5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 715
София,29.10.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1483/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 1713 от 19.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 2627/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2543 от 21.06.2012 г. по гр. д. № 2811/2012 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] установителен иск с правно основание чл.422 ГПК за съществуване на парично вземане, присъдено със заповед № 63 от 04.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена в производството по ч. гр. д. № 24705/2011 г. на Пловдивски районен съд, за сумите 9 184.42 евро – изплатено застрахователно обезщетение на [фирма] по договор за финансов лизинг № 100942 от 11.07.2008 г. и застраховка „Загуби от неплащане на лизингови вноски” по застрахователна полица № 16400072140000001 от 21.12.2007 г., 824.03 евро – обезщетение за забавено плащане върху сумата 15 790.31 евро за периода 14.12.2009 г. – 08.06.2010 г., и 594.82 евро – обезщетение за забавено плащане върху сумата 9 184.42 евро за периода 09.06.2010 г. – 20.12.2011 г., ведно със законни лихви и разноски по заповедното производство, и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът е осъден да заплати на разноски на ответника [фирма].
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Навеждат се доводи срещу извода на въззивния съд, че връщането на автомобила, предмет на сключения между ответника и [фирма] договор за финансов лизинг, е довело до прекратяване на договора и до отпадане на задължението на ответника – лизингополучател за плащане на лизингови вноски до края на договорния период, за които е изплатено обезщетение на застрахования лизингодател по застраховката „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. К. твърди, че при формиране на този извод не е съобразена клаузата на чл.27, ал.2 от договора за лизинг, предвиждаща предсрочна изискуемост на цялото вземане на лизингодателя в случай на пълно, частично или забавено изпълнение на парични задължения на лизингополучателя с повече от 25 дни. Наред с това счита, че отричайки правото на лизингодателя да получи всички уговорени лизингови вноски, въззивният съд е приравнил правоотношението по договора за финансов лизинг на наемно правоотношение и в нарушение на чл.347, ал.2 ТЗ е приложил правилата за договора за наем, без да отчете правната природа и целта на финансовия лизинг.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а като значими за изхода на делото са формулирани следните материалноправни въпроси : 1. В какво се състои застрахователният интерес на лизингодателя при сключване на договор за застраховка с предмет неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, при който същият е вложил определен капитал, извършил е разходи и е калкулирал печалба, формирайки размера на лизинговите вноски по всички тези елементи – в получаване на отделна лизингова вноска или в получаване на цялото лизингово възнаграждение; 2. Налице ли е правно основание за застрахователя по застраховка „Загуба вследствие неплащане на лизингови вноски” да плати на застрахования лизингодател обезщетение, чийто размер е формиран от всички неплатени от лизингополучателя лизингови вноски по съответния договор за финансов лизинг /предмет на договора за застраховка/ до края на срока на договора, при условие, че лизинговата вещ е върната от лизингополучателя преди изплащане на застрахователното обезщетение и част от включените в размера на обезщетението лизингови вноски са с ненастъпил падеж към датата на определяне и изплащане на застрахователното обезщетение; 3. Предсрочното прекратяване на договора за финансов лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води ли до отпадане на задължението му за плащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора при условие, че лизингополучателят е длъжен да удовлетвори целия интерес на лизингодателя, независимо дали ползва лизинговата вещ или не /по аналогия на чл.343 ТЗ.
В срока по чл.287 ГПК не е постъпил отговор от ответника [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, Пловдивски окръжен съд е приел, че ищецът не се легитимира като носител на заявеното в заповедното производство парично вземане, произтичащо според твърденията в исковата молба от извършено в полза на [фирма] плащане на застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, сключен по повод договор за финансов лизинг № 100942/11.07.2008 г. между [фирма] в качеството на лизингодател и [фирма] като лизингополучател, и суброгиране на основание чл.213 КЗ в правата на застрахования лизингодател за неплатените от лизингополучателя вноски, покрити от застраховката.
След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е счел за установено, че поради неплащане на дължими лизингови вноски от ответника – лизингополучател лизингодателят [фирма] е упражнил правото си по чл.27 от договора за лизинг да прекрати /развали/ предсрочно договора и да поиска връщане на лизинговия автомобил от лизингополучателя. За безспорни са приети обстоятелствата, че автомобилът е върнат от лизингополучателя с протокол № 1 от 29.06.2009 г. и че лизингодателят е предявил пред ищеца – застраховател претенция за изплащане на застрахователно обезщетение по договора за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, след одобряването на която застрахователят е изплатил на лизингодателя застрахователно обезщетение в размер на сумата 30 883.16 лв., формирано като сбор от неплатените лизингови вноски до крайния срок на действие на договора за лизинг. Плащането на застрахователното обезщетение е преценено като ирелевантно за съществуването на спорното суброгационно вземане на ищеца за стойността на неплатените лизингови вноски, чийто падеж не е бил настъпил към датата на връщане на лизинговия автомобил. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд се е позовал на Общите условия към договора за застраховка и в частност – на неговия р.ІІ, т.1, в който са уговорени кумулативни условия за изплащане на застрахователно обезщетение по риска „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. Като е взел предвид клаузата на т.1.4 от р.ІІ на Общите условия, според която на застрахования лизингодател се изплаща застрахователно обезщетение за понесените преки загуби от неплащане на дължими от лизингополучателя лизингови вноски само ако е поискал, но не е получил обратно лизинговата вещ, въззивният състав е направил решаващия извод, че по силата на изрична договорна уговорка получаването на застрахователно обезщетение е обвързано с отрицателната предпоставка лизинговият автомобил да не е върнат на лизингодателя, която в случая не е налице предвид извършеното с протокола от 29.06.2009 г. предаване на автомобила. Вследствие отричането на основанието за изплащане на застрахователно обезщетение е отречено и правото на застрахователя да претендира изплатеното без основание обезщетение от ответника – лизингополучател по правилата на чл.213 КЗ.
Допълнителен аргумент за несъществуване на установяваното с иска по чл.422 ГПК вземане е изведен от уговорките в договора за лизинг, с които е предвидено, че при предсрочно прекратяване на договора и връщане на лизинговия автомобил лизингодателят има право на неустойка за забава по отношение на дължимите неплатени лизингови вноски. Въззивният съд е изразил становище, че макар договорът за финансов лизинг да съчетава елементи на договор за наем и на мандат за закупуване на лизинговата вещ, прекратяването на договора с връщане на автомобила поражда за лизингодателя право да получи уговорената неустойка, но не и право да търси лизинговите вноски до края на договорния срок, след като автомобилът не се ползва от лизингодателя и е продаден на трето лице.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК няма обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изобщо не е обсъждан от въззивния съд при преценката за основателност на иска с правно основание чл.422 ГПК. Мотивите към обжалваното решение не съдържат произнасяне в какво се състои застрахователният интерес на лизингодателя по договор за финансов лизинг да сключи договор за застраховка срещу риска неплащане на лизингови вноски. Поставен изолирано и без връзка с решаващите изводи на съда за липса на възникнало в полза на застрахователя суброгационно право, произтичащо от плащането на застрахователно обезщетение по договора за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, въпросът не би довел до промяна в резултата от делото в случай на допуснато по повод на него касационно обжалване. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация не следва да се обсъждат доводите на касатора относно значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Относими към предмета на спора, но неотговарящи на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, са останалите два въпроса, формулирани в п.2 и п.3 от изложението. Изводът на въззивния съд, че връщането на лизинговия автомобил лишава застрахования лизингодател от право на застрахователно обезщетение за неплатените лизингови вноски до края на договорния период, чийто падеж не е бил настъпил към момента на прекратяване на договорното правоотношение по лизинга, е основан изцяло на конкретните клаузи в договора за застраховка, с които са уговорени условията за изплащане на застрахователното обезщетение. Съдът не е изразил принципно становище, произтичащо от тълкуване и прилагане на закона, че прекратяването на договора за лизинг и връщането на лизинговия автомобил лишава застрахования лизингодател от право на обезщетение за неплатените лизингови вноски до края на действие на договора. Отричането на правото на обезщетение и на обусловеното от него суброгационно право на застрахователя е резултат от съобразяване на уговорката в т.1.4, р.ІІ от договора, че обезщетението се изплаща при условие застрахованият да е поискал от лизингополучателя, но да не е получил обратно лизинговия автомобил. Със същата уговорка, съпоставена с предвидените в договора за лизинг права на лизингодателя в случай на прекратяване /разваляне/ на договора поради неплащане на лизингови вноски, е обоснован и изводът в решението, че с връщането на автомобила лизингодателят се освобождава от задължението да плаща оставащите до изтичане на договорния период лизингови вноски. Разрешаването на спора в зависимост от преценката на конкретни договорни уговорки и факти по делото не позволява формулираните в п.2 и п.3 от изложението въпроси да се определят като правни въпроси от значение за изхода на делото, а и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в договорите за застраховка и лизинг уговорки. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл.288 ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл.290 ГПК, което в случая не би могло да се развие поради липсата на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 2627/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1713 от 19.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 2627/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :