О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№711
гр.София, 01.07.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 54/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Й. Л. Н., А. Н. Н. и Л. Н. Н. от [населено място] са подали касационна жалба вх.№ 76817 от 03.11.2010 год. срещу въззивното решение от 09.08.2010 год. по гр.дело № 5937/2009 год. на Софийския градски съд, гражданска колегия, въззивно отделение, ІV-г състав, с което е оставено в сила решението от 26.02.2009 год. по гр.дело № 26588/2006 год. на Софийския районен съд, 63-ти състав. С първоинстанционното решение е допусната делба между А. Н. Н. и касаторите при равни квоти – по ? идеална част за всеки съделител на апартамент № * на трети етаж във вх.А на блок 215, [населено място],[жк], със застроена площ * кв.м. Със същото решение е допусната съдебна делба и на апартамент № * в блок *, вх.*, ет.* в [населено място],[жк], със застроена площ * кв.м. при квоти – по * идеална част за А. Н. Н., Й. Л. Н., А. Н. Н. и Л. Н. Н. и ? идеална част за Т. Н. Б..
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска за делба.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с практиката на ВКС с позоваване на решение № 304 от 04.05.1995 год. по гр.дело № 75/1995 год. на ВС, І г.о.; решение № 239 от 29.05.1996 год. по гр.дело № 91/1996 год. на ВС, І г.о.; решение № 238 от 11.04.2000 год. по гр.дело № 1031/1999 год. на ВКС, І г.о.; решение № 215 от 05.04.2002 год. по гр.дело № 657/2001 год. на ВКС, І г.о. и решение № 140 от 17.03.2006 год. по гр.дело № 797/2005 год. на ВКС, І г.о. и б/липса на практика по въпроса дали наследяването по закон може да съставлява правно основание за добросъвестно владение по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, ако наследникът-владелец не е знаел за съществуването на друг наследник, респ. дали удостоверението за наследници е правно основание, годно да направи наследниците, вписани в него собственици на останалите в наследство имоти на починалия наследодател /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Ответникът по касация А. Н. Н. от [населено място] е на становище, че не са налице изискванията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
Ищецът А. Н. Н. е син на починалия на 24.11.1997 год. Н. А. Н., ответницата Й. Л. Н.-негова преживяла съпруга, а ответниците А. Н. Н. и Л. Н. Н.-също негови деца, но от брака му с Й..
Безспорно е, че с договор за дарение от 14.05.1993 год. Н. А. Н. е придобил от ответницата Т. Н. Б./негова майка/ делбения апартамент № * в [жилищен адрес] в[жк], а с договор за дарение от 12.12.1978 год. е придобил от Т. С. П. /негова баба и майка на ответницата Т. Н. Б./ ? идеална част от делбения апартамент № * в[жк], който последните две придобили общо като обезщетение за мероприятия по З./отм./ и срещу доплащане.
В. съд е потвърдил решението на първата инстанция за допускане на съдебна делба, като е намерил за неоснователно възражението на ответниците/сега касатори/, че са придобили процесните имоти с изтичане на кратката петгодишна давност по чл.79, ал.2 ЗС, тъй като не знаели, че ищецът е наследник по закон. Прието е, че добросъвестността е дефинирана в чл.70 ЗС и липсват предпоставките за конкретния случай, тъй като собствеността е придобита по наследство от собственик на имотите и субективния елемент-знанието на кръга наследници е без правно значение.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд, тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегия на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено с обжалваното въззивно решение.
Липсва основание и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Както е посочено в т.І от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, цитираните в него решения на състави на гражданската колегия на Върховния съд и Върховния касационен съд се отнасят само за десетгодишната придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС. Общото между тези решения е, че разглеждат спорове между сънаследници относно характера на упражняваната фактическа власт върху останалия в наследство имот и по-конкретно: с какви действия се обективира промяната на намерението на сънаследника не да държи, а вече да владее имота. По този въпрос е налице произнасяне на ВКС, І г.о. и по реда на чл.290 ГПК с решение № 635 от 25.10.2010 год. по гр.дело № 1405/2009 год. и е преутвърдена практиката на върховната съдебна инстанция, съобразно която отблъскването на владението на останалите наследници се осъществява с конкретни действия на отричане на техните права върху имота, които да са станали достояние на последните. Следователно, не би могло да става дума за противоречие на въззивното решение с посочените по-горе решения на ВС и ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Позоваването на тези решения /в които всички наследници са били известни/, е само дотолкова, доколкото касаторите твърдят, че по аргумент за противното, те се явяват добросъвестни владелци, както по отношение на своите части, така и на идеалните части на наследника А. Н. Н., тъй като въобще не са предполагали за съществуването на друг наследник на починалия Н. А. Н. – в удостоверението за наследници № 1036/01.12.1997 год. името на ищеца не фигурира. А след като и касаторите сами твърдят, че случай като процесния не е уреден в съдебната практика, което според тях налага допускане на касационно обжалване, очевидно е, че евентуалното разглеждане на жалбата не може да бъде обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК.
Не е налице и предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В т.ІІ от изложението са развити касационни оплаквания за нарушение на чл.70, ал.1 ЗС и за съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция с отказа да допусне гласни доказателства с оглед направеното от касаторите възражение за изтекла петгодишна придобивна давност. За да бъде допуснато касационно обжалване на решението, обаче при липсата на основанията по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК, би следвало да е налице някоя от хипотезите, които се обхващат от чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съдържанието на понятията „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено в т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГК на ВКС. Двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер в правоприлагането при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдена практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ, като във всички случаи допускането на касационно обжалване на това основание трябва да допринася за разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на законите /чл.5 ГПК/. В хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, обаче отстраняването на нарушения, допуснати при постановяване на обжалвано въззивно решение засяга само съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането й по същество, за разлика от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е налице във всички случаи, когато разглеждането на жалбата ще има приносен характер за правоприлагането.
В случая, по въпроса какво е правното основание на добросъвестното владение по чл.70, ал.1 ЗС има многогодишна практика на Върховния съд, а по-късно и на Върховния касационен съд. Така, в т.9 от раздел ІІІ на Постановление № 6 от 27.12.1974 год. по гр.дело № 9/1974 год. на Пленума на Върховния съд макар и примерно са посочени всички прехвърлителни(транслативни) двустранни или едностранни сделки, адинистративните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. Очевидно е, че все се касае за правни актове, т.е. за юридически действия с прехвърлителен ефект, а не и за юридически събития и за практиката не би представлявало затруднение да даде отговор на въпроса дали универсалното правоприемство при наследяване по закон съставлява правно основание за добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС.
В обобщение, липсва предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението, а касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата сумата 200 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 09.08.2010 год. по гр.дело № 5937/2009 год. на Софийския градски съд, гражданска колегия, въззивно отделение, ІV-г състав по жалба вх.№ 76817 от 03.11.2010 год.
Осъжда Й. Л. Н., А. Н. Н. и Л. Н. Н. от [населено място] да заплатят на А. Н. Н. сумата 200/двеста/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/