О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 713
София, 06.06.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 46/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. С., подадена чрез адв.Й. от АК – [населено място], срещу въззивно решение №125 от 19.10.2012г. на ОС – [населено място], постановено по в.гр.д.№ 257/2012год. С това решение е потвърдено решение №85 от 19.07.2012г., постановено по гр.д. № 236 по описа за 2012г. на РС – [населено място], с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Е. Б. С. против [община] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ за отмяна на Заповед № 33/ 16.03.2012г. на Кмета на [община], с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 39 ал.5 ЗМСМА; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „заместник кмет“; за осъждане на ответната община да заплати на ищеца обезщетение за времето, през което е останал без работа в резултат на уволнението, в размер на сумата от 9919,32 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.03.2012г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – съдът се е произнесъл по въпрос , който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Основанието се поддържа с оглед твърдение, че е необходимо ревизиране на съдебнта практика по въпроса за характера и съдържанието на нормата на чл.39, ал.5 ЗМСМА – представлява ли тя специално основание за уволнение без предизвестие или е свързана с тези по КТ. Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с уеднаквената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, но последната е в противоречие с международни договори, по които България е страна, които са част от вътрешното право и имат предимство пред нормите от вътрешното право, които им противоречат / чл.8 от Всеобщата декларация за правата на човека на О., чл.6 на Международния пакт за икономически, социални и културни права,чл.6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл.2 от Конвенция №111 на Международната организация на труда/, с Конституцията на Република България , Кодекса на труда и Закона за нормативните актове и Закона за администрацията. Според касатора с практиката на съдилищата по този въпрос се ограничават прокламираните с цитираните международни актове право на труд и право на защита срещу незаконно уволнение, които ограничения се основават на убеждения и/или политическа принадлежност, без да са установени със закон. За да обоснове наличието на поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК касаторът посочва и това, че при тълкуване нормата на чл.39 ал.5 ЗМСМА ВКС не се е съобразил с Конституцията като върховен закон, която се прилага пряко и според която международните договори са част от вътрешното право, със ЗНА, уреждащ съотношението между общ и специален закон, с КТ, където са посочени изчерпателно споровете, които не се разглеждат от съда, сред които не са споровете за освобождаване на заместник кмет, със Закона за администрацията където изчерпателно са посочени случаите, при които трудовото правоотношение се прекратява по преценка на съответния орган.
Ответната страна [община] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ, и обусловени от него искове по чл.344 ал.1 т.2 и т.3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ , въззивният съд , съобразявайки се с уеднаквената по реда на чл.290 ГПК от ВКС практика относно характера и съдържанието на нормата на чл.39, ал.5 ЗМСМА и по конкретно представлява ли тя специално основание за уволнение без предизвестие или е свързана с тези по КТ, е приел, че правоотношението между заместник-кмета и общината възниква на основание чл. 39 ал.1 от ЗМСМА с едностранен акт на кмета, но то не е служебно, а трудово правоотношение. Със заместник-кмета Е. С. е бил сключен трудов договор на основание чл. 39 ал.1 от ЗМСМА. Разпоредбата на чл. 39 ал.5 от ЗМСМА, приложима към настоящия случай, съдържа специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение на назначен от кмета на община заместник- кмет. Поради наличието на специална уредба на прекратяване на трудовото правоотношение на заместник – кмета, приложима е тя, а не основанията по Кодекса на труда. Нормата на чл. 39 ал.5 от ЗМСМА предвижда, че освобождаването се извършва без предизвестие, със заповед на кмета, към която законът не въвежда допълнителни изисквания за съдържанието й. Както назначаването на заместник-кмета се извършва по политически съображения, така и освобождаването му е акт на политическа целесъобразност, поради което мотивите на издателя й не подлежат на съдебен контрол. Заместник-кметът не би могъл да основе защитата си на тези мотиви, поради което и въвеждането им в заповедта не е необходимо. При оспорване освобождаването на това основание съдът следва да провери само дали освободеният е назначен на длъжността зам. кмет, за която е приложимо основанието по чл. 39, ал. 4 от ЗМСМА, и дали е освободен от оправомощения за това орган – кметът на общината. В случая двете предпоставки са налице.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно разпределението на доказателствената тежест в процеса, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая формулираният в изложението въпрос е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, поради което следва да се приеме, че е налице общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Не е налице обаче специфичната такава, поддържана от касатора – чл.280 т.3 ГПК. Съображенията за това са следните :
Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът е обосновал наличието на тази предпоставка с твърдението, че създадената практика следва да бъде променена, тъй като е следствие от неточно тълкуване на нормата на чл.39 ал.5 ЗМСМА поради противоречието на това тълкуване с цитираните в изложението и по-горе в настоящото определение нормативни актове и международни договори.
Следва да се има предвид, че по поставеният от касатора въпрос свързан с характера и съдържанието на нормата на чл.39, ал.5 ЗМСМА и по конкретно представлява ли тя специално основание за уволнение без предизвестие или е свързана с тези по КТ има постоянна практика на съдилищата, включително на ВКС – решения по чл. 290 ГПК, която не се нуждае нито от промяна, нито от допълване. В нея е застъпено становището, възприето изцяло и от въззивния съд в обжалваното решение, че правоотношението между заместник-кмета и общината възниква на основание чл. 39 ал.1 от ЗМСМА с едностранен акт на кмета, но то не е служебно, а трудово правоотношение. Разпоредбата на чл. 39 ал.5 от ЗМСМА, съдържа специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение на назначен от кмета на община (или район) заместник- кмет. Поради наличието на специална уредба на прекратяване на трудовото правоотношение на заместник – кмета, приложима е тя, а не основанията по Кодекса на труда. Нормата на чл. 39 ал.5 от ЗМСМА предвижда, че освобождаването се извършва без предизвестие, със заповед на кмета, към която законът не въвежда допълнителни изисквания за съдържанието й. Както назначаването на заместник-кмета се извършва по политически съображения, така и освобождаването му е акт на политическа целесъобразност, поради което мотивите на издателя й не подлежат на съдебен контрол.
Не може да бъде споделено становището на касатора , че това разрешение на поставения правен въпрос противоречи на Конституцията на Република България , ЗНА и посочените в изложението международни договори в твърдения от касатора смисъл, а именно ,че се ограничават недопустимо гарантирани от Конституцията на Република България и международните договори, по които Република България е страна, права като правото на труд и правото на защита срещу незаконно уволнение и то по убеждения и/или политическа принадлежност, без да са установени със закон. Няма основание да се приеме, че при даденото тълкуване на нормата на чл.39 ал.5 ЗМСМА не е зачетено върховенството на Конституцията като основен закон, както и ЗНА, уреждащ съотношението между общите и специални норми от законодателството. В пълно съответствие с тези нормативни актове е дадено тълкуване на процесната правна норма като е разяснен нейният специален характер по отношение на общите правила, уредени с КТ, и са дадени подробни указания по прилагането й. С приетото разрешение нито са отречени, нито са ограничени прокламираните в цитираните международни договори права и по-точно правото на труд на касатора, както и правото му на защита срещу уволнението. Не налице и твърдяното противоречие със Закона за администрацията където изчерпателно са посочени случаите, при които трудовото правоотношение се прекратява по преценка на съответния орган. Следва да се има предвид, че по аналогичен начин е уредено прекратяването на правоотношенията с лицата по чл. 19а от Закона за администрацията, на основание чл. 19 а ал.2 от ЗА без предизвестие, по преценка на органа, който ги назначава, което обосновано е съобразено от съставите на ВКС при формиране на задължителната практика по този въпрос. Възможността за прекратяването на трудово правоотношение по целесъобразност, без да се изследват мотивите, съществува и в КТ. На основание чл. 328 ал.2 от КТ могат да се прекратят трудовите правоотношения със служителите от ръководството на предприятието, при сключване на договор за управление на предприятието, по икономическа целесъобразност. И в този случай без колебание съдебната практика приема, че не е необходимо заповедта за уволнение да бъде мотивирана чрез посочване на фактическите основания, тъй като те са въпрос на целесъобразност и не подлежат на съдебен контрол.
Последователно в практиката си ВКС е провеждал разбирането, че работодателят може да ползва специалния и изключителен ред, въведен с нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ, при сключването на всеки нов договор за управление, възлагащ му нов следващ мандат, по отношение ръководството на предприятието, правно и организационно обособено като ТД. Несъмнено е, че при този свой нов мандат последният разполага с предоставена му от законодателя и ограничена само в рамките на разумния срок правна възможност да сформира и нов ръководен екип. Горното разбиране следва от целта и духа на закона – да се предостави реална възможност на субекта на работодателската власт да подбере най-необходимите му по негова едновластна преценка служители, с които би бил във възможност да изпълни възложените му нови стопански задачи. В този смисъл, настоящият съдебен състав споделя направеното от предходните състави на ВКС принципно и аналогично тълкуване и на нормата на чл. 39 ал.5 ЗМСМА . Възложената на кмета за изпълнение през мандата програма и цел несъмнено обуславя и правомерността на предприета от него промяна в сформирания ръководен екип , по смисъла на посочената законова разпоредба. Уволнението по този ред не е самоцелно, какъвто наистина не е нито духът, нито целта на нормата на чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА, осигуряваща на кмета един благоприятен за него способ за едностранно преустановяване на съществуващата трудовоправна връзка със заместник кмета. При този начин на сформиране на екип не се ограничава правото на труд , нито правото на защита срещу незаконно уволнение /налице е специален ред за осъществяване на такава/, нито в основата му е дискриминация на основата на политическа принадлежност или убеждения. Смяната на екипа почива на управленска целесъобразност. По този начин не се стига до отклоняване от принципа на законоустановеност на основанията за уволнение нито до въвеждане на пълна свобода за уволнения, а се създава по-голяма гъвкавост и либерализиране в режима на уволненията в съответствие с динамичните социално-икономически условия.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №125 от 19.10.2012г. на ОС – [населено място], постановено по в.гр.д.№ 257/2012год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: