О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
гр. София 23.06.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 29 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 306 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Р. Б. Д.-С., чрез адв.Р. С. против решение № 253/17.10.2016 г. по в.гр.дело № 487/2016 г. на Добричкия окръжен съд, с което е обезсилено решение № 72/09.10.2015 г. по гр.дело № 3257/2014 г. на Районен съд гр.Добрич и делото е върнато на нов състав на районен съд гр.Добрич за разглеждането му от момента на настъпване на условията за процесуално правоприемство на основание чл.227 ГПК на Министерството на образованието и науката в качеството му на правоприемник на заличения първоначален ответник Професионална гимназия за строителство и архитектура „П. П.” [населено място].
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния и процесуален закон. Искането е за отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за произнасяне на решение по същество по предявените искове от жалбоподателката.
В изложението са формулирани въпросите: 1. когато в хода на съдебното производство ответникът по трудов спор бъде закрит с административен акт, в който не е определен неговия правоприемник, процесуалното правоприемство по чл.227 ГПК настъпва с влизането в сила на административния акт за прекратяване на юридическото лице или след отпадането на специалната му работодателска правосубектност, която настъпва след прекратяването на всички трудовия правоотношения с персонала и юридическото лице загуби качеството си на работодател, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. за да е осъществен фактическия състав на правоприемството по чл.227 ГПК трябва ли юридическото лице, създадено по силата на нормативен акт и управляващо имущество държавна собственост да проведе процедура по ликвидация и заличаване от регистър БУЛСТАТ или е достатъчно да е влязъл в сила административния акт за неговото закриване, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. може ли едно съдебно решение да бъде процесуално допустимо ако юридическото лице е престанало да съществува след приключването на съдебното дирене пред съответната съдебна инстанция и преди на негово място да бъде конституиран и да е взел участие процесуален правоприемник, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 86/03.04.2015 г., постановено по гр.дело № 5563/2014 г. на ВКС, г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Министерство на образованието и науката не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по предявени от Р. Д.-С. против Професионална гимназия по строителство и архитектура „П. П.” [населено място] искове, както следва: за признаване незаконността на уволнението и, извършено със заповед № РД-12-331/28.10.2014г. на министъра на образованието и науката и за отмяна на посочената заповед, за възстановяване на длъжността „Директор“ на ПГСА „П. П.” [населено място] и за осъждане на ответника да и заплати следните парични суми: в размер на 2 010. 96лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 54 работни дни, от които 14 дни за 2013г. и 40 дни за 2014г., ведно със законната лихва върху главното задължение от подаване на исковата молба до окончателното му плащане, както и сумата от 4 692лв., представляваща обезщетение за оставането и без работа в резултат на уволнението, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното му изплащане. Прието е, че първоинстанционното решение е недопустимо.
За да направи извода съдът е взел предвид, че първоинстанционното производство е било образувано по искове за прогласяване незаконността на уволнението и за възстановяване на заеманата преди него длъжност, които Р. Д. – С. е предявила против Професионална гимназия по строителство и архитектура „П. П.” [населено място]. Прието е, че както трудовият договор с ищцата е сключен с Министерство на образованието и науката, така и последващите заповеди за уреждане на трудовите правоотношения с нея, включително и процесната за уволнението и, са издадени от министъра на образованието и науката. Посочил е, че трудовият договор е сключен на основание чл. 61 ал. 2 от КТ с по – горестоящия спрямо работодателя орган, но независимо от това работодател на ищцата е не Министерство на образованието и науката, а самата професионална гимназия и поради тези съображения тя е била надлежно конституираната пасивно легитимирана страна в процеса към момента на неговото образуване.
Съдът е посочил, че по силата на заповед № РД – 14 – 51/ 21. 07. 2015г., обн. ДВ бр. 59/ 04. 08. 2015г. ответникът ПГСА „П. П.” [населено място] е бил закрит, че съгласно същата, трудовите правоотношения следва да бъдат уредени при условията на чл. 328 ал.1, т. 1 от КТ, имуществото на закритото училище, като държавна собственост, се предоставя за управление на П. „М. В. Л.” [населено място], че към последното се насочват и всички ученици от закритото училище. Прието е, че в приемащата професионална гимназия следва да се съхранява задължителната документация на учениците от ПГАС „П. П.”, включително и фондът от учебници. Според въззивния съд заповедта е влязла в сила на 18. 08. 2016г., след изтичане 14 – дневния срок за обжалването и пред Върховния административен съд.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е провел последното съдебно заседание, в което е дал ход на устните състезания, на 10. 09. 2016г., а на 09. 10. 2016г. е постановил обжалваното решение по отношение на заличената вече ПГАС „П. П.” [населено място], препис от което е връчил на процесуалния представител на първоначалния ответник. Прието е, че след постановяване на съдебното решение, след узнаване факта на настъпилото правоприемство в хода на висящото първоинстанционно производство, Районният съд е конституирал Министерството на образованието и науката като правоприемник на първоначалния ответник, връчил му е препис от решението и администрирал в последствие подадената от него въззивна жалба.
С оглед на тези съображения е формиран извод, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено спрямо страна – ПГАС „П. П.”, която е загубила процесуалната си правоспособност в хода на висящото производство. Прието е, че страни по делото могат да бъдат само процесуално правоспособни лица, което е условие за допустимостта на процеса, че при смърт или заличаване на страната, съдът е длъжен да конституира на нейно място правоприемниците й. Прието е също, че решението, постановено с участието на неправоспособна страна, е процесуално недопустимо, независимо от това дали на съда е била известна липсата на правосубектност или не. Според въззивния съд, когато в хода на съдебното производство е настъпило правоприемство по силата на нормативен акт, каквато е настоящата хипотеза, съдът съобразно чл. 227 ГПК е длъжен да продължи производството по делото с участие на правоприемника. Посочил е, че съдът е длъжен да укаже на ищеца да посочи надлежния ответник след настъпилото правоприемство и сам да вземе мерки за конституиране на надлежната в процеса страна.
Въззивният съд е приел за неоснователно становището на ищцата, че първоначалният ответник не е загубил правосубектността си и след прекратяването му със заповедта на министъра на образованието и науката от 21. 07. 2016г. Приел е, че от представената справка от ТД на НАП относно регистрираните трудови договори е установено, че всички освен този на Р. О. З. са били прекратени преди влизане в сила заповед № РД – 14 – 51/ 21. 07. 2015г. Приел е също, че от приложения договор на П. „В.Л.” с електропреносното дружество [фирма] не може да се установи, че касае първоначалния ответник, че липсват каквито и да е данни последващият договор да е сключен касателно закритата ПГАС „П. П.”.
При тези съображения е изведен извода, че обжалваното първоинстанционно решение е процесуално недопустимо поради изгубването на процесуалната правоспособност на ответника в рамките на висящото първоинстанционно производство. Приел е, че недопустимостта на съдебния акт е свързана с пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, поради което е невъзможно, при подобен порок, произнасяне по съществото на спора. Съдът е приел, че след обезсилване на недопустимото решение не може да разгледа материалноправния спор по същество и с оглед порока делото следва да се върне на районния съд за разглеждане на делото от фазата на конституиране на Министерство на образованието и науката като процесуален правоприемник на първоначалния ответник.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия и втори въпроси от изложението, тъй като същите не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно тълкуването, дадено в т.1 от т.решение № 182010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Всеки от формулираните въпроси – първи и втори не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросите не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Освен това жалбоподателката не е мотивирала наличието на това основание, а именно какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не е посочила, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая не са налице. По поставените въпроси, които касаят приложението на разпоредбата на чл. 227 ГПК не е налице непълнота или неяснота, съответно не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. С оглед на посоченото не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпроси от изложението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Същият е поставен общо и хипотетично и поради това не представлява правен въпрос. Въпросът е обоснован с въведен факт от жалбоподателката, а именно, че юридическото лице-страна по спора е престанало да съществува след приключване на съдебното дирене пред съответната съдебна инстанция, какъвто факт с въззивното решение по делото не е установен. С оглед на това се налага извода, че въпросът не е правен, тъй като касае хипотеза, каквато не е установена от въззивния съд. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението от жалбоподателката Р. Б. Д.-С., чрез адв.Р. С..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 253/17.10.2016 г., постановено по в.гр.дело № 487/2016 г. на Добричкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 7036/16.11.2016 г., подадена от ищцата Р. Б. Д.-С., [населено място], [улица], ап.7, чрез адв.Р. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: