О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 716
София,06.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание четвърти юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2045/2013 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№А-34/11.01.2013 г., подадена от ищеца Б. Ц. Ц., приподписана от адв.П. П., против въззивно решение от 10.12.2012 г. по гр.д.№283/2012 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, граждански състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение от 20.7.2012 г. по гр.д.№47/2012 г. по описа на Районен съд – Монтана, втори граждански състав, с което е отхвърлен предявеният от Б. Ц. Ц. от [населено място], област М., против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.225, ал.1 ЗСВ в размер на 25371,72 лева, представляващи равностойността на девет месечни брутни трудови възнаграждение за прослужени години в съдебната система.
За да отхвърли предявения иск съдът е приел, че следва да се приложи разпоредбата на чл.225, ал.4 ЗСВ, поради което при прекратяване на правоотношението с ищеца правилно му е присъдена обезщетение в размер на 8457,24 лева, представлява три брутни месечни възнаграждения, след приспадане на сумата, получена като обезщетение при предходно прекратяване на правоотношение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че въззивната инстанция се е произнесла по съществен материалноправен въпрос, който е от решаващо значение за изхода от спора, а именно: “Дължат ли се на жалбоподателя девет брутни трудови възнаграждения при напускане на работа като магистрат, поради навършване на 65-годишна възраст ?”. Сочи се, че съдът е постановил решението си в противоречие с § 3, ал.2 ЗСВ/ДВ, бр.-59 от 1994 г., в сила от 01.01.1995 г./. Сочат се решения, по които въпросът е решен в противоречие с обжалваното. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – Прокуратура на Република България – София, не заявява становище в настоящото производство
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК намира, че не са налице основания за допустимост по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От съдържанието на изложението може да се направи извод, че не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които да са решаващи за изхода от спора. Поставеният в изложението въпрос не е правен, а фактически, а твърдението, че съдът е постановил решението си в противоречие с § 3, ал.2 ЗСВ/ДВ, бр.-59 от 1994 г., в сила от 01.01.1995 г./, представлява касационно оплакване, което обаче следва да бъде разгледано, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение в посочената част не следва да бъде допуснато.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение от 10.12.2012 г. по гр.д.№283/2012 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, граждански, по касационна жалба, вх.№А-34/11.01.2013 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: