О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 724
гр. София, 11.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми март двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 1971 по описа за 2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 24 от 23.01.2013 г. по гр. дело № 1371/2012 г. на Русенски окръжен съд.
Ответникът М. И. Д. чрез пълномощника си, адвокат Х. В. А. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изложени съображения за липсата на правен въпрос и за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Състав на Русенски окръжен съд е потвърдил решение № 1873 от 06.11.2012 г. по гр. дело № 5408/2012 г. на Русенски районен съд /Р./, като е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 1700 лв. разноски за въззивната инстанция. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за неоснователен предявения от [фирма], [населено място] против М. И. Д. иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че последният дължи солидарно с В. В. В. сумите: 7214.66 лв., просрочена главница по договор за кредит и договор за поръчителство от 19.12.2007 г. и допълнителни споразумения към тях от 11.02.2011 г., със законната лихва от 11.04.2012 г.; 1160.43 лв. просрочена лихва за периода от 12.10.2011 г. – 10.04.2012 г.; 95.58 лв., заемни такси; 563.53 лв., разноски за производството, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр. дело № 2859/2012 г. по описа на Р.. Решаващите изводи на окръжния съд са обосновани с мотивите за изтичане на шестмесечния срок по чл. 147 ЗЗД по отношение на ответника и подаване на заявлението по чл.417 ГПК след срока. В мотивите са развити съображения за това, че клаузата в договора за поръчителство от 11.02.2011 г., съгласно която ответникът е изразил съгласие отговорността му да се ангажира, дори кредиторът да не е предявил иск срещу главния длъжник в срока по чл.147, ал. 1 ЗЗД е нищожна, поради противоречието й със закона, като съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД същата клауза не поражда действие и следва да се замести от повелителната разпоредба на чл.147, ал. 1 ЗЗД, като се съобрази само визираният в нормата 6 – месечен срок.
Касаторът в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК развива доводи по същество на касационната жалба, както следва: с решението на окръжния съд се прегражда правото на защита на кредитора; дали същият щеше да бъде подхода на съда, ако банката има няколко солидарни длъжници по договор за кредит, но по една или друга причина се е снабдила с изпълнителен лист само срещу единия, ще бъде ли отказано издаването на нов срещу останалите солидарни длъжници, но въз основа на същия документ. В изложението е отразено, че цитираният казус намира широко приложение и е от съществено значение за всички кредитни институции. Твърди се освен това от жалбоподателя и следното: „Конкретният правен въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, доколкото се налага промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика /обжалваното решение/. Разрешаването на поставения правен въпрос има значение и за развитие на правото, доколкото законът мълчи по казуса, практика /извън разглежданото решение/ засега няма /поне доколкото бе в нашите възможности да издирим такава/ и следва да бъде създадена законосъобразна и отчитаща житейските реалности съдебна практика”. Касаторът счита, че са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е поставен правен въпрос, въпреки че се поддържа, че такъв е разрешен в решението, че е „важен”, „конкретен”, „има значение и за развитието на правото, доколкото законът мълчи по казуса”. С така въведените съображения не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като, както се посочи по – горе не е поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, чиято характеристика е разяснена в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1. Освен това не са изложени приетите от въззивния съд правните разрешения по предмета на спора, от които биха могли да се изведат правни въпроси, по които същият съд се е произнесъл респективно да се обосноват допълнителни основания за допускане на касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК. Следва да се има предвид и обстоятелството, че въпреки изложеното в приложението твърдение за съществуването на важен правен въпрос, жалбоподателят не го е посочил. „Цитираният казус”, за който същият счита, че намира широко приложение и е от значение за всички кредитни институции не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, но не и самия казус. В цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК е разяснено, че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да се посочи правния въпрос, като касационният съд не е длъжен и не може да го извежда от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В разглеждания случай не е формулиран правен въпрос, като общо основание по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК. Необходимо е да се има предвид, че непосочването на правния въпрос прави невъзможно излагането и на допълнителни основания за селектиране на касационната жалба, тъй като формулирането му винаги се реализира в някои от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Във връзка с изложените съображения са и следващите, засягащи допълнителните основания за допускане на касационен контрол, които не са развити в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпреки твърдението на касатора, че такива са налице в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. За да релевира основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК страната трябва в първата хипотеза / чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /, както вече се посочи по – горе да формулира правен въпрос или правни въпроси, да аргументира отклоненията на въззивния съд от задължителната съдебна практика, като посочи правните разрешения, които е приел и противоречието им със съдържащите се разрешения в задължителната съдебна практика, а във втората хипотеза следва да посочи във връзка с правните разрешения на въззивния съд, коя практика счита за неправилна или неактуална, в каква според нея насока трябва да се преодолее тази практика, а ако поддържа, че липсва практика, следва да обоснове наличието на непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни правни разпоредби. В случая релевиране на общи и допълнителни основания и обосноваване на наличието им, съгласно разясненията в посоченото по – горе тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС не са направени. Предвид изложеното следва да се приеме, че с представеното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът не е въвел и обосновал общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК, което има за последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за настоящето производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 1700 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска
колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24 от 23.01.2013 г. по гр. дело № 1371/2012 г. на Русенски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на М. И. Д. сумата 1700 лв., разноски за настоящето производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: