8 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
гр. София, 30.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2711/2018 г.
С определение № 315 от 25.07.2018 г. по ч. гр. дело № 2710/2018 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 2711/2018 г. и ч. гр. дело № 2710/2018 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, състав на гражданска колегия, трето отделение, като делото се разглежда под номер 2711/2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби – № 8257/15.03.2018 г. на „Транспро интернационал“ ООД, [населено място] и № 14432/16.05.2018 г. на И. Д. А., двете жалби по регистъра на Окръжен съд – Варна против решение № 279 от 20.02.2018 г. по гр. дело № 283/2018 г. на В. /Варненски окръжен съд/.
По касационна жалба № 8257/15.03.2018 г. на „Транспро интернационал“ ООД, [населено място] :
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Ответникът по касацията – И. Д. А. представя отговор в срока по чл. 287 ГПК, в който излага становище по съществото на спора.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 5265/15.12.2017 г. по гр. дело № 15192/2017 г. на В. /Варненски районен съд/ в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска на И. Д. А. против „Транспро интернационал“ ООД за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата 6000 лева, като вместо него е постановил друго, с което е уважил частично претенцията и е осъдил дружеството-касатор да заплати сумата 1848.21 лв., представляваща обезщетение за времето, през което И. А. е останал без работа, поради незаконно уволнение за периода от 01.12.2017 г. до 13.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 01.12.2017 г., като е присъдил и разноски по делото в размер на сумата 100 лв., адвокатски хонорар на адвокат Г. Т. и в полза на Държавата по сметка на В. държавна такса в размер на сумата 73.92 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че поради процесуално бездействие от страна на ищеца А., правилно първоинстанционният съд е отхвърлил, като недоказан иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа, за периода от 02.10.2017 г. до 01.12.2017 г. В мотивите е обосновано разбирането, че на работника се дължи обезщетение за времето, през което е останал без работа, извън периода, предмет на произнасяне от В., като последващият период, от приключване на устните състезания пред първата инстанция до приключване на делото във втората е според състава изтекъл срок, в който въззивникът е бил без работа, поради незаконно уволнение и работодателят дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Посоченият период е окачествен като новонастъпил факт от значение за спорното право. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е изчислено на база договорираното с трудовия договор месечно възнаграждение – 750 лв. за периода от 01.12.2017 г. до 13.02.2018 г., общо в размер на сумата 1848.21 лв. С оглед изхода на спора, в мотивите си, въззивният съд е развил съображения за неоснователност на възражението за прихващане, предявено от ответника по исковете, за компенсиране на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ с изплатено на ищеца обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на сумата 592.10 лв. Съдът е приел, че претендираното вземане /по чл. 220, ал. 1 КТ/ не е ликвидно и изискуемо, а освен това то е обезщетение за неспазено предизвестие, поради което не е недължимо платено на ищеца.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил правни въпроси, поддържани на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос – „Допустимо ли е въззивният съд да допусне като доказателства и да мотивира решаващите си изводи въз основа на доказателства, които са преклудирани на основание чл. 226 ГПК?“ е изведен от становище на ответника по иска. Правният въпрос, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, т.е. по него винаги са формирани изводи, от които се извежда съдържанието на общото основание – чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова не притежава характеристиките на общо основание въпрос, който страната формулира въз основа на становището си и тъй като цитираният въпрос произтича именно от становище на касатора, същият не формира предпоставки за допускане на касационно обжалване. По правните разрешения, приети в мотивите на второинстанционното решение и изложени накратко по – горе, както и по отношение на процесуалните действия по приемане на доказателства във въззивното производство, по които е мотивирано определение на окръжния съд, с които е обосновано разбирането му за допустимостта на представените доказателства, жалбоподателя не е поставил правни въпроси. Затова по цитирания въпрос не следва да се допусне касационен контрол, както и да се разглеждат сочените за това допълнителни основания / в този смисъл са разрешенията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС /.
Следващият въпрос е формулиран, както следва: „Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по въпрос, касаещ правилността на съдебното решение без във въззивната жалба да е формулирано оплакване?“. И с тази част от изложението не са релевирани предпоставки за допускане на касационен контрол. В. се е произнесъл относно дължимостта на обезщетението по чл. 225 , ал. 1 КТ за времето, през което ищецът е останал без работа, извън периода, предмет на произнасяне от В. /от 02.10.2017 г. до 01.12.2017 г./. Процедирането на съдебният състав не е реализирано в отклонение от практиката, приложена към изложението и относима към въпроса. В касационните решения по гр. дело № 858/2010 г. на състав на ІV г.о. и по гр. дело № 1489/2009 г. на състав на ІІІ г.о. е обосновано разбирането, че когато съдебното дирене в първоинстанционното производство е приключило преди изтичане на заявения с иска 6 месечен период на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, е допустимо във въззивното производство събирането на нови доказателства за новонастъпили обстоятелства – оставането на ищеца без работа до края на периода. Съставите на ВКС са приели още, че в случаите, при които периодът на претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ, като материално основание на този иск се формира в хода на делото, обстоятелствата по основанието на иска, които са настъпили след провеждане на заседанието по чл. 143 ГПК, не могат да бъдат преклудирани от него, нито за тях е необходимо ищецът да поддържа отделно, последващо твърдение и обосновка като нововъзникнало обстоятелство. В случая въззивникът не е могъл да изложи оплаквания за нарушения на първоинстанционния съд за обстоятелства, които не са настъпили преди заседанието по чл. 143 ГПК. Затова като е разгледал иска за посочения по – горе период, въпреки че във въззивната жалба няма обосновка на предпоставките по чл. 225, ал. 1 КТ, като нововъзникнали обстоятелства В. не се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения, включително ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по т. дело № 1635/2015 г. на състав на ІІ т.о. и другите цитирани от касатора актове.
Последният въпрос в изложението е формулиран, както следва: „Законосъобразно ли е въззивният съд да не се произнесе по своевременно релевираното възражение за прихващане с вземане с основание чл. 220 КТ при частично уважаване на претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ?“. Въпросът не отразява процесуалните действия на съда по мотивиране на решението. Видно от изложеното по – горе за приетите фактически и правни изводи, В. е мотивирал съображения по предявеното от въззиваемата страна възражение за прихващане. Приетите правни разрешения, с които е обективирано разбирането на втората инстанция по компенсираемостта и основателността на съдебната компенсация, относно изплатено обезщетение по чл. 220 КТ с присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, не са предмет на поставения въпрос, който видно от съдържанието му е зададен по хипотеза, неосъществена като процесуална дейност на съда по мотивиране на въззивното решение – неразглеждане от съда по същество и неизлагане на съображения относно своевременно направено от работодателя в отговора по чл. 131 ГПК възражение за прихващане. Правният въпрос, съгласно разясненията, приети в цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е този, по който въззивният съд е формирал изводи, от които се извежда съдържанието на общото основание – чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова въпрос, поставен от касатора по други обстоятелства, както в случая е въведен въпрос относно хипотеза, незасягаща мотивите на решението, а именно непроизнасяне на съда по възражение за прихващане, не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това и по тази част от изложението не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В жалбата то не е разграничено от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а освен това не е и мотивирано. За да бъде разгледано същото основание следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен състава на нормата. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му. Следователно и по тази част от изложението не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
С оглед на горните мотиви следва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част.
По насрещна касационна жалба № 14432/16.05.2018 г. на И. Д. А. :
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 5265/15.12.2017 г. по гр.д. № 15192/2017 г. на В. /Варненски районен съд/ в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска на И. Д. А. против „Транспро интернационал“ ООД за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата 6000 лева, като вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил частично претенцията за разликата между 1848.21 лв. и 6000 лв., за периода от 02.10.2017 г. до 01.12.2017 г.
Насрещната жалба следва да се остави без разглеждане. Този извод произтича от правните последици, с които законът свързва подаването на насрещна жалба – разглеждането й е поставено в зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК по първоначалната жалба /чл. 287, ал. 4 ГПК/ – насрещната касационна жалба няма самостоятелен сезиращ ефект, т.е. същата не е в състояние да сложи самостоятелно начало на касационното производство, респективно да стане причина за образуването и развитието му. Поради това, когато с определението по чл. 288 ГПК е отказано разглеждане на първоначалната касационна жалба по същество, касационният съд не се произнася по допускането на насрещната жалба за разглеждане и обратно – когато касационното производство е допустимо и първоначалната жалба е приета за разглеждане, тъй като са налице основания по чл. 280 ГПК, посочени в същата, в рамките на производството по чл. 288 ГПК ще бъде разгледана и насрещната касационна жалба. В настоящият случай, предвид постановения правен резултат по първоначалната касационна жалба – недопускане на касационно обжалване, на основание чл. 287, ал. 4 ГПК следва насрещната касационна жалба да се остави без разглеждане.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на И. Д. А. срещу определение № 874 от 11.04.2018 г. по гр. дело № 283/2018 г. на В., ВКС в настоящия си състав приема следното:
Частната жалба на И. Д. А. е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, поради следните съображения:
С обжалваното определение е уважена молба, рег. № 6711/01.03.2018 г. по регистъра на В. за допълване на въззивно решение № 279 от 20.02.2018 г. по гр. дело № 283/2018 г. на В. в частта за разноските. Съдът е приел, че искането по чл. 248 ГПК е основателно, с оглед резултата от въззивното обжалване, производството по което е образувано по жалба на ищеца. Констатирал е, че претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е уважена за сумата 1848.21 лв., поради което на въззиваемата страна се дължат разноски за въззивното производство, съразмерно с отхвърлената й част от 4151.79 лв., а именно заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 345.98 лв. Въззивният съд е приел още, че съразмерно с отхвърлената част от исковете пред първата инстанция, молителят има право на репариране на извършените разноски в размер на 115.33 лв.
Настоящата инстанция намира изводите на окръжния съд за законосъобразни. Ответникът е имал качеството на въззиваем, произтичащо от сезирането на второинстанционния съд с жалба, подадена от ищеца срещу първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В случая искането за присъждане на разноски е предявено своевременно от ответника по исковете, както пред първата съдебна инстанция, така и пред окръжния съд, а извършването на разноски е доказано в производствата пред двете инстанции и присъждането им е обусловено от изхода на спора пред В.. Констатациите на същия съд относно дължимостта на разноските в първата и втората инстанции са правилни. В първоинстанционното производство са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и е отхвърлен изцяло иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. При тези обстоятелства обосновано въззивната инстанция приема, че с оглед договореното възнаграждение за представителство, разграничено предвид реализирана защита по трите иска, отхвърлената част от претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – 4151.79 лв., обуславя размер на разноските за производството пред районния съд, определен по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК от 115.33 лв. За въззивната инстанция договореното възнаграждение за представителство – 500 лв., с оглед реализираната защита в тази фаза на процеса и отхвърлената част от претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – 4151.79 лв., обуславя размер на разноските за производството пред окръжния съд, определен по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК от 345.98 лв.
С изменението на въззивното решение в частта за разноските окръжният съд не е допуснал нарушение на закона. Този извод на настоящата инстанция произтича от горните й съображения за обоснованост на фактическите констатации и законосъобразно приложение на чл. 78, ал. 3 ГПК. Оплакванията на частния жалбоподател се неоснователни. Становището, че районният съд, а след това и окръжният съд са се произнесли по искането за разноски, поради което въззиваемият нямал правен интерес да иска допълване на решението вследствие, на което постановеното определение било недопустимо е незаконосъобразно. Правото да се иска допълване или изменение на постановеното решение в частта му за разноските е имуществено право в полза на страната, постигнала благоприятен изход на спора, което същата може да упражни във всяка инстанция, в която приключва производство по делото. Упражняването на посоченото право е обусловено от предвидени в закона процесуални предпоставки – процесуална легитимация на молителя, срок за предявяване на молбата, основание за промяна на постановения съдебен акт в частта, с която е определена отговорността за разноски, които по разглеждания спор са осъществени. Квалификацията на искането от страната – по чл. 248, ал. 1, първа алтернатива ГПК не обуславя недопустимост на молбата, при положение, че са налице изискуемите процесуални предпоставки /както е в случая/ и не се отразява на основателността й, когато е осъществена хипотеза, предвидена в чл. 248, ал. 1 ГПК – в случая втората алтернатива, изменение на решението в частта за разноските. В настоящето производство, след като въззивният съд е взел отношение по искането за разноски и е предявена молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, е налице искане от страната дължимите разноски да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им /виж т. 8 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС/. И в двете предходни производства ответникът – „Транспро интернационал“ ООД, [населено място] е представил списък на разноските по реда на чл. 80 ГПК, положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, обуславяща надлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, поради което искането е допустимо. Квалификацията му в обжалваното определение не се е отразила на правилността на съдебния акт, поради което същият акт следва да бъде потвърден.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба № 8257/15.03.2018 г. по регистъра на Окръжен съд – Варна, подадена от „Транспро интернационал“ ООД, [населено място] против решение № 279 от 20.02.2018 г. по гр. дело № 283/2018 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещна касационна жалба № 14432/16.05.2018 г., по регистъра на Окръжен съд – Варна, подадена от И. Д. А. против решение № 279 от 20.02.2018 г. по гр. дело № 283/2018 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 874 от 11.04.2018 г. по гр. дело № 283/2018 г. на Варненски окръжен съд.
Определението може да се обжалва само в частта, с която насрещната касационна жалба е оставена без разглеждане пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: