 ДОПК или има характер на частно държавно вземане и кои са относимите към погасяването му по давност разпоредби – тези на Закона за задълженията и договорите или на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс – е обосновано допускането на касационно обжалване. Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно с решение № 548 от 09.01.2009 г. по н.д. № 594/2008 г. на ІІІ н. о., както и че поради липса на съдебна практика същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – Т. А. А. от гр. Пловдив – оспорва касационната жалба, като по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 01.04.2010 г., моли да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, респ. същото да бъде потвърдено.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение по гр. д. 1050/2008 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната му част, въззивният съд е преценил като основателно релевираното от ответника по иска възражение за давност, като е приел, че за периода, предхождащ времето от три години назад от датата на завеждане на исковата молба, предвидената в чл. 111, б. „в” ЗЗД давност за вземането за обезщетение за забавено плащане на главницата 31 391.55 лв. е изтекла. Решаващият състав е преценил като неоснователен довода на ищеца /въззивник/, че се касае за публичноправни задължения, за погасяването по давност на които е приложима специалната разпоредба на чл. 171, ал. 1 ДОПК. В тази връзка е отчетено, че главната претенцията срещу ответника-физическо лице е за обезщетение за вреди от престъпление против данъчната система, установено с влязла в сила присъда, имаща своето правно основание в разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, поради което е направен извод, че по отношение на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на същата по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е приложима съответно общата норма на чл. 111, б. „в” ЗЗД, а не специалната норма на чл. 171, ал. 1 ДОПК.
С оглед мотивите на атакуваното решение, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като по отношение на поставените въпроси не е изпълнено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросите да са обуславящи изхода на правния спор. Преценката за това, кой е приложимият материален закон, е направена при отчитане конкретните обстоятелства по делото, а именно – съобразено е, че предмет на главния иск за сумата 31 391.55 лв. не е заплащането на невнесен ДДС, а обезщетението за имуществени вреди, причинени от извършено от ответника престъпление, които вреди само се съизмеряват с размера на невнесения ДДС. Освен това, взет е предвид фактът, че неплатеният ДДС е дължим от данъчно задължения субект – търговеца СД „Тока – А., И. и с-ие”, с. К., а не от ответника Т. А. А. като един от неговите съдружници и управители. Поставените от касатора въпроси биха били релевантни, ако предмет на претенцията е заплащането на самия ДДС, установен с влязъл в сила Данъчен ревизионен акт № 237/16.10.2003 г., и същата е насочена срещу търговското дружество в качеството му на данъчно задължено лице по този акт. В случая, обаче, искът е за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от престъпление, което автоматично предопределя и решаването на въпроса за характера на вземането – както за главницата, така и за законната лихва за забава върху нея – като такова, подчинено на общите разпоредби на Закона за задълженията и договорите.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 285 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 1044/2009г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: