9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 721
гр. София, 08.10.2019 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 1573 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца В. Г. К., чрез адвокат Р. Д., срещу решение № 5654 от 24.08.2018г. по гр.дело № 1048/2018г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV-Д състав, с което е потвърдено решение № 257518/02.11.2017г. по гр.дело № 14823/2017г. на Софийски районен съд, 65 състав.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи изцяло предявения иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Материалноправният въпрос от кой момент се счита връчена заповед за уволнение и може ли да породи правен ефект, когато е изготвена, но не е връчена по надлежен ред на работника; 2. Процесуалноправният въпрос чия е доказателствената тежест при твърдение или възражение, основано на връчване на писмено изявление срещу обратна разписка и кой и как доказва твърдяния отрицателен факт в тази връзка (ненадлежно връчване, невръчване именно на твърдяното изявление и други подобни); 3. Процесуалноправният въпрос за недопустимост да се обсъжда довод за злоупотреба с права от страна в трудово правоотношение, без такъв да е заявен ясно и своевременно в исковата молба или в отговора по чл.131 ГПК, и материалноправният въпрос кога се счита оборена презумпцията по чл.8, ал.2 КТ.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба ,,Сиксти Кей”ЕАД, чрез адвокат М. Л. – Е., в писмен отговор, е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 11.08.2016 г. между страните е сключен трудов договор, по който ищецът е изпълнявал длъжността „специалист обслужване на клиенти“. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвиден 6 – месечен срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя. Съгласно чл. 4, ал. 2, след изтичане срокът за изпитване, освен ако договорът не бъде прекратен в този срок, той се превръща в безсрочен трудов договор. Съдът е установил, от приетата по делото електронна кореспонденция между прекия ръководител на ищеца и специалист „Човешки ресурси“ в предприятието на ответника, че от 13.01.2017г., когато ищецът е бил в отпуск за временна неработоспособност (от 05.01.2017 г. до 18.01.2017 г.), прекият му ръководител е предприел действия по изясняване на въпроса как технически да бъде прекратено от страна на работодателя трудовото правоотношение между страните. При обективирано писмено съгласие на представляващ дружеството, в първия работен ден след отпуска на работника – 19.01.2017 г. е взето решение да му бъде връчена заповед за прекратяване на договора на основание чл. 71, ал. 1 КТ, като такава заповед № 2857 е издадена от работодателя на 18.01.2017 г.
Относно обстоятелствата, при които работодателят е направил опит да връчи тази заповед, въззивният съд е посочил, че пред СРС са разпитани свидетелите на ответника Л. П. Х., която работи като „оперативен мениджър“ при ответника и Б. А. М., която работи като „Ръководител администриране и възнаграждение на персонала“ в дружеството. Съдът е обсъдил и кредитирал показанията на тези свидетели като обективни и непротиворечащи на останалите писмени доказателства по делото, и въз основа на тях е приел за установено следното: Свидетелката Х. е била ръководител на екипа, в който ищецът В. К. е работел като „Специалист обслужване на клиенти“. Според показанията й, след постъпване на работа К. преминал триседмично обучение, при което бил запознат с основните задължения на длъжността, като преди приключване на обучението са направени тестове за усвоеното. Свидетелката сочи, че от работата на К. имало оплаквания от крайни клиенти, както и от колеги, за това предложила на ръководството договорът му да бъде прекратен в рамките на изпитателния срок. Свидетелката сочи, че на 19.01.2017 г. е била подготвена за връчване заповед за прекратяване на договора му поради изтичане на изпитателния срок и свидетелката, като пряк ръководител, е следвало да я връчи на ищеца. Около 11, 00 ч. тя уведомила К., че ръководството е решило да прекрати трудовия договор на основание чл. 71 КТ и го запознала със заповедта. Тогава той помолил за отсрочка от един ден. Свидетелката отишла да попита в счетоводството дали е възможно отлагане, от там й казали, че не е възможно, понеже заповедта вече е изготвена. Когато се върнала, К. си бил отишъл. По – късно той не се върнал на работа, а след това не си вдигал телефона. Свидетелката Б. А. М. също сочи, че е запозната с обстоятелствата около прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца. От нейните показания се потвърждава обстоятелството, че в средата на м. януари 2017г., Л. Х. направила предложение за прекратяване на трудовия договор с К. в срока за изпитване, което било прието от изпълнителния директор на дружеството. На нея и Х. било възложено да запознаят В. с основанието за прекратяване. Свидетелката изготвила заповедта и тя била подписана от представляващ дружеството. Л. дошла да я попита дали могат да променят датата за прекратяване на трудовия договор, тъй като така я помолил В. на проведения между тях преди това разговор на 19.01.2017 г., на който Х. го била запознала със заповедта и с основанието за прекратяване. Свидетелката М. също е дала показания, че когато Х. слязла при К. на 19.01.2017 г., за да подпише документите и заповедта, той вече си бил тръгнал.
Въззивният съд е констатирал, че по делото е представена заповед № 2857/18.01.2017 г. за прекратяване на трудовият договор на ищеца на основание чл. 71, ал. 1 КТ, считано от 20.01.2017 г. Заповедта първоначално е оспорвана от ищеца относно автентичността й, открито е производство по оспорването й по чл. 193 ГПК, но в последното съдебно заседание пред СРС оспорването е оттеглено от ищеца и съдът не е събирал доказателства в тази посока.
Прието е за установено, че на 20.01.2017 г. ответникът е изпратил на ищеца заповед № 2857 от 18.01.2017 г. по пощата. Прието е също, че според данните по делото, пратка е връчена на 25.01.2017 г. На 20.01.2017 г. ответникът е изпратил и уведомление до ТД на НАП за прекратяване на трудовия договор с ищеца на тази дата, на основание чл. 71, ал. 1 КТ.
В същото време съдът е приел за установено, че ищецът В. К. е подал по пощата писмено заявление с дата 19.01.2017 г., чрез което прекратява трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, понеже нямал длъжностна характеристика и липсата й го затруднявала да изпълнява трудовите си задължения. Ищецът е твърдял, че заявлението е получено с известие за доставяне на 20.01.2017 г., представено по делото. Посочил е, че ответникът е оспорил момента на получаване на изявлението на ищеца с твърдения, че от цитираното известие за доставяне не може да се установи каква точно пратка е доставена и получена с него. Въззивният съд е приел, че при оспорване от страна на ответника на момента на получаване на заявлението за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ от страна на служителя без предизвестие, в негова доказателствена тежест е било да установи момента на получаване на писменото заявление. Изложил е съображения, че този факт е от значение за установяване точния момент на достигане до работодателя на изявлението за прекратяване на договора от служителя, който е спорен между страните. Според въззивният съд, ищецът не е ангажирал безспорни доказателства в тази посока.
Въззивният съд е очертал като спорни по делото две групи въпроси – въпроса дали за ищеца е възникнало право да претендира обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ – за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, както и въпроса кой е момента на прекратяване на договора му. Посочил е, че ответникът е противопоставил възражение, че такова право не е възникнало за ищеца, понеже договора му вече е бил прекратен на друго основание от работодателя – по чл. 71, ал. 1 КТ, а ищецът е отправил своето изявление за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ едва след като е разбрал за прекратяването на трудовия договор от страна на работодателя, на основание чл. 71, ал. 1 КТ (при уговорен срок за изпитване в полза на работодателя). При тези възражения въззивният съд е приел, че ответникът се позовава на недобросъвестно упражняване на правото на служителя да прекрати договора, което по същество представлява позоваване на злоупотреба с трудови права – чл. 8 от КТ. Приел е, че от една страна става въпрос за императивна материалноправна норма, а от друга, в отговора на въззивната жалба ответникът също изрично се позовава на превратното упражняване на правото на ищеца да прекрати договора си, което съставлява злоупотреба с трудови права.
За да отговори на горепосочените въпроси въззивният съд е акцентирал на практиката на съдилищата и е приел, че нормата на чл. 327 КТ установява материалното субективно преобразуващо право на работника/служителя да прекрати трудовия договор с работодателя, без предизвестие. Приел е също, че правото на едностранно прекратяване на трудовия договор се осъществява с едностранно – ясно, недвусмислено и безусловно волеизявление, което трябва да е направено в писмена форма.
Взета е предвид разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, според която трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита за прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора от насрещната страна по правоотношението. Прието е, че законът не прави разлика между прекратяване на трудов договор без предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов договор без предизвестие от работника. Посочил е, че и в двата случая трудовото правоотношение се приема за прекратено от датата на получаване на писменото изявление (на работодателя, респективно – на работника). Приел е, че от тълкуването на закона следва, че момента на прекратяване на трудовия договор не е поставен в зависимост от това дали фактически е налице основанието за прекратяване на договора, посочено от работодателя или от работника. Приел е също, че както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 КТ, води до автоматично прекратяване на трудовия договор, независимо дали е налице соченото от работника основание за прекратяване. Посочил е, че съдът не изследва по същество наличието на основание за прекратяване на договора.
Съдът е приел, че при конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, както в случая, конститутивно действие има това, чиито фактически състав е настъпил по – рано. В случай, че писменото волеизявление на работника или служителя за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1 КТ е получено от работодателя и е настъпило действието на прекратяването, връчена впоследствие заповед за уволнение би била безпредметна и обратно. Приел е, че в случаите по чл. 327, ал. 1 КТ, трудовото правоотношение се прекратява от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване от работодателя, независимо дали е налице посоченото в изявлението на работника основание.
Въззивният съд, след като е съобразил, че датата на получаване на изявлението от работодателя е изрично оспорена от ответника, е приел, че по делото не е и безспорно установено от страна на ищеца, чиято е била доказателствената тежест, че заявлението за прекратяване на договора е получено от работодателя на 20.01.2017г. – т. е., че предхожда получаването от работника на заповедта № 2857 от 18.01.2017 г., за прекратяване на договора му по чл. 71, ал. 1 КТ, за която не е спорно, че е получена от служителя по пощата на 25.01.2017 г. Споделен е извода на СРС, че с достигане до знанието на адресата на съдържанието на писменото изявление на работодателя за прекратяване на договора му следва да се приеме, че служителя е узнал за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 КТ.
Като е съобразил доказателствата по делото съдът е формирал извод, че ищецът не е установил пълно и главно, че работодателят е получил изявлението му по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ на 20.01.2017 г., при проведено от ответника – работодател насрещно доказване, че той е връчил заповедта на ищеца на 25.01.2017 г. Не е споделено твърдението на ищеца, че е направил изявление за прекратяване на съществуващо все още правоотношение по смисъла на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, от което за него се е породило право да претендира обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл. 221, ал. 1 КТ.
За да се произнесе по основателността на исковата претенция въззивният съд се е позовал и на практика на ВКС, обективирана в Решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014 г., ІV г. о., решение № 34 от 03.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3010/2016 г., ІІІ г. о., в която е прието, че когато по делото е надлежно установено, че работникът (с оглед постигането на собствени цели) е злоупотребил с правото си да прекрати трудовия договор по чл. 327 КТ – например, за да избегне прекратяването му от работодателя на друго правно основание, което е извършено преди отправяне на едностранното изявление на работника, няма да настъпи целеното прекратяване на договора от страна на работника. Посочил е, че прекратяване на договора ще настъпи само при добросъвестно упражняване на правото на работника да го прекрати без предизвестие. Ако работника злоупотреби с това право, трудовото правоотношение не се прекратява по чл. 327, ал. 1 КТ.
Въззивният съд е приел, че твърдението на работодателя, което се е поддържало и в отговора на исковата молба, че работникът е знаел за предстоящото прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 КТ – в срока за изпитване и при опит да му бъде връчена заповедта за прекратяване, е напуснал работното си място, за да не я получи, представлява твърдение, че служителят се опитва да черпи облаги от недобросъвестното си поведение, което по същество съставлява позоваване на злоупотреба с право от страна на работника – чл. 8 КТ, който съставлява императивна материалнаправна норма. Посочил е, че съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение в рамките на релевираните в жалбата оплаквания, че съдът прави служебно проверката както за валидността и допустимостта на решението в обжалваната част, така и за спазване на императивните материалноправни норми и без да е релевиран довод за това от страните – т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Прието е, че въведената в чл.8, ал. 2 КТ презумпция предполага, че тежестта от доказване на злоупотребата с права, в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, се носи от страната, която се позовава на нея – в случая от работодателя. Посочил е, че пред СРС работодателят е поискал ангажиране на доказателства в посочения смисъл и те са допуснати, независимо от липсата на изрични указания от съда.
Като е съобразил доказателствата в тяхната съвкупност – в това число обсъдените свидетелски показания, въззивният съд е споделил изводите на СРС, че на 19.01.2017 г. (първият работен ден след отпуска по болест), ищецът е узнал от прекият си ръководител в дружеството – свидетелката Х., че трудовият му договор ще се прекрати със заповед № 2857/18.01.2017г., считано от 20.01.2017 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ. Приел е, че съзнавайки това обстоятелство, той е напуснал работното си място и на същият ден е изпратил на работодателя заявление, че прекратява договора си на друго основание – чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ – поради невръчена му длъжностна характеристика. Въззивният съд е намерил, че независимо, че по същество не следва да обсъжда наличието или липсата на основание за прекратяване на договора от работника без предизвестие, посоченото от ищеца основание за прекратяване (невръчване на длъжностна характеристика) не е от категорията на тези, които му дават основание да прекрати договора си едностранно и без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. От друга страна съдът е съобразил, че посоченото от ищеца основание за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ му дава право да претендира обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване по чл. 221, ал. 1 КТ със съзнанието, че обезщетението, съгласно чл. 5, ал. 2 от трудовия му договор, е в по – висок от предвидения по закон едномесечен размер.
Съдът е приел, че с подаването на заявление за прекратяване на трудовия договор в същият момент, в който вече е знаел, че той ще бъде прекратен на друго основание, ищецът по същество е целял постигане на благоприятен за себе си ефект – възможност да претендира обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал. 1 КТ в по-висок размер. Според съда това поведение е недобросъвестно и по същество съставлява злоупотреба с права от ищеца по трудовото правоотношение.
Предвид изложеното, въззивният съд е споделил решаващият извод на СРС, че трудовия договор е прекратен от ответника със заповедта № 2857 от 18.01.2017 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ и за ищеца не е възникнало право да претендира обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал. 1 от КТ и, че искът е неоснователен.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.221,ал.1 КТ е отхвърлен.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд.
Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт.
Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос от изложението, в първата част: ,,от кой момент се счита връчена заповед за уволнение”.
С Решение № 49 от 15.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2837/2017 г., IVг. о, е прието, че съгласно чл. 335, ал. 1 КТ трудовият договор се прекратява писмено. Прието е също, че когато трудовият договор се прекратява с едностранно волеизявление, правният ефект на прекратяване настъпва, когато писменото изявление на прекратяващия договора е достигнало до насрещната страна, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Изготвянето на заповед за уволнение съставлява техническа дейност. Подписването на заповедта от представляващия работодателя обективира намерението му за прекратяване на трудовото правоотношение, но волеизявлението за прекратяване поражда правен ефект с надлежното връчване на заповедта за уволнение на работника.
С въззивното решение първият въпрос от изложението, в първата част, е разрешен в съответствие с тази практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност, и въз основа на установената фактическа обстановка е направил извод, че ищецът, чиято е била доказателствената тежест, не е установил пълно и главно, че работодателят е получил изявлението му по чл.327, ал.1, т.3 КТ на 20.01.2017г., при проведено от ответника работодател насрещно доказване, че той е връчил на ищеца на 25.01.2017г. заповед № 2857/18.01.2017г. за прекратяване на трудовия му договор на основание чл.71, ал.1 КТ. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с получаване на заповедта по пощата на 25.01.2017г., до знанието на ищеца е достигнало съдържанието на писменото изявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, и че с тази заповед трудовия договор на ищеца е прекратен на основание чл.71, ал.1 КТ. Поради изложеното съдът намира, че правният въпрос по т.1 – в първата част не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Втората част от първия въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: ,,може ли да породи правен ефект заповед за уволнение, когато е изготвена, но не е връчена по надлежен ред на работника”, е формулирана общо и хипотетично – изведена е въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото. В мотивите на обжалваното решение е прието, че заповедта за прекратяване на трудовия договор е изпратена от ответника по пощата на 20.01.2017г. и е получена от ищеца на 25.01.2017г., т.е че заповедта е връчена. С оглед на това съдът намира, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК.
Посоченото от касатора решение № 107 от 17.07.2018г. по гр.д.№ 1610/2018г. на ВКС, ІІІ ГО, е постановено по реда на чл.303 ГПК, поради което не попада в обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неотносими към поставения правен въпрос са и цитираните от касатора Решение № 954 от 09.12.2009г. по гр.д.№ 5375/2008г. на ВКС, І ГО и Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014г. по тълк.д.№ 6/2013г. на ВКС, ОСГК. С Решение № 954 от 09.12.2009г. по гр.д.№ 5375/2008г. на ВКС, І ГО, е разрешен правен въпрос, различен от поставения. Дадено е разрешение на въпроса дали е налице прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работника на основание чл.327, ал.1, т.2 и т.3 КТ. С Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014г. по тълк.дело № 6/2013г. на ВКС, ОСГК е дадено тълкуване по правния въпрос ,,При предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ работникът или работодателят носи доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението работникът е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение?”. Този правен въпрос е различен от въпроса, поставен от касатора под номер две в изложението. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 КТ. В първата част от въпроса – за недопустимост да се обсъжда довод за злоупотреба с права от страна в трудово правоотношение, без такъв да е заявен ясно и своевременно в исковата молба или в отговора по чл.131 ГПК, въпросът е формулиран хипотетично, въз основа на факти, каквито съдът не е приел за установени по делото. С въззивното решение съдът е приел, че твърдението на работодателя, което се е поддържало и в отговора на исковата молба, че работникът е знаел за предстоящото прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 КТ – в срока за изпитване и при опит да му бъде връчена заповедта за прекратяване, е напуснал работното си място, за да не я получи, представлява твърдение, че служителят се опитва да черпи облаги от недобросъвестното си поведение, което по същество съставлява позоваване на злоупотреба с право от страна на работника – чл. 8 КТ. С оглед на това съдът намира, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Третият въпрос от изложението, във втората част – ,,кога се счита за оборена презумпцията по чл.8, ал.2 КТ”, е формулиран общо и не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид тази практика съдът преценява, че трети въпрос от изложението, във втората част, не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, и не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като обсъждането на допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се явява безпредметно.
При този изход на делото на касатора не се дължат разноски за настоящото производство по чл.288 ГПК. Такива не следва да се присъждат и на ответника по касационната жалба, тъй като същият не е ангажирал доказателства за реално сторени такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5654 от 24.08.2018г., постановено по гр.дело № 1048/2018г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV-Д състав, по касационна жалба вх.№ 137852/24.10.2018г., подадена от ищеца В. Г. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] чрез адвокат Р. Д., съдебен адрес, [населено място], [улица], ет.4, чрез адв.Р. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: