10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
гр. София 08.10.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 04 октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2032 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Бр. С. срещу решение № 481/27.02.2019 г.по гр. дело № 3234/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2215/05.04.2018 г. по гр.дело № 2415/2017 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск от Н. К. Г. срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ за сумата 15 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.02.2017 г. до окончателното изплащане, както и в уважената част на иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 3072.26 лева обезщетение за забавено плащане на посочената главница за периода от време от 20.02.2015 г. до 24.02.2017 г.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част, да се отмени отчасти същото решение и вместо него се постанови друго, с което да се намали размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съответно се намали и обезщетението за забавено плащане на главницата.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, решен в противоречие с практиката на ВКС.
Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./.
Срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд от 27.02.2019 г. по гр.дело № 3234/2018 г. е подадена касационна жалба от ищеца Н. К. Г., чрез адв. В. П. в частта, с която е потвърдено решение № 2215/05.04.2018 г. по гр.дело № 2415/2017 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска от жалбоподателя срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 15 000 лв. до 40 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 24.02.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в отхвърлената част на иска с правно основание чл.86 ЗЗД над сумата 3072.26 лв. до 8192.68 лв., обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от време от 20.02.2015 г. до 24.02.2017 г., както и в частта, с която не е уважено искането за присъждане на разноски за първоинстанционното производство в пълен размер. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по поставените въпроси в изложението, да се отмени същото и вместо него се постанови друго, с което да се уважат предявените искове в пълен размер, както и да се присъдят направените разноски в пълен размер за всички инстанции.
В изложението са формулирани правните въпроси:1. При определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост и какъв е обществения критерий за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, решен при наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.2.длъжен ли е съда при прилагането на чл.52 ЗЗД да определи завишено парично обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия от неоснователното му задържане под стража, неоснователно повдигнатото му обвинение за извършено тежко престъпление от общ характер, впоследствие отменено като незаконосъобразно, но свързано с последвалото му дисциплинарно уволнение от органите на МВР, продължителността на периода в който е бил обвинен в извършване на престъпление, негативното отражение на повдигнатото обвинение на физическото здраве и психиката му, при положение, че влошеното му здравословно състояние – определена група инвалидност и установена 78% намалена работоспособност ще го съпътства до края на живота му. 3. Длъжен ли е съда при прилагането на чл.52 ЗЗД да определи завишено парично обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия от неоснователното наказателно преследване за престъпление, което е пряко свързано с упражняване на професията му, контактите и социалния му живот и на положението му в обществото, решени при наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Цитирани са т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 4/1968 г., както и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ищецът Н. Г., чрез адв. В. П. в писмен отговор е изразил становище по касационната жалба на ответника за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът – Прокуратура на РБългария не е изразил становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното:
Прието е за безспорно, че ищецът Н. Г. с Постановление от 26.09.2011 г. е привлечен като обвиняем по ДП № 18-П/2011 г., пр.пр. 4-2570/2011 г. по описа на СГП за това, че на 27.08.2011 г. между 14.25 и 14.36 часа на територията на [населено място] – КПП № 51, находящо се на нулев километър на „Автомагистрала Тракия“, от южната страна по посока Пловдив, срещу хотел „Черната котка“, гр. София, като длъжностно лице от категорията на чл. 169, ал. 1, т.1 от ЗМВР /държавен служител/ – полицай категория Е-І степен е искал и приел от водач на моторно превозно средство, парични облаги – суми в различен размер, които не му се следвали, за да не извърши действия по служба и посредством злоупотреба със служебно положение – престъпление по чл. 302, т. 1, т. 2, вр. чл. 301, ал. 1 вр чл. 26 от НК. С постановление от същата дата е постановено задържането му за срок от 72 часа.
С Постановление от 22.11.2012 г. по ДП № 18-П/2011 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем за това, че на 27.08.2011 г. между 15.15 и 15.23 часа на територията на [населено място], – КПП № 51, находящо се на нулев километър на „Автомагистрала Тракия“, от южната страна по посока Пловдив, срещу хотел „Черната котка“, [населено място], в качеството му на полицейски орган – държавен служител в МВР – полицай категория Е-І степен, младши автоконтрольор І степен при СДВР, сектор „Престъпления по пътищата“, група 03 – КПП приел от водач на автомобил дар, който не му се следва – неустановена сума пари, за да не извърши действие по служба – не състави документ за административно нарушение във връзка с констатираното нарушение от Закона за движение по пътищата от свидетеля Г. И. Д. – престъпление по чл. 302, т. 1, предложение последно, вр. чл. 301, ал. 1, пр.1, ал. 2 от НК, като по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение.
Приел е, че с постановление от 29.01.2015 г. на прокурор при Софийска градска прокуратура по пр.пр № 4-2570/2011 г. по описа на СГП е прекратено наказателното производство, водено срещу Н. Г. за престъпление по чл. 302, т. 1, предложение последно, вр. чл. 301, ал. 1, пр.1, ал. 2 от НК поради недоказаност на престъплението. Препис от постановлението е връчен на ищеца на 04.02.2015 год.
Със Заповед № З-13043/18.11.2011 г. на Директора на СДВР на Н. Г. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта. Заповедта е връчена на ищеца на 21.11.2011 г. С Решение от 04.12.2012 г. по адм.д. № 2301/2012 г. по описа на АССГ, влязло в сила на 14.11.2013 г. заповедта, с която е наложено наказание „уволнение“ е отменена. На 20.02.2012 г. Н. Г. е сключил трудов договор със „С.-52“ за длъжността охранител. В издадена служебна бележка от НСС е удостоверено, че по отношение на ищеца е образувана прокурорска преписка за престъпление по чл. 302, т. 1, предложение последно, вр. чл. 301, ал. 1, пр.1, ал. 2 от НК.
Относно претърпените неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели М. С., П. С., В. А..
Възприета е изслушаната съдебно-психиатрична експертиза от първоинстанционния съд, от която е прието за установено, че вследствие на задържането за срок от 72 часа при ищеца е настъпило разстройство на адаптацията-остра стресова реакция, след което са възникнали негативни емоционални преживявания /непълноценен сън, потиснато настроение, напрежение, тревожност, изолиране от околните/, което е нарушило обичайното му психично функциониране. Според вещото лице към момента неврологичната симптоматика е компенсирана, но е налице известна личностнова промяна, като изолиране от околните, избягване на контакти, загуба на интереси.
От правна страна е прието, че с оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е, че в чл. 2 ЗОДОВ са изброени случаите на отговорност на държавата за незаконни действия на правозащитни органи. Прието е, че прокурорът е държавният орган, който съгласно чл. 234 НПК проверява съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство, събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и пр. Посочено е, че ако намери че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт – чл. 235 НПК, че обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен – чл. 83, ал. 1 НПК. Прието е, че ако констатира, че деянието не съставлява престъпление или че не е доказано, прокурорът прекратява наказателното производство, че в първия случай преценката е правна, а във втория случай – фактическа и означава, че деянието не е извършено от лицето. Според съда в този случай основанието за прекратяване е необоснованост на валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните по делото доказателства. Формиран е извод, че когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, основанието за обезщетяване на вреди по чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ е, че деянието не е извършено от лицето. Приел е, че отговорността на държавата в лицето на нейните държавни органи е предвидена с оглед репариране на вредите, причинени при осъществяване властническите функции на държавата, в лицето на нейните органи, които безспорно са възложени и на ответника по делото, което е и единственият критерий, изведен в ЗОДОВ. Приел е също за установено наличието на двете предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника, обвинение и прекратяване на наказателното производство на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК с влязъл в сила съдебен акт.
Относно размера на претърпените неимуществени вреди съдът е приел за установено, че в резултат на воденото наказателно производство, ищецът като пряка и непосредствена последица е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство. Приел е също, че в резултат на това е било компрометирано доброто му име сред колеги, приятели и познати. Изводът е обоснован с възприетите свидетелски показания. Посочил е че съгласно константната практика на ВКС критерият „справедливост”, посочен в чл. 52 от ЗЗД не е абстрактен и при определяне размера на обезщетението съдът следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а да преценява редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства като: начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтът, възрастта на увредения, общественото му положение и т.н.. Прието е, че в случая следва да се отчете и обстоятелството, че задържането му за срок от 72 часа е предизвикало остра стресова реакция, след което са възникнали негативни емоционални преживявания /непълноценен сън, потиснато настроение, напрежение, тревожност, изолиране от околните/, което е нарушило обичайното психично функциониране при ищеца. Според съда към момента неврологичната симптоматика е компенсирана, но е налице известна личностнова промяна, като изолиране от околните, избягване на контакти, загуба на интереси. Приел е за установено, че няма причинно-следствена връзка между напускането на ищеца от органите на МВР и воденото наказателно производство, че ищецът сам е поискал пенсиониране, макар и преди това да е бил отстранен от служба, акт който впоследствие е бил отменен по реда на инстанционния административен контрол. Прието е за недоказано и твърдяното обстоятелство, че трудовото правоотношение на ищеца със „С.-52“ ЕООД е прекратено и, че това е станало въз основа на данните за водено срещу него наказателно производство.
Като е преценил посочените обстоятелства съобразно принципа на справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от ЗОДОВ и времето през което срещу ищеца е водено наказателно производство /около три години/, времето през което е бил задържан/72 часа/ въззивният съд е приел, че за обезщетяване на претърпените от него неимуществени вреди е необходима сумата от 15 000 лева. Изведен е извод, че за тази сума предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 40 000 лева, следва да се отхвърли като неоснователен.
Относно определяне на началният момент от който започва да тече лихва, съдът е приел, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на съдебният акт с който лицето е оправдано, че от този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Посочил е, че лихвата е поискана за периода от 20.02.2015 год. до 24.02.2017 год. и е определил същата в размер на сумата от 3072.26 лева, на основание чл.162 от ГПК. Прието е, че лихва върху главницата се дължи и от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане. Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционният съд решението на Софийски градски съд е потвърдено.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и четвърти правен въпрос от изложението на жалбоподателя – ответник, както и по първи въпрос от изложението на ищеца, който е с идентично съдържание.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 60/13.04.2018 г. по гр.дело № 2611/2017 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по чл.290 ГПК и цитирано от ищеца е възприета практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Посочено е, че на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Посочено е, че задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производството, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Прието е, че не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на индивидуална преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Принципът на справедливост изисква да се обезщетят реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди. Когато дадена вреда не може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, това води до изключването й от кръга на подлежащите на обезщетяване вреди. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя-ищец решение № 389/04.08.2014 г. по гр.дело № 40/2013 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 55/11.03.2013 г. по гр.дело № 1107/2012 г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, постановени по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените неимуществени вреди. Взети са предвид периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение – около 3 години, възрастта на ищеца, общественото му положение, времето, през което е задържан – за 72 часа, което е предизвикало остра стресова реакция, след което са възникнали негативни емоционални преживявания – непълноценен сън, потиснато настроение, напрежение, тревожност, изолиране от околните, довело до нарушаване на обичайното психическо функциониране на ищеца, обстоятелството, че към момента неврологичната симптоматика е компенсирана, но е налице известна личностнова промяна, като изолиране от околните, избягване на контакти, загуба на интереси. Съдът е взел предвид и, че не е установена причинна връзка между напускането на ищеца от органите на МВР, и воденото наказателно производство, като е отчел, че ищецът сам е поискал пенсиониране, макар и преди това да е бил отстранен от служба, акт, който впоследствие е бил отменен по реда на инстанционния административен контрол. Съобразено е, че не е доказано твърдяното обстоятелство, че трудовото правоотношение на ищеца със „С.-52“ ЕООД е прекратено по причина воденото срещу него наказателно производство. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с цитираната практика на ВС и ВКС.
Съдът не обсъжда посоченото от жалбоподателя-ответник решение № 1313/10.01.2009 г. по гр.дело № 4424/2007 г. на ВКС,IV г.о., тъй като е постановено по реда на ГПК/отм./ и е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е формирал решаващи изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищеца Н. Г.. Приета е за установено наличието на пряка причинна връзка между претърпените неимуществени вреди от ищеца и повдигнатото срещу него незаконно обвинение. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в уважената част на иска по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Тази практика и възприета и в цитираното от жалбоподателя-ответник решение № 308/14.10.2015 г. по гр.дело № 2244/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В случая съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически, и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Съдът не обсъжда приложеното от жалбоподателя-ответник решение № 232/27.09.2016 г. по гр.дело № 1083/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото е разрешен правен въпрос, различен от формулираните.
По поставените правни въпроси от жалбоподателя-ищец:
Относно неустановяване на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението съдът е изложил мотиви по-горе.
По първия въпрос от изложението на ищеца не следва да се допусне касациоинно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата. Това основание за допускане на касационно обжалване е отменено със ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/27.10.2017 г. в сила от 31.10.2017 г. С посочения ЗИДГПК, считано от 31.10.2017 г. като основание за допускане на касационно обжалване по чл.20,ал.1,т.2 ГПК е предвидено правният въпрос да е разрешен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Това основание жалбоподателят-ищец не е доказал, тъй като не се е позовал и не е приложил актове на Конституционния съд на РБългария и актове на Съда на Европейския съюз, с които да е дадено разрешение на поставения правен въпрос.
По същия правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува трайна и многобройна задължителна съдебна практика.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е правен, а касае правилността на въззивното решение в обжалваната част. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване настоящият съдебен състав преценява, че вторият въпрос от изложението не е правен. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд следва да се произнесе трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросът касае правилността на изводите на въззивния съд в обжалваната част на решението същият не е правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението на ищеца.
С решение № 344/24.11.2014 г. по гр.дело № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, отразена в т. II на ППВС № 4/1968 г., според която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. Посочено е, че в този смисъл е и даденото разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, според които размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Прието е, че съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Прието е, че когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия /подсъдимия/, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии /магистрати, адвокати, военни, митнически служители и др./ очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. Незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извъ