О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
[населено място], 30.06.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 530 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 314 от 03.11.2010 постановено от Великотърновски окръжен съд по гр.д. № 504/2010г., с което е отменено решение № 878 от 28.12.2009г. на Великотърновски районен съд по гр.д. № 122/2008г. в частта му, с която са определени квотите на съделителите, участващи в делбата и вместо това са определени други дялове. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е оставено в сила, а това е частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Х. Ч. инцидентен установителен иск за признаване за установено, че е собственик на основание наследство и давност върху земеделските земи, обект на делбата.
Жалбоподателят Г. Х. Ч., чрез служебния защитник адв. Б., намира решението за необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на трите хипотези на чл. 280, ал.1 ГПК. Основният процесуалноправен въпрос според него е непроизнасянето на съда по приетите писмени доказателства, които са били оспорени от него, но съдът ги е приел. На второ място поставя въпроса за възприемането от съда на представеното писмо от жалбоподателя, което според съда съдържа признание, че не е имал намерение за своене. На следващо място жалбоподателят сочи материалноправния въпрос за придобиване на имота по давност и приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, който е разрешен в противоречие с ППВС №6/1974г. и с множество решения на състави на Върховния касационен съд. На последно място изтъква, че поставеният правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й.
Ответницата Р. П. в писмения си отговор не взема становище по основанията за допускане на касационно обжалване. Останалите ответници не са взели становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Преди да пристъпи към преценка на основанията за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Производството е по иск за съдебна делба във фазата по допускането й. Обект на делбата са два земеделски имота в землището на [населено място], останали в наследство от Х. А. Ч., починал 1931г. Собствеността върху имотите е възстановена на наследниците с Решение на Поземлена комисия В. Т. от 16.02.1996г. За доказване на установителния иск на Г. Ч. са събрани показанията на свидетеля Е. Д., който сочи, че двата имота не са оградени, Ч. е засял там орехи и имал идея да построи нещо в имотите, за което да се обединят всички сънаследници. Приложено е писмо на Г. Ч. от 20.10.2004г., адресирано до страните по делото, с което той им предлага да обединят сили и средства за общо ползване на земеделските земи чрез промяна на предназначението им и застрояване.
При горните доказателства въззивният съд е намерил за неоснователен предявения от съделителя Г. Ч. – сега касатор установителен иск за придобиване на имотите чрез давностно владение. Изтъкнал е, че не е доказано манифестиране намерението за своене пред останалите съсобственици, а напротив – в писмото на касатора от 2004г. до останалите страни, е видно, че желанието му е било наследствените имоти да се ползват от наследниците съобразно правата им, т.е. липсва негово намерение за своене.
С решението си съдът е извършил промяна на квотите на съделителите по съображенията във въззивната жалба на Е. И. Г., касаещи неправилно определени квоти на наследниците на З. И. М. – дъщеря на Х. Ч.. К. Г. Ч. не е изложил оплаквания относно тази част на решението, поради което следва да се приеме, че жалбата му касае единствено отхвърлянето на установителния му иск и допускането на делбата, но не и определените квоти в съсобствеността.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Първият и вторият въпрос, поставени от касатора, касаят преценката на доказателствата, извършена от въззивния съд. Те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК съгласно тълкуването, дадено в Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на О., т. 1. Правният въпрос трябва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и да е обусловил правните изводи на съда. Не е необходимо обаче той да е от значение за правилността на решението и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд. Несъмнено, съдът е длъжен по силата на закона – чл. 188, ал.1 и 2 ГПК/отм./ и чл. 235, ал.2 ГПК да обсъди събраните доказателства, изтъкнатите от страните доводи и възражения, за да постанови обоснован съдебен акт. Неизпълнението на това задължение и допуснатите грешки при преценката на доказателствата съставляват нарушения на съдопроизводствените правила и са касационни основания за обжалване на решението съгласно чл. 281, т.3 ГПК, които обаче могат да бъдат проверявани само ако са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
М. въпрос за придобиване на имота по давност и приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС не е разрешен в противоречие с ППВС №6/1974г. както твърди касатора. Постановлението се занимава с въпросите на подобренията в чужд имот и в т. ІІ приема, че при изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена; при промяна на държането във владение тези действия на държателя, които запълват съдържанието на правомощията на собственика, трябва да са насочени и към последния. Това разрешение е спазено от въззивния съд с отчитане особеността на конкретния случай. В хипотеза като настоящата, когато един сънаследник упражнява фактическата власт върху съсобствения имот, той се явява владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите. За да започне да тече в негова полза придобивна давност е необходима промяна на намерението – превръщане на държането във владение, която промяна следва да бъде манифестирана и доведена до знанието на останалите сънаследници, така че да бъдат отблъснати техните претенции върху имота. В този смисъл е създадената задължителна практика на Върховния касационен съд в решения постановени по реда на чл. 290 ГПК като например Решение № 270 от 20.05.2010г. по гр.д. № 1162/2009г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 37/2010г. на ІІ г.о., Решение № 566 от 21.06.2010г. по гр.д. № 1053/2009г. на І г.о., която практика е спазена от въззивния съд. С оглед на това не е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Липсва и основанието по т.2 на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата. На първо място, както се изясни по въпроса има уеднаквена практика – с посочените по-горе решения на ВКС е извършено уеднаквяване по реда на чл. 291 ГПК на съществувалата по-рано практика. Независимо от това, видно е, че приложените от касатора решения са все в подкрепа на тезата на въззивния съд и не илюстрират противоречива практика. Така, според Решение № 238 от 11.04.2000г. по гр.д. № 1031/1999г. на І г.о. сънаследникът е променил държането на наследствената вещ във владение, когато манифестира явно, че упражнява фактическа власт за себе си; Решение № 664 от 14.07.1994г.по гр.д. № 178/94г. на ІІг.о. обръща внимание, че не е достатъчно фактическото ползване на наследствен имот от страна на един сънаследник да се приеме за владение, ако то не е доведено до знанието на другите сънаследници; Решение № 239 от 29.05.1996г. по гр.д. № 91/96г. на І г.о. приема, че сънаследникът може да измени основанието за владение само за себе си като отрече правото на останалите съсобственици, само ако манифестира своето намерение спрямо тях и волята му достигне до тяхното съзнание; Решение 775 от 27.04.99г. по гр.д. № 1168/98г. на І г.о. изисква владелецът на идеална част от една вещ да промени своето намерение за своене, за да се превърне във владелец на цялата вещ. Решение № 1049 от 07.07.2008г. по гр.д. № 5016/07г. на Vг.о. също приема, че владението следва да бъде демонстрирано спрямо другите съсобственици, но допълва, че ако съсобствениците са наясно със завладяването на правата им, те следва да ги защитят чрез действия, прекъсващи давността. Втората част на разрешението, на която именно се основава касатора, е неприложима за настоящия случай, в който липсват данни съсобствениците да са се съгласили със завладяването на частите им.
Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не е развито от касатора, а само е извършено позоваване на него. Твърди се, че правната норма е противоречива и обществените условия налагат съдебната практика по прилагането й да бъде осъвременена. Не става ясно коя точно норма е противоречива, но както бе посочено по-горе по релевантния за изхода на спора правен въпрос е създадена практика със задължителен характер, която е нова и не се нуждае от осъвременяване.
Предвид изложеното след като не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК, то не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 314 от 03.11.2010 постановено от Великотърновски окръжен съд по гр.д. № 504/2010г.по касационната жалба на Г. Х. Ч. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: