4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
София,28.10.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1166/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 1644 от 09.11.2012 г. по в. гр. д. № 2321/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Карловски районен съд решение № 217 от 22.05.2012г. по гр. д. № 1860/2012 г. С първоинстанционния акт, в потвърдената негова част, са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу [община] положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно: главният иск е уважен до размер на сумата 19 806.53 лв. – вземане за цена на доставени канцеларски материали по подробно посочени 159 броя фактури, а акцесорният иск е уважен изцяло за сумата 732.19 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода до 17.10.2011 г.
К. поддържа всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Изразява несъгласие с извода за дължимост на претендираната сума, като твърди, че същият е направен без да е отчетена неизправността на ищеца при изпълнение на процесния договор, изразяваща се в непредставянето на сертификати за качеството на доставените канцеларски материали в съответствие с уговорката по чл. 1, ал. 2. Според касатора, в тази връзка решаващият състав неоснователно се е позовал на показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел, тъй като същият установява единствено начина на изпълнение на договора от страна на ищеца, но не и наличието на сертификати за доставяните стоки. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и по отношение на уважения акцесорен иск за лихва с твърдението, че такава се дължи от датата на поканата, а не от датата на издаване на всяка от фактурите, както е прието от предходните инстанции.
К. обосновава допускането на касационно обжалване с въпроса „за предпоставките на иска по чл. 79 ЗЗД”, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката (казуална) на ВКС – решение № 109 от 27.07.2004 г. по гр. д. № 1425/2003 г. и решение № 179 от 28.05.2004 г. по гр. д. № 1466/2003 г. на ІІ г. о., а също и с въпроса, преценен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Издаването на фактура е ли основание за изпадане в забава и съставлява ли покана по см. на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, както и в тази ситуация необходимо ли е изрично поканване от страна на кредитора или издаването и изпращането на фактура играе ролята на такава покана, за да се приеме, че длъжникът е изпаднал в забава”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 11.02.2013 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционния акт, с който са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу [община] положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за доказано, че в изпълнение на сключения с ответната община договор № 59 от 20.05.2010 г. за доставка на канцеларски материали, търговското дружество е извършило доставки, обективирани в конкретно посочени 159 фактури, цената на които не е била заплатена от [община]. Фактът на изпълнението на договора е приет за категорично доказан от заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, която е установила, че всички процесни фактури са включени в дневника за продажбите на ищеца, съответно в дневника за покупките на ответната община, както и че последната е отразила счетоводно задълженията си по тези фактури. Като неоснователно решаващият състав е преценил основното възражение на общината за липса на представени от страна на доставчика сертификати за качество на продадените стоки. Съдът е приел, че ответникът не е доказал твърдението си за некачествено изпълнение на договора, а че макар и по косвен начин – от протоколите за приемане на стоките и от показанията на разпитаната свидетелка – по делото е установено обратното – липса на рекламации по отношение на доставените стоки, което сочи на точно изпълнение.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по двата заявени въпроса.
На първо място, общата формулировка „за предпоставките на иска по чл. 79 ЗЗД” не може да се приеме за въпрос, който да е относим към конкретния правен спор, което от своя страна препятства преценката дали по отношение на него са изпълнени изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК – общо и допълнителни. Дори и да се счете обаче, че въпросът е свързан с надлежното изпълнение на задълженията на търговеца-доставчик, то същият отново не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като решаването му е в зависимост от конкретните факти и обсъждането на доказателствата по делото, което, съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е в правомощията на решаващия състав, като правилността на направените от него изводи не може да бъде отнесена към основанията за допускане на касационното обжалване. Отделно от това, от представените от касатора две решения на ВКС, които нямат характер на задължителна съдебна практика, тъй като са постановени по реда на отменения ГПК, не се установява твърдяното противоречие. Видно от изложените мотиви, преценката за това дали претендиращият обезщетението по чл. 82 ЗЗД кредитор е изправен, е направена при напълно различна фактическа обстановка и доказателства, което изключва аналогичност на случаите и съответно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По отношение на втория въпрос, свързан с обезщетението за забава в размер на законната лихва, касационното обжалване не може да бъде допуснато предвид отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото в депозираната от [община] въззивна жалба изобщо не е заявено оплакване във връзка с момента на изпадането на общината в забава за плащане на цената на доставените стоки и предвид установените с императивната разпоредба на чл. 269 ГПК рамки на правомощията на въззивната инстанция, въззивният съд изобщо не се е произнесъл по този въпрос. Ето защо, същият няма характер на обуславящ изхода на конкретното дело, което освобождава настоящия състав от извършване на преценка дали е осъществено поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящото производство разноски. От представения договор за правна защита и съдействие № 81880 от 28.01.2013 г. се установява, че търговското дружество е заплатило адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 200 лв. Доколкото обаче това възнаграждение е уговорено не само за изготвяне на отговор на касационната жалба, но и за процесуално представителство на страната пред Върховен касационен съд, т. е. за производството по разглеждане на касационната жалба, и предвид обстоятелството, че поради недопускане на касационното обжалване до такова производство не се е стигнало, на ответника по касация следва да се присъди само половината от платеното възнаграждение, а именно – сумата 600 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1644 от 09.11.2012 г. по в. гр. д. № 2321/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на 600 /шестстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: