5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№718
София 09.10.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 298/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на: Г. Т. Г. от [населено място] и ЗК [фирма], с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните им пълномощници, срещу решение № 1536 от 06.10.2011 г. по гр.д.№ 1543/2011 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 8 състав.
К. Г. Г. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд, ГК, І г.о., 14 състав по гр.д. № 4999/2007 г. в частта за отхвърляне на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 60 000 лв. до 90 000 лв.
Основните доводи в жалбата са за неправилност на решението поради допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД. Твърди се, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен изключително тежките увреждания, настъпили в резултат на ПТП и присъденото обезщетение е занижено.
Искането за допускане на касационно разглеждане е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по материалноправен въпрос, свързан с приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. По този въпрос касаторът се позовава постановеното по реда на новия ГПК решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ТК, като алтернативно счита, че произнасянето по този въпрос е необходимо с оглед точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
К. [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт в осъдителната му част – за сумата 60 000 лв. съставляваща обезщетение за неимуществени вреди по чл.226 КЗ. Релевирани са оплаквания за нарушения на чл.183 и чл.187 КЗ и необоснованост на решението, с оглед липсата на доказателства за наличие на валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност” с виновния за произшествието водач на МПС.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по значими за делото материалноправен и процесуалноправен въпроси относно правото на обезвреда за неимуществени вреди в случаите, при които не е налице валиден и действащ застрахователен договор, тъй като по него не е внесена дължимата премия и относно законосъобразното и надлежно упражняване на правата на страните в гражданския процес. Като допълнително основание се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди изцяло първоинстанционния съдебен акт решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ, предвид наличието на валидно застрахователно правоотношение по отношение на увреждащото МПС. В тази насока са преценени както неоспорената полица, подписана от застрахователен агент на ответника, така и обстоятелството, че неотчитането на платената премия по полицата и незавеждането на последната в счетоводството на застрахователното дружество не съставляват основания за изключване отговорността на самия застраховател. Съобразено е и обстоятелството, че във връзка с образувана щета застрахователят е заплатил на ищеца понесени от същото събитие имуществени щети по същото застрахователно правоотношение. То е преценено и като признание на застрахователя за наличието на валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност”.
При определяне размера на обезщетението съдът е преценил получените от ищеца увреждания: среднотежка черепномозъчна травма, контузия и рани в лявата челна област на главата, счупване на лявата лакътна кост, контузия и охлузване на лявото коляно и контузия на лавата седалищна област, продължителният лечебен и възстановителен период, трайното ограничаване на движението на лявата ръка и последиците от останалите травми, както и появилото се заекване като последица от произшествието. При съобразяване на задължителните за съдилищата постановки на ППВС № 4/1968 г. за справедливо е определено обезщетение за неимуществените вреди в размер на 60 000 лв., а за разликата до 90 000 лева исковата претенция е охврърлена. С оглед на тези изводи е потвърдено изцяло първоинстанционното решение.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото.
Поставеният от касатора Г. Г. материалноправен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД е значим за изхода на делото, но не е налице никоя от поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, преценката на решаващия състав относно конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, е израз на възложената на въззивната инстанция правораздавателна компетентност за произнасяне по съществото на спора и именно в нейните рамки, са съобразени всички релевантни факти, като липсват данни за незачитане на общите критерии при прилагане на законоустановения принцип за справедливост, съгласно ППВС № 4 от 1968 г.
Като недоказано следва да се прецени твърдението на касатора за отклонение от практиката на ВКС, създадена при действието на новия ГПК. Изразеното в решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ІІ т.о. становище за детерминиране на критерия за справедливост и от съществуващата в страната конюнктура, и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество, не е отречено от въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение. Макар и в мотивната част към решението да не са изложени конкретни мотиви, решаващият състав на САС е съобразил и момента на настъпване на вредите, което имплицитно включва посоченият в цитираната задължителна практика критерий по приложение на чл.52 ЗЗД. От друга страна, цитираното решение е постановено при различна фактическа обстановка и затова не би могло да се приеме наличието на противоречиво разрешаване на въпроса за общите критерии за справедливост.
Що се отнася до непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, касаторът не се позовава на конкретна съдебна практика.
Не може да бъде споделено и становището на касатора, че произнасянето на ВКС по посочения правен въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не се касае за неясни разпоредби, което да налага тълкуването им, налице е и задължителна съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД и липсва основание да се приеме, че се налага даването на нови правни разрешения по приложение на материалния закон, или изоставяне на вече дадени разрешения.
Като неоснователно следва да се прецени и искането на касатора [фирма] за допускане на обжалването по поставените правни въпроси.
Действително, въпросите относно сключването и влизането в сила на застрахователния договор – чл.183 и чл.187 КЗ са значими за изхода на спора. Същевременно, направеният от въззивната инстанция извод за наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” е изведен след преценка на релевантните факти, доводите и становищата на страните в процеса. От друга страна, този касатор се позовава само на част от основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и липсва обосноваване на поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация.
Процесуалноправният въпрос за надлежно упражняване на правата на страните в процеса не е конкретизиран, но дори и да се приеме, че касационната инстанция може да допусне уточняване на въпроса в зависимост от доводите в жалбата, то не би могло да се приеме за осъществена основната предпоставка за допускане на касационен контрол. В случая се касае за направени от съда фактически изводи, предвид обективаното в протокола от съдебно заседание на 25.09.2008 г. становище на процесуалния пълномощник на застрахователя, а именно, че полицата е подписана от лице, имащо право да сключва застраховки от името на дружеството, но след подписването й въпросният агент не е отчел полицата. Това становище е преценено наред с останалите доказателства, надлежно събрани в производството пред първата инстанция, вкл. и самата полица, приета и неоспорена от застрахователното дружество. Правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция са извън обхвата на производството по чл.288 ГПК, в какъвто смисъл е и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1536 от 06.10.2011 г. по гр.д.№ 1543/2011 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: