О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 724
София, 18.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
т.д.№53202/2015 година
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№5151/22.6.2015 г., подадена от адвокат Е. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба – [община], област Б., против въззивно решение №39/11.5.2015 г. по търг.д.№74/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд, т.о.
С обжалваното решение е отменено решение №450/17.12.2014 г. по т.д.№148/2014 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] – [населено място], против [община], област Б., иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, за заплащане на лихва за забава в размер на 53443,82 лева – представляваща обезщетение за забавено плащане, определено в размер на законната лихва върху присъдената със съдебно решение по т.д.№56/2013 г. на Бургаския окръжен съд главница от 650555 лева, за периода от датата на завеждане на исковата молба по посоченото търговско дело до датата на подписване на споразумение за разсрочване на плащането на присъдената сума – 18.11.2013 г., и същата е присъдена в пълен размер.
Въззивната инстанция е приела, че със съдебно решение, постановено по търг. дело №56/2013 год. е присъдена полза на ищеца по настоящото дело сумата от 650555 лв., представляваща остатък от дължима главница-възнаграждение по договор № 42 от 22.06.2007 год. Ведно с това е присъдена и претендираната неустойка за забавено плащане в размер на 62723.25 лв. за периода на забава към датата на предявяване на иска, предмет на търг. дело № 56/2013 год. Размерът на неустойката е определен съобразно уговорката между страните в т. 11.2 от договора от 22.06.2007 год., – основният лихвен процент, обявен от БНБ плюс 10 пункта надбавка, върху просрочената сума до окончателното й плащане, но не повече от 5% от дължимата сума. На 18.11.2013 год. страните са подписали споразумение, съобразно което са договорили начина на изпълнение – плащането на паричното задължение на О. К., произтичащо от осъдителното решение, постановено по търг. дело № 56/2013 год. В т. 3 от споразумението е уговорен и размера за дължимата лихва за забава върху главницата. Прието е също така, че [фирма] претендира с настоящия иск заплащане на законната лихва върху претендирания и присъден остатък от дължимото възнаграждение по договор № 42/22.06.2013 год., считано от датата на предявяване на иска по търг. дело № 56/2013 год. – 28.01.2013 год. до 18.11.2013 год.- датата на подписване между страните на цитираното по-горе споразумение. Първоинстанционният съд е приел, че съгласно договор № 42/22.6.2013 г. не се дължи обезщетение по чл. 86 ЗЗД, тъй-като в него е уговорено при забава плащане на възнаграждението, да се дължи неустойка, в размер посочен в договора. Друг вид овъзмездяване на вредите от забавата извън неустойката по т. 11.2 от договора до момента на подписването на споразумението от 18.11.2013 год. се счита, че не се дължи.
Изводите на въззивния съд са, че „действително съгласно изр. 2 на ал. 1 на чл. 92 ЗЗД при уговорена неустойка за забава, кредиторът не би могъл да претендира и заплащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД. В конкретния случай обаче, се иска заплащане на законна лихва върху главницата, която безспорно е дължима, присъдена е с решение по търг. дело № 56/2013 год. и не е изплатена към 18.11.2013 год. Претенцията за заплащане на законната лихва не представлява претенция за присъждане на вреди, по-големи от уговорената неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД. Това не е претенция за заплащане на мораторна лихва за забава, а за заплащане на законна лихва, която се начислява върху главния дълг, без да е необходимо да се договаря между страните, като се дължи за периода от предявяване на иска за главницата до окончателното й изплащане и представлява законна последица от уважаването на претенцията, заявена с исковата молба. Тази претенция би била основателна, ако бе заявена в исковата молба за присъждане на остатъка от възнаграждението, дължима ведно с главницата след датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, като до тази дата се дължи уговорената в договора между страните неустойка за забава. Не съществува пречка тази законна лихва върху дължимата главница, присъдена с влязло в сила съдебно решение да се претендира в самостоятелно производство, като размера се определя за периода от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата. В конкретния случай се претендира присъждане именно на тази законна последица, следваща от уважаване на главния иск по търг. дело № 56/2013 год. Определен е краен срок на претенцията 18.11.2013 год./ а не до окончателното изплащане на главницата/, датата на подписване на споразумение между страните, с което са регламентирали ред на заплащане на присъдените суми по цитираното по-горе съдебно решение, както и неустойка за забавено плащане.“ Поради това апелативният съд е стигнал до краен извод за основателност на претенцията
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се поставя следният въпрос: „Може ли законовата лихва по чл.86 ЗЗД, дължима и изчислявана като обезщетение за забавено плащане на главницата на един дълг, да се претендира в отделно исково производство, различно от това, в което е предявен иск за главницата, като се иска присъждане на законова лихва за периода от предявяване на иска за главницата до подписване на споразумение за нейното доброволно заплащане ?“. Представя се решение на ВКС, т.к. по т.д.№1065/2013 г.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация [фирма] – Б., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касационната жалба намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като представеното от касационния жалбоподател решение е неотносимо към поставения въпрос. По този въпрос е налице друго решение №50/12.3.2010 г. по т.д.№485/2009 г. на ВКС, второ т.о., с което даден утвърдителен отговор на въпроса.
Поради това и с оглед изхода на спора във въззивното производство обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация [фирма] – Б., деловодни разноски в размер на 2200 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №39/11.5.2015 г. по търг.д.№74/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд, т.о., по касационна жалба, вх.№5151/22.6.2015 г., подадена от адвокат Е. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба – [община], област Б..
ОСЪЖДА ОБЩИНА К., област Б., [улица], ет.1, да заплати на А. С.“ АД – Б., [улица], ет.4, деловодни разноски в размер на 2200/две хиляди и двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: