6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 714
гр. София 08.10.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 03 юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4355 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Д. И. А., чрез адв. М. Д. срещу решение № 1240/05.07.2018 г. по в.гр.дело № 1260/2018 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 1500/10.04.2018 г. по гр.дело № 15711/2017 г. на Варненския районен съд, с което е прието за установено в отношенията между Д. И. А. и Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Варна, че Д. И. А. в периода от 01.04.1984 г. до 30.11.1986 г. е придобила трудов стаж, като е полагала труд по трудов договор като „сътрудник“ в ОЦ на ТНТМ – структура към ОК на ДКМС-Варна, на основание чл.1,ал.1,т.3 от ЗУТОССР и вместо това е отхвърлен иска на Д. И. А. за признаване за установено в отношенията й с Териториално поделение на Национален осигурителен институт-Варна, че в периода от 01.04.1984 г. до 30.11.1986 г. е придобила трудов стаж, като е полагала труд по трудов договор като „сътрудник“ в ОЦ на ТНТМ – структура към ОК на ДКМС – Варна при шестчасов работен ден, на основание чл.1,ал.1,,т.3 от ЗУТОССР. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В изложението са формулирани въпросите: 1. Може ли при иск за зачитане на трудов стаж положен преди 01.01.1987 г. да се прилага действаща нормативна уредба след този период от време, 2. Може ли при липса на легално определение на трудов договор до приемането на Кодекса на труда, обн. в Д.в.бр.26/01.04.1986 г. и в сила от 01.01.1987 г. да се зачете за трудов стаж трудов стаж при пенсиониране съгласно действащите към 01.01.1987 г. разпоредби времето, през което едно лице е работило най-малко четири часа на дена, с работно място, с изплащане на ежемесечно възнаграждение, за което е осигуряван и е изпълнявал работа, която няма краткотраен характер. Жалбоподателката се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, както и на чл.280,ал.2 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба Териториално поделение – Варна на Национален осигурителен институт, чрез главен юрисконсулт И. К. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени искове от Р. Н. с правно основание чл. 1,ал.1,т.3 от Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред/ЗУТОССР/.
Въззивният съд е приел, че в исковата молба са изложени твърдения, че в периода от 01.04.1984 г. до 30.11.1986 г. ищцата Д. А. е била сътрудник към Окръжния център по ТНТМ – Варна, структура към ОК на ДКМС, като е изпълнявала следните дейности: от 01.04.1984 г. до 31.12.1984 г. – оператор АЦУ и технически сътрудник, а от 01.01.1985 г. до 30.11.1986 г. – завеждащ секция „Научно-техническа подготовка”. Работила е при непълен работен ден с изплащане на ежемесечно хонорарно възнаграждение. Мястото й на работа било в сградата, в която е бил настанен ОЦ на ТНТМ и Окръжната станция на младите техници в град Варна на ул. „Д-р Заменхоф” № 112. Размерът на хонорарното възнаграждение ежегодно се определял с решение от Бюрото на Окръжния комитет на ДКМС, като времето се зачитало за трудов стаж, а се изплащали в касата на ОК на ДКМС. При напускането й в края на 1986 г. бил оформен трудовият й стаж в трудовата книжка, която по-късно загубила. Твърди се, че в ТП на НОИ – В. не са предадени ведомостите по изплащане на хонорарните възнаграждения на работниците и служителите в поделенията и структурите на ДКМС, която организация през 1990 г. преустановила дейността си. Твърди, че е работила по приравнено на трудово правоотношение през процесния период при осемчасов работен ден. В последваща молба уточнила, че е работила по трудово правоотношение, получавала е ежемесечно възнаграждение, имала е място на работа и определени трудови функции, изпълнявани ежедневно, като е работила при непълно работно време от 6 часа.
Посочено е, че в срока по член 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от Териториално поделение – Варна на Национален осигурителен институт, с който предявения иск е оспорен като недопустим и неоснователен. В отговора е заявено, че в исковата молба не се твърди работа по трудово правоотношение, поради което и на основание чл. 1, ал. 2 от ЗУТОССР искът е недопустим. Поддържа се, че според представените към исковата молба документи ищцата е получавала хонорарно възнаграждение, което води до извод за липса на трудово правоотношение.
Прието е, че съгласно удостоверение № 5 от 14.06.2017 г., издадено от ТП на НОИ – Варна разплащателните ведомости и трудовоправните документи на ОК на ДКМС – Варна не са приети в ТП на НОИ – Варна.
Прието е също, че на съда е служебно известно, че сдружение с нестопанска цел „Българска демократична младеж“ е заличено през 2014 г., а това сдружение е било правоприемник на ДКМС. С оглед тези съображения е изведен извод, че искът за установяване на трудов стаж за времето от 01.04.1984 г. – 30.11.1986 г. е процесуално допустим – осигурителят е прекратил дейността си, без да има правоприемник към настоящия момент и в ТП на НОИ липсват писмени данни за претендирания от ищцата трудов стаж за посочения период, че са установени изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗУТОССР.
Съдът е посочил, че са представени следните доказателства: препис от протокол № 55 от 23.05.1984 г. от проведено заседание на ОК на ДКМС, според който е утвърдено предложението за хонорарни възнаграждения за сътрудниците на ОК на ДКМС-В. и поделенията му, където е включена и Д. А./оператор АСУ и технически сътрудник-ОК/ за 9 месеца със сума от 50 лева; докладна записка, изготвена от К. Д. Д. – секретар в ОК на ДКМС – относно утвърждаване на хонорарни възнаграждения на сътрудници за ТНТМ за 1985 г., като в предложението за вземане на решения е включена и Д. А. – завеждащ секция „Научно-техническа подготовка“ – с хонорарно възнаграждение 50 лева за 11 месеца, считано от 01.01.1985 г., с отбелязване, че за четири души, сред които и ищцата, следва да се зачита за трудов стаж; препис от протокол № 29 от 16.04.1986 г. от проведено заседание на ОК на ДКМС, според който е утвърдено предложението за хонорарни възнаграждения за сътрудниците на ОЦ за ТНТМ, и докладна записка от К. Д. Д. – секретар на ОК на ДКМС-В. – за утвърждаване на хонорарни възнаграждения на сътрудници за ТНТМ за 1986 г., като в предложението за вземане на решения е включена и Д. А./научно-техническа подготовка/ с хонорарно възнаграждение 50 лева за 11 месеца, считано от 01.01.1986 г., с отбелязване, че следва да се зачита за трудов стаж на изброените служители, сред които е и ищцата.
Прието е, че представените документи отговарят на условието на чл. 6, ал. 2, т. 7 /решения на компетентните органи за изплащане на дължимо възнаграждение/ и ал. 1 /да са издадени от работодателя, при който е придобит стажът, и да са издадени по време на полагане на стажа/ от ЗУТОССР по аргумент на противното на ал. 1 от закона са допуснати свидетелски показания. Прието е също, че тримата свидетели – В. С. И., Д. И. Д. и М. Д. Н. притежават писмени доказателства /трудови книжки/, които са приложени по първоинстанционното дело, че са работили при същия работодател през периода, през който е положен претендираният стаж – чл. 6, ал. 4 от ЗУТОССР
Посочил е, че според показанията на свидетеля В. И. в периода от 1984 г. до 1986 г. ищцата работила като технически сътрудник в същата структура /ТНТМ към ОК на ДКМС – Варна/, работили в една сграда, всички с работно време от 8 до 17 часа, като сътрудниците и когато има мероприятия, всеки месец си получавали възнагражденията. Съгласно показанията на свидетеля по документи сътрудниците са се водили на четири часа, но на практика са работили повече.
Прието е, че съгласно показанията на свидетелката Д. Д. същата е била сътрудник в центъра за ТНТМ от 1984 г. до 1988 г., като ищцата била нейна колежка в тази структура, работили в едно помещение от 8,00-8,30 часа в рамките на от 6 до 8 часа, както и когато има национални или местни мероприятия, че директор бил В. И., който им възлагал задачи, ежемесечно получавали заплати от счетоводството на ОК на ДКМС, които се изплащали от касиер на име М.. При напускане на работата на свидетелката й оформили трудовата книжка и нямало проблеми с изчисляването на трудовия стаж.
Посочено е, че според показанията на свидетелката М. Д. същата била касиер, счетоводител, домакин, изпълнявала и функции на личен състав, че ищцата работела при тях, че сътрудниците към ТНТМ работели с работно време повече от 4 часа и ги осигурявали върху половин минимална работна заплата от 60 лева. Получавали заплата за 11 месеца, а последният месец бил нещо като отпуск, като това се зачитало за трудов стаж. Възнагражденията се изплащали еднократно, нямало аванси. Преназначавали ги година за година, но когато си намирали щатна работа с твърдо възнаграждение – напускали.
Съдът е приел, че от показанията на тримата свидетели не са установени необходимите предпоставки, за да се приеме, че ищцата е работила през процесния период в ОЦ на ТНТМ към ОК на ДКМС по трудово правоотношение.
Прието е за установено от събраните писмени и гласни доказателства, че на ищцата е заплащано хонорарно възнаграждение, което е утвърждавано всяка година, че е налице противоречие между писмените и гласните доказателства относно размера на хонорара – според писмените доказателства той е 50 лева, а според свидетелката Н. – 60 лева. Според съда не е установено дали тази сума се е плащала всеки месец или еднократно за годината, като е посочил, че в протоколите на ОК на ДКМС е записано за 1984 г. – „9м. 50 лв“, за 1985 г. и за 1986 г. – „50 лв. за 11 мес.“. Приел е, че свидетелката Н., която е работила като касиер, счетоводител и изпълнявала функции на личен състав дава противоречиви данни за получаваното възнаграждение – изложила е твърдения, че получавали 60 лева за 11 месеца, а след това – че възнагражденията се изплащали еднократно.
Съдът е приел, че не е доказана и каква е била продължителността на работния ден. Посочил е, че ищца е твърдяла, че работното време е било 4 часа, след това 6 часа, а също така и 8 часа, нерегламентирано работно време, включително събота и неделя. Прието е, че показанията на свидетелите в тази насока също са противоречиви: „водиха се 4 часа, но са работили повече“, „нормално работно време всеки ден на работа от 8 до 5 часа“ /свидетелят И./; „в рамките на 6 до 8 часа“ /свидетелката Д./; „работно време повече от 4 часа“, „нерегламентирано работно време“ /свидетелката Н./.
Прието е, че в тежест на ищцата е да докаже посочените в чл. 4, ал.1, т. 6 от ЗУТОССР обстоятелства /продължителността на работния ден, конкретната изпълнявана работа, начина на заплащане на труда/, което според съда тя не е сторила. Поради това е формиран извод, че не е установено наличието на трудово правоотношение на посочените длъжности за посочения период.
По наведения довод, че изпълняваната от ищцата работа следва да бъде зачетена като трудов стаж, каквото отбелязване има и в представените писмени доказателства съдът е приел, че през 1984-1986 г. е действал КТ от 1951 г. /понастоящем отменен/, че в чл. 164 от който е предвидено, че условията, сроковете и редът за признаване на трудов стаж, условията и сроковете за внасяне осигурителни вноски за зачетен трудов стаж и условията за взаимно зачитане на трудовия стаж и осигуреното време по различните осигуровки и по отменените осигурителни закони, правилници и устави се определят с правилник. Посочил е, че този правилник е Правилника за прилагане на дял ІІІ от КТ от 1951 г., че в чл. 76, ал. 2 от същия е предвидено, че се зачита и действителното изслужено и признато за трудов стаж време по Правилника за прилагане на Закона за пенсиите. Прието е, че ППЗП /утвърден с ПМС № 3 от 15.01.1958 г., понастоящем отменен/ в раздел VІІІ, чл. 76-чл. 95 не предвижда признаване на трудов стаж на времето, прекарано на работа срещу хонорарно възнаграждение и без трудов договор. Позовал се е на разпоредбата на чл. 76, буква „и“ от ППЗП, според която се признава за трудов стаж времето, през което лицата са осигурявани по Наредбата за общественото осигуряване на лицата, упражняващи свободна професия или търговия или работещи без трудово правоотношение. Прието е, че няма наведени твърдения, че ищцата е била осигурена през посочения период по тази наредба, че според чл. 7, ал. 6 от наредбата е предвидено, че работниците и служителите, когато работят по допълнителен трудов договор, се считат осигурени за трудова злополука. Посочил е, че чл. 8, ал. 5 от цитираната наредба предвижда, че домакини и учащи се, когато работят по трудов договор с непълно работно време, се считат за осигурени за всички осигурителни случаи, ако социалистическата организация внася в ДОО 30 на сто върху брутното им трудово възнаграждение, и съответното им работно време се признава за трудов стаж. Според съда законодателят е предвидил признаване на трудовия стаж, но е поставил като условие наличието на трудов договор, макар и на непълно работно време, както и внасяне на осигурителни вноски в определен размер. Посочил е, че дори и да бъде прието от показанията на свидетелката Н., че вноските към ДОО са правени от ОК на ДКМС, то не е налице трудов договор между организацията и ищцата.
Съдът е приел, че от всички доказателства /писмени и гласни/ е установено, че ищцата е била извънщатен сътрудник, а заплащаните възнаграждения са били извън бюджетни. Според съда не може да бъде прието, че записаното в представените протоколи на ОК на ДКМС, че посоченото време за А. следва да бъде зачетено за трудов стаж, че ОК на ДКМС не е орган, компетентен да признава или зачита отработено време за трудов стаж, респективно да ангажира държавата с последиците от това.
При тези съображения е формиран решаващ правен извод за неоснователност на предявения иск. С оглед на това първоинстанционното решение, с което искът е уважен е отменено и вместо това предявеният иск с правно основание чл.1,ал.1,т.3 ЗУТОССР е отхвърлен.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на решението, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по първи и втори въпроси в изложението. Въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като са формулирани общо и не са обусловили решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Вторият въпрос е поставен и хипотетично – т.е. въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на това тълкуване съдът преценява, че така общо формулирани първи и втори въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по съществото на спора. Следователно посочените въпроси не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Дори и да се приеме, че въпросите са правни жалбоподателката не е цитирала и приложила към изложението задължителна практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, както и практика на ВКС. Не са посочени и приложени актове на Конституционния съд на РБългария и на Съда на Европейския съюз, с които е дадено разрешение на поставените въпроси. Поради това съдът е лишен от възможността да прецени наличието или не на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
По поставените въпроси жалбоподателката не е обосновала и допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – не е посочила какво е значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси, касаещи приложение на нормите на чл. 1,ал.1,т.3 ЗУТОССР и чл.76,б.“а“ от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите/отм./ не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува трайна и многобройна задължителна съдебна практика.
Всички останали доводи в изложението касаят правилността на обжалваното решение и поради това не са правни въпроси. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото Касационният съд трябва да се произнесе дали формулираният от касатора правен въпрос от значение за изхода по делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като останалите въпроси, освен изрично формулираните и посочени по-горе в изложението са такива по правилността на обжалваното решение същите не са правни въпроси и не следва да се обсъждат от настоящия съдебен състав. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се преценява наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК и по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Варненския окръжен съд по поставените въпроси от жалбоподателката Д. А., чрез адв. М. Д..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1240/05.07.2018 г. по в.гр.дело № 1260/2018 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба вх. № 28096/01.10.2018 г., подадена от ищцата Д. И. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], ул.“Д-р Г.“, № 23, вх.3, ап.135, чрез адв. М. Д..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: