О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 728
гр. София 28.05.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 26 май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6409 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищците Д. Ф. Й., В. М. М. и третото лице помагач А. Х. Я., първите двама чрез А. Я. – тяхна дъщеря с юридическа правоспособност против решение от 23.05.2013 г. по в.гр.дело № 298/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд, в частта, с която е отменено решение от 09.05.2012 г. по гр.дело № 290/2012 г. на Дупнишкия районен съд, с което са осъдени С. Л. Н. и В. С. Л. да заплатят общо на Д. Ф. Й. и В. М. М. на осн.чл.59 ЗЗД сумата 25 лв., представляваща обезщетение за ползите от които са били лишени за площ от 207 кв.м. от УПИ X.-4265, кв.12 по плана на [населено място] с площ от 824 кв.м. за периода 01.09.2006 г. – 31.08.2009 г. ведно със законната лихва върху сумата , считано от 18.09.2009 г. до изплащането и е отхвърлен предявения иск от Д. Ф. Й., В. М. М. и А. Х. Я. – трето лице помагач срещу С. Л. Н. и В. С. Л. с пр.осн.чл.59 ЗЗД до пълния предявен размер над сумата 600 лв. до 8 694 лв.
Жалбоподателите поддържат основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. задължително ли е в производство по чл.59, ал.1 ЗЗД обезщетението да се определя от средномесечния пазарен наем, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са ТР № 82/74 г. на ОСГК на ВС, решение № 131/27.10.2009 г. по т.дело № 268/2009 г. на ВКС I т.о. по чл.290 ГПК, решение № 719/27.12.2010 г. по гр.дело № 532/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, решение № 55/20.02.20102 г. по гр.дело № 652/2011 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, 2. какъв е начинът на определяне на пазарен наем в случаите, когато няма информация за реализирани сделки, но има нормативно определени наемни цени за определена категория вещи, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е ТР № 50/85 г. на ОСГК на ВС, ТР № 24/18.07.79 г. на ОСГК на ВС, 3. длъжен ли е съдът при определяне на цена на имот, вкл. на наем за целите на обезщетение по чл.59,ал.1 ЗЗД да съобразява характеристиките на имота/местоположение, изход към улица и др./, конкретните обстоятелства по делото, СПЦ и нормативно определени цени? Кое е определящо – характеристиките на имота или участникът в оборота/чиито е имота/? В частност – какво следва да е разбирането за пазарна цена и СПЦ – дали трайно определена/определяема цена или реализирана, не само оферирана цена, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения № 131/27.10.2009 г. по т.дело № 268/2009 г. на ВКС I т.о. по чл.290 ГПК, решение № 719/27.12.2010 г. по гр.дело № 532/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, решение № 55/20.02.20102 г. по гр.дело № 652/2011 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, решение № 80/22.02.2011 г. по гр.дело № 941/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК.
Ответниците по жалбата С. Л. Н. и В. С. Л., двамата чрез адв.С. Я. в писмен отговор са изразили становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Кюстендилският окръжен съд се е произнесъл по предявени искове с пр. осн. чл. 59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд не е обжалвано и е влязло в сила в уважената част на предявените искове от Д. Ф. Й. и В. М. М. с пр.осн.чл.59 ЗЗД за сумата 600 лв. обезщетение за ползите от които са били лишени за площ от 207 кв.м. от УПИ от УПИ X.-4265, кв.12 по плана на [населено място] с площ от 824 кв.м. за периода 01.09.2006 г. – 31.08.2009 г. ведно със законната лихва върху сумата , считано от 18.09.2009 г. до изплащането. Следователно основанието на предявените искове е установено с влязлото в сила решение на КОС. Спорен е само размера на обезщетението.
Въззивният съд е приел за установено, че след влязло в сила решение за разпределение на ползването на процесния имот е извършена делба – решение № 274/28.03.2006 г. по г.дело № 1410/2005 г. на Дупнишкия районен съд, влязло в сила на 19.06.2006 г., по силата на която е прекратена съсобствеността и имотите са разпределени между съделителите по реда на чл. 292 от ГПК (отм.). Според съда извършената делба не обуславя промяна в правото на ползване като вещно право, нито го погасява и като абсолютно вещно право същото се запазва и по отношение съделителите в чийто дял е поставен имота. С оглед на това е прието, че през процесния период, за който претендират обезщетение на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и към настоящия момент ищците Д. Ф. и В. М. са ползватели на процесните 207 кв.м., че ответниците С. Н. и В. Л. са ползвали процесните 207 кв.м. без да докажат пред съда правното основание за това ползване. Прието е, че ответниците като са ползвали частта в размер на 207 кв.м. за процесния период са се обогатили неоснователно, тъй като са лишили ищците като ползватели от възможността да извличат ползи от него.
Съдът е приел, че неоснователното обедняване на ползвателя за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, като е взето предвид ТР-82-74-ОСГК на ВС и практиката на ВКС. Прието е, че искът, с който разполага ползвателя е по чл.59, ал.1 ЗЗД и че в случая исковете са доказани по основание.
По отношение размера на обезщетението съдът е приел, че съобразно заключението на вещото лице по назначената СИЕ е установено, че стойността на наема за 207 кв.м. за периода от 01.09.2006 г. до 31.08.2009 г., изчислен съгласно Решение № 41/22.12.1999 г. на Общински съвет – Д. е 10 433 лв., а стойността на наема за 207 кв.м. за същия период, изчислен по пазарни наемни цени е 24, 84 лева ако се приеме, че имотът може да носи доход от селскостопанска продукция.
Първоинстанционният съд с решението си относно двата метода за определяне размера на обезщетението е възприел втория – по пазарни наемни цени, при който стойността на претендираното обезщетение е в размер на 25 лв. Същият съд е приел, че определените в Решение № 41/22.12.1999 г. на Общински съвет наемни цени са неприложими, тъй като се отнасят до общински имоти, какъвто не е процесният имот. С първоинстанционното решение предявения иск е уважен частично – за 25 лева общо за двамата ищци, като за разликата над 25 лева до пълния претендиран размер от 8 694.00 лева е отхвърлен като неоснователен.
Въззивният съд е приел, че в случая на основание чл. 202 ГПК не следва да възприема дадените от вещото лице два метода на определяне стойността на обезщетението, тъй като процесните 207 кв.м. са в регулация и не представляват земеделска земя, нито са общински терен, за да се определи стойността на наема за 207 кв.м. за периода от 01.09.2006г. до 31.08.2009г., изчислен съгласно Решение № 41/22.12.1999 г. на Общински съвет – Д.. Прието е, че размерът на обезщетението не следва да бъде според методите на изчисление според вещото лице Л.. Взел е предвид разпоредбите на чл. 162 ГПК и е приел, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещото лице. Прието е, че размерът на претендираното обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се определи по преценка на съда. За да направи извода съдът е взел предвид и становището на вещото лице, че процесните 207 кв.м. не са индивидуализирани, че в агенциите в [населено място] няма данни за отдаване под наем на частни дворни места, поради което няма пазарен аналог на територията на града, който би могъл да се ползва. С оглед на това е направил извода, че в случая обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не може да се определи от средномесечния пазарен наем, който би се получавал за процесния период. Прието е, че обезщетение средно в размер на по 200 лева за година, общо 600 лева за исковия период е справедливо и е съобразено с фактическата обстановка по делото, тъй като процесните 207 кв.м. не са земеделска земя, нито общински терен, нито има пазарен аналог на територията на [населено място], който би могъл да се ползва и ищците не могат да се обезщетят със средномесечен наем по пазарни цени.
По отношение на иска с пр.осн.чл.86 ЗЗД съдът е приел, че същият следва да се уважи частично с оглед частичното уважаване на иска с пр.осн.чл.59 ЗЗД.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението.
С ТР № 82/28.02.1975 г. по гр.дело № 74/74 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е изразено становище по въпроса какво обезщетение дължат на собствениците тези, които ползуват техен жилищен имот без правно основание след прекратяване на наемен договор без задължение за предоставяне друго жилище на бившия наемател, при предоставяне от съда семейното жилище на единия от бившите съпрузи, който не е негов собственик, както и при ползуване на общо жилище от страна на един от съсобствениците или при ползуване на жилище по отношение на което е предоставено упражнение на право на задържане. Застъпено е становището, че когато някой ползува чужд жилищен имот без правно основание и това не съставлява непозволено увреждане отношенията между ползувателя и собственика трябва да се уреждат съобразно с принципите за неоснователното обогатяване, че размерът на дължимото от ползувателя обезщетение трябва да бъде определен като се съобразява обогатяването на същия и обедняването на собственика. Прието е, че във всички случаи се изследва конкретната фактическа обстановка и с оглед на нея се правят необходимите изводи. Прието е също, че в населено място, където жилищната криза се чувства още остро ползувателят би се облагодетелствал със спестения наем в неговия максимален размер по пар.16 от Тарифата за наеми на жилищни помещения и на помещения и места, предназначени за стопански и административни нужди/отм.Д.в.бр.82/27.09.96 г./, който би трябвало при съглашение със собственика да заплаща, а последният би бил лишен именно от този доход от имота, който неминуемо би получавал при отдаването под наем на последния. В населени место, където няма никакво търсене на жилища за наемане според същото тълкувателно решение размерът на обезщетението трябва да бъде съобразен с действителните наемни цени, които може да бъдат получени от собственика, че в последния случай те могат да се окажат по-ниски и от предвидените в пар.1-15 от Тарифата наемни цени. Прието е, че освен жилищната криза трябва да бъдат съобразявани и други специфични за всеки случай обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението. Прието е също, че обезщетението за ползване без правно основание на жилище, принадлежащо на гражданин трябва да бъде определено съобразно с фактическата обстановка, конкретното обогатяване на ползвателя и обедняването на собственика до максималния размер на наемната цена по пар.16 от Тарифата.
С решение № 131/27.10.2009 г. по т.дело № 268/2009 г. на ВКС, I т.о. постановено по чл.290 ГПК са разрешени правните въпроси от кой момент възниква правото на собственика да търси обезщетение от държателя на вещта, дали от момента откогато е започнал да държи вещта или от момента на установяване нищожността на основанието, на което я държи и дали констатираната със съдебното решение нищожност на приватизационната сделка не заличава с обратна сила правото на държателя да ползва вещта, поради което дължи на собственика обезщетение изначало от момента на лишаването му от ползването на вещта и втори въпрос – базата на която следва да се определи размерът на облагоделстването на ответника чрез спестената от него евентуална пазарна наемна цена за процесното помещение или чрез наема, който той е получил като граждански плод. Прието е, че в хипотезата на обявена по съдебен ред нищожност на приватизационна сделка приобретателя по тази сделка се превръща в държател на имота и дължи на собственика обезщетение за ползването му по чл.59 ЗЗД. Прието е, че неоснователното обогатяване на държателя се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период, че обедняването на собственика на имота се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които той би получавал при отдаването под наем на имота и които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот.
С решение 719/27.12.2010 г. по гр.дело № 532/2010 г. на ВКС, III г.о. постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос за дължимостта на обезщетение в случаите, когато собственикът неправомерно е лишен от възможността да ползва собствения си имот. Застъпено е становището, че в случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги, че с това той търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало, имуществото му не се е увеличило защото облагата е останала в патримониума на друго лице, което без да притежава правно основание е ползвало чуждия имот. Прието е, че пропуснатата полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага следва да бъде присъдена на собственика на вещта. За конкретния казус по делото е прието, че при определяне размера на обедняването определящо следва да е остойностяване на ползата, която имотът от съответния вид през процесния период е могъл да носи и това е средната пазарна цена през 2006-2007 г. на селскостопанска продукция – добив на слънчоглед.
С решение № 55/28.02.2012 г. по гр.дело № 652/2011 г. на ВКС, III г.о. постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос по приложението на чл.59 ЗЗД-фактическия състав и определяне размера на обезщетението. Прието е, че ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по различен начин. Обстоятелството дали той получава добиви от вещта включително и наем е без значение за иска по чл.59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове, получени вместо собственика, а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Прието е, че правно релевантно за иска по чл.59 ЗЗД е обстоятелството, че ответника ползва имота без правно основание, че отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, който би плащал за ползване на имота, като обедяването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, който би получил за спорния период.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика относно определяне размера на обезщетението, а именно, че неоснователното обедняване на ищците-ползватели за сметка на неоснователното обогатяване на ползващите се ответници от тяхната вещ се определя от средномесечния пазарен наем, който биха получавали за процесния период. Съдът е определил размера на обезщетението по своя преценка и не е възприел методите на вещото лице, изготвило оценителната експертиза за определяне стойността на обезщетението, тъй като процесния терен от 207 кв.м. е в регулация, съответно не представлява земеделска земя, за да се оценява добивът от съответната площ, представляващ земеделска продукция, нито е общински терен, за да се определя стойността на наема за процесния период съобразно решение № 41/22.12.99 г. на Общински съвет [населено място]. Съдът е съобразил и обстоятелството, че в съответните агенции за недвижими имоти в [населено място] липсват данни за отдаване на частни дворни место под наем, поради което и няма пазарен аналог за територията на града, който може да се ползва за определяне размера на средномесечния наем по пазарни цени. Въззивният съд е определил размера на обезщетението на основание чл.162 ГПК по своя преценка, като е преценил установените факти по делото релевантни за размера на това обезщетение. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
Не се установява и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същият правен въпрос, тъй като жалбоподателите не са цитирали влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същият правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по същият правен въпрос. Въпросът касае приложното поле на чл.59 ЗЗД, който текст е ясен, пълен и не се нуждае от тълкуване. По приложението му е установена трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението. В подкрепа на доводите за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателите са цитирали ТР № 50/85 г. на ОСГК на ВС и ТР № 24/18.07.1979 г. на ОСГК на ВС. Цитираната практика е неотносима по попоставения въпрос и поради това не обуславя основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С ТР № 50/85 г. на ОСГК на ВС са разрешени въпросите – 1. може ли купувачът на жилище или друг обект, построени от народните съвети за продажба на граждани да предяви иск за недължимо платената сума над нормативната цена, поради неправилното й определяне и 2. може ли продавачът при такива продажби да предяви и той иск за незаплатената част от цената, когато тя е била определена неправилно в по-нисък размер. С ТР № 24/79 г. на ОСГК на ВС е дадено разрешение по въпроса приложима ли е разпоредбата на чл.33,ал.1 ЗСГ/отм./ при случаите на поставяне в дял по реда та чл.288, ал.2 ГПК/отм./ на недвижим имот, придобит от държавата. По правният въпрос не са представени влезли в сила решения на първоинстанционен, възизвен съд, или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същият правен въпрос. Поради това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по същият правен въпрос, тъй като както вече се посочи нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД е ясна и непротиворечива и по приложението на същата е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законите и обществените условия.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.3-ти от изложението. За да обоснове основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК са цитирани решение № 131/27.10.2009 г. по т.дело № 268/2009 г. на ВКС I т.о., решение № 719/27.12.2010 г. по гр.дело № 532/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 55/20.02.20102 г. по гр.дело № 652/2011 г. на ВКС, III г.о., всички постановени по чл.290 ГПК. С всяко от тях ВКС не се е произнасял по поставените правни въпроси по п.3-ти. Правните въпроси, по които съдът се е произнасял с тези решения са посочени по-горе. Жалбоподателите са цитирали и решение № 80/22.02.2011 г. по гр.дело № 941/2010 г. на ВКС, III г.о. постановено по чл.290 ГПК. Със същото съдът е направил разграничение между хипотезата на чл.45 ЗЗД и чл.59, ал.1 ЗЗД, че искът по чл.45 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди и искът за имуществено изравняване по чл.59, ал.1 ЗЗД за неоснователно обогатяване не се основават на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание, макар възможен предмет на претенцията и при двете правни основания да е остойностяване и присъждане на пропусната полза за собственика да извлича доходи от имота си, нереализирани поради противоправно поведение на ответника. С това решение също не е дадено разрешение на поставените въпроси. Следователно не се установява основанието за допускане н акасационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не са представени влезли в сила решения по същите въпроси на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./. Поради това не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Не се установява и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по посочените въпроси, тъй като както вече се отбеляза разпоредбите на чл.59,ал.1 ЗЗД са достатъчно ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Кюстендилския окръжен съд по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателите Д. Ф., В. М. и А. Я..
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по жалбата следва да се присъди сумата 300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 188/23.05.2013 г. по в.гр.дело № 298/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд по касационна жалба вх. № 4709/08.07.2013 г., подадена от ищците Д. Ф. Й., В. М. М. и третото лице-помагач А. Х. Я., първите двама чрез А. Х. Я. – тяхна дъщеря с юридическа правоспособност, тримата с адрес [населено място], [улица].
Осъжда Д. Ф. Й. и В. М. М., двамата с адрес [населено място], [улица] да заплатят на С. Л. Н. и В. С. Л., двамата с адрес [населено място], [улица] сумата 300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: