О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 728
гр. София, 21.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛАСТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр.дело № 5813/2013 година.
Производството е по чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез адвокат И. В. против определение № 352 от 22.07.2013 г. по ч. гр. дело № 342/2013 г. на Окръжен съд, [населено място].
Ответникът К. И. С. в отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК излага становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но в приложението й не са обосновани основания за допускане на касационен контрол.
С цитираното определение Окръжен съд, [населено място] е отменил определение № 164 от 25.06.2013 г. по ч. гр. дело № 149/2013 г. на Белоградчишки районен съд и вместо него е постановил друго, с което е допуснал обезпечение на бъдещ иск по молба с № 2891/30.05.2013 г. на К. И. С. срещу ответника за налагане на обезпечение, като е наложил обезпечителна мярка възбрана на имот от 464 кв.м. реално обособена част от УПИ Х – 1097 в кв. 76 по кадастрален и регулационен план на [община], при съседи на целия УПИХ – 1097: [улица], Общински УПИ ХІ, кв. 76 и [улица], ведно с построения в имота хотел „Калето” с разрешение за строеж № 004/14.03.2007 г., изграден до степен на завършеност „груб строеж”, констатирана с акт образец 14 за приемане на конструкцията на 20.10.2008 г. За да постанови този резултат второинстанционният съд е приел, като безспорен факт, че бъдещия иск е вероятно основателен и е споделил констатациите на районния съд, че е допустим и подкрепен с убедителни писмени доказателства. В мотивите окръжният съд изброява тези констатации – сключен договор за заем с настъпил падеж на задължението, без ответникът да е направил плащане при изтекъл период от една година от падежа на задължението и установява, че с частната жалба е представен втори договор за заем от 01.06.2009 г., по който също така няма изпълнение от страна на заемателя, ответник по молбата. Второинстанционният съд е развил съображения за наличието на обезпечителна нужда, обоснована с неизпълнение на задължението в продължение на една година от падежа на задължението.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че обжалваното определение е нищожно, тъй като не било посочено правното основание на иска и размера на вземането, което се обезпечава с наложената обезпечителна мярка. Доводът е неправилен. Нищожен е съдебния акт, постановен от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, без да е спазена писмената форма и да е подписан и който е абсолютно неразбираем. Определението няма такава характеристика. Непосочването на нормативния текст във връзка с правната квалификация на иска, както и размера на претендираното вземане не прави съдебния акт нищожен или недопустим, тъй като не е измежду посочените обстоятелства, които водят до опорочаването му. В конкретният случай следва да се има предвид, че в мотивите на обжалваното определение са изложени съображения за правното основание на иска, като е отразено, че вземането на молителя произтича от неизплащане на заем от ответника, а в цитираната в определението молба са изчерпателно посочени двете вземания, за изплащането, на които се отнася бъдещия иск и за обезпечаването, на които се иска и е наложена обезпечителната мярка. Поради това твърдението за неразбираемост на съдебния акт не може да се приеме за обосновано. Ето защо с оглед разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 за допускане на касационното обжалване при вероятна нищожност или процесуална недопустимост на съдебния акт, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Такива основания не са изложени и обосновани във връзка с твърденията за отклонение на въззивния съд от задължителната съдебна практика на състави на ВКС. В приложението към частната жалба е отразено, че „въпросът за предпоставките за допускане на обезпечение на бъдещ иск е съществен процесуален въпрос и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело”. Това изречение не съставлява правен въпрос, тъй като не съдържа правните разрешения, с които според частния жалбоподател окръжният съд се е отклонил от разрешенията в приложената съдебна практика, на която се позовава. Освен това приетите от окръжния съд мотиви засягат наличието на конкретни предпоставки по чл. 391, ал. 1 ГПК, относими към процесния случай, а последният като правна проблематика, обхващаща определен кръг от въпроси, няма обективен идентитет с хипотезите, по които са формирани разрешения в приложената практика, определение по ч. гр. дело № 13/2009 г. на ВКС, І г.о. и определение по ч. гр. дело № 35/2013 г. на ВКС, І г.о. засягат друг вид обезпечителна мярка, приложима към друг иск, при които въпросите са различни от тези, по които се е произнесъл окръжния съд. Определение по ч. т. дело № 605/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. не формира задължителна съдебна практика и разрешенията по него се отнасят до въпроси, различни от тези, по които се е произнесъл окръжния съд по настоящето дело. Поради това не се поражда и противоречие в приложението на чл. 391, ал. 1 ГПК. По – нататък в приложението отново във връзка с твърденията за наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК е отразено следното: „Въпросът за съдържанието на диспозитива на определението за допускане на обезпечение на бъдещ иск и на обезпечителната заповед с която се налага обезпечението е съществен въпрос, който е включен в предмета на спора по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС”. С цитираното изречение не се поставя правен въпрос, защото и в този случай не се излага обосновка на противоречие между правни разрешения в обжалваното определение и съдебна практика по едни и същи въпроси, произтичащи от еднородни процесуалноправни спорове, а се посочват допуснати според жалбоподателя процесуални нарушения / твърдение за непосочване от съда на правното основание, по което ще бъде предявен бъдещия иск, непосочване на размера на вземането, което ще обезпечи обезпечителната нужда/, относими към друг вид касационни основания, чието разглеждане в настоящето производство по допускане на касационно обжалване е недопустимо. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с направеното приложение по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК.
Частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, като е формулирал правния въпрос по следния начин: „Правният въпрос от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона се изразява в това, че налагането на обезпечителна мярка „възбрана на недвижим имот”, дори и чрез обезпечителна заповед без необходимите задължителни реквизити и в нарушение на закона, въпреки че съществено засяга правната сфера на едно лице, не може да бъде обжалвано, като лицето, чиито права са нарушени е лишено от възможността на обжалва такова вписване”. Цитираното изречение, квалифицирано от страната, като правен въпрос няма тази характеристика. Съгласно разясненията, дадени с посоченото по – горе ТР на ОСГКТК на ВКС, т. 1, за да бъде въпроса правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е включен в предмета на спора, да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въззивният съд трябва да се произнесъл по него и с оглед на приетите правни разрешения да е решил спора. Второинстанционният съд не се е произнесъл по засегнатата от жалбоподателя проблематика, а и съдържанието й надхвърля предмета на делото. Невъзможността да се обжалва вписването на възбрана не релевира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като засяга нормотворческата дейност. Не е обосновано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като необжалваемостта на публичен акт няма относимост към непълнотата на правната уредба, а и страната в приложението не излага мотивирано изложение на допълнителните основания по цитираната норма, като не е посочила съдебна практика, която не е правилна или неактуална или конкретни разпоредби, които за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по тълкуването им.
По – нататък в приложението не се поставят правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съответно не се мотивират допълнителни основания по хипотезите на тази разпоредба чрез обосноваване на противоречието в правните разрешения, обективирани в обжалваното определение и приложената от страната съдебна практика, за да се аргументира твърдението на жалбоподателя за отклонение от практиката на ВКС или други съдебни инстанции, а се посочват съществуващи съгласно виждането на частния жалбоподател нарушения на закона от окръжния съд. В тази връзка са оплакванията, че въззивният съд не бил определил срок за предявяване на иска, не бил провел обсъждане на обезпечителната нужда, не бил изяснил предпоставките за допускане на обезпечение. След излагане на твърденията за тези нарушения, частният жалбоподател е посочил, че въпросът за допускане на обезпечение на бъдещ иск е „съществен процесуален въпрос”, без обаче да формулира този въпрос и да го въведе с оглед на предмета на спора и произнасянето на окръжния съд. Нарушенията на закона, като общи оплаквания за неправилност на съдебния акт не релевират основания по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не се разглеждат в производството по допускане на касационно обжалване, а могат да се разглеждат единствено при допускане на касационен контрол. С твърдението, че същественият въпрос е за допускането на обезпечение на бъдещ иск не се релевира основание по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не се посочва конкретен въпрос, по които съдът се е произнесъл, а се визира правната квалификация на производството. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора. Непосочването на правните въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и немотивирането на допълнителните основания по разпоредбата има за последица недопускане касационно обжалване на съдебния акт. За това следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението, предмет на частната касационна жалба.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 352 от 22.07.2013 г. по ч. гр. дело № 342/2013 г. на Окръжен съд, [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: