О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 73
гр. София 29.01.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3693 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата М. Г. Г., чрез адв.С. Х. срещу решение № 722/10.05.2017 г. по в.гр.дело № 140/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4042/04.11.2016 г. по гр.дело № 12115/2015 г. на Варненския районен съд, с което е определен режим на личен контакт на Ж. И. З.и Е. В. З., двамата от [населено място] с детето им Е. М. З., род. на 29.07.2013 г., като им е дадена възможност да виждат и вземат детето при себе си както следва: първите шест месеца от влизане в сила на решението всяка първа събота от месеца за времето от 09.30 часа до 11.00 часа, като срещите се осъществяват в присъствието на родител на детето или посочен от него близък родственик на детето и социален работник в сградата на Дирекция социално подпомагане, отдел Закрила на детето [населено място] по местоживеене на детето, след изтичане на този период от шест месеца всяка първа събота от месеца за времето от 09.00 ч. до 11.00 часа без ограничение на мястото, където се осъществяват тези срещи, като ищците се задължават да вземат и връщат детето от и до дома на родителите и е разпоредено на М. Г. Г. и М. Е. З. като родители на детето Е. М. З. да оказват съдействие на служителите при Дирекция „Социално подпомагане” [населено място] отдел Закрила на детето с оглед изпълнение режима на лични отношения.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281 т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за допускане до касационно обжалване на решението, съответно за отмяна на същото и постановяване на друго, с което предявеният иск се отхвърли като неоснователен.
В изложението са формулирани въпросите: 1.следва ли бабата и дядото, като ищци в производството по чл.128 СК да твърдят и да докажат, че е в интерес на детето то да се вижда с тях, 2. следва ли в производството по чл.128 СК да се определя режим на личен контакт на баба и дядо с внук, след като не е твърдяно и не е доказано, че тези контакти са в интерес на детето и при условие, че родителят на това дете, който се явява низходящ на бабата и дядото – ищци е категорично против и бабата и дядото не контактуват с това свое дете, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд е подадена касационна жалба от ответника М. Е. З., чрез адв.Д. Ч.. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. допустимо ли е при едно гражданско дело на всяка цена съда да постановява мерки по реда на чл.128 СК, без да се съобрази с нежеланието и на двамата биологични родители на детето и волята им само, за да се спази „буквата на закона” и да уважи претенцията на възходящите-ищци, 2. допустимо ли е в производствата по чл.128 СК да не бъде изследван изцяло и задълбочено най-добрия интерес на детето по правилата на пар.5,ал.1,т.5 от ДР на Закона за закрила на детето, а само формално съда да приеме, че е в интерес на детето да контактува със своите възходящи, заради родовата принадлежност, 3. допустимо ли е при категоричен отказ на двамата родители и ясно изразена воля, че не желаят роденото от съвместното им съжителство дете да контактува с бабата и дядото по бащина линия да бъдат принудени да осъществяват контакти между детето и възходящите баба и дядо по бащина линия, само за да се уважават претенциите им, 4. законосъобразно ли е да се кредитира изготвено от соц.проучване и изявление на соц.служители, че е в интерес на детето да контактува със своите баба и дядо, след като на съда му е служебно известно, че соц.работници нямат право да дават заключения в този им вид по извършените от тях проучвания и да вземат страна в процеса, 5. законосъобразно ли е да не бъде изследван интереса на детето Е. и в какво точно ще укажат влияние в неговото развитие за 2.30 часа на месец бабата и дядото по бащина линия, 6. законосъобразно ли е да се допускат близки роднини до детето в толкова ранна възраст, които са се провинили и не са могли да изградят емоционалната си връзка със собствения син, респ.партньорката му в живота, 7. допустимо ли е да бъдат задължавани родителите да оказват съдействие на служителите на ДСП-В. при осъществяване на мерките определени от съда, след като изрично и двамата са изявили несъгласие и нежелание да контактуват с роднините им, 8. не представлява ли емоционално насилие/спрямо международното законодателства, ратифицирано от страната ни/ върху двамата родители на детето Е., които насила са задължени да оказват съдействие при осъществяване на определените мерки и насила да предават детето си в опредеделените мерки за РЛО, 9. допустимо ли е съда без заключение на вещи лица, експерти да приеме, че емоционална връзка между детето и бабата и дядото по бащина линия за един път в месеца ще бъде изградена през първите шест месеца, след като в процеса е установено, че емоционалната връзка е прекъсната и тя не съществува, 10. допустимо ли е да бъдат ограничавани родителите спокойно да отглеждат и възпитават детето си в нарушение на СК, като са принудени да водят един път в месеца на срещи детето си със своите възходящи, въпреки нежеланието им за това, 11. допустимо ли е да се определят мерки на възходящите с техния внук, след като в процеса бяха събрани достатъчно данни, че същите не са успели да изградят нормална емоционална връзка със собствени си син и след като един път са се провалили в изграждането на емоционална връзка със сина си, как този път ще успеят в определените мерки един път в месеца, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответниците по касационните жалби Ж. И. З. и Е. В. З., чрез адв. Д.М. в писмен отговор са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените въпроси и за неоснователност на касационните жалби по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от жалбите е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.128 СК.
С решение № 4042/04.11.2016г. по гр.дело № 12115/2015г. на Варненския районен съд е определен режим на личен контакт на Ж. И. З. и Е. В. З. с детето им Е. М. З.,род на 29.07.2013 г., като им е дадена възможност да виждат и вземат детето при себе си, както следва: през първите шест месеца от влизане в сила на решението всяка първа събота от месеца за времето от 09.30ч. до 11.00ч., като срещите се осъществяват в присъствието на родител на детето или посочен от него близък родственик на детето и социален работник, в сградата на Дирекция социално подпомагане, отдел Закрила на детето [населено място], по местоживеенето на детето; след изтичане на този период от шест месеца всяка първа събота от месеца за времето от 09.00ч. до 11.00ч., без ограничение на мястото, където се осъществяват тези срещи, като ищците се задължават да вземат и връщат детето от и до дома на родителите и им е разпоредено като родители на детето Е. М. З. да оказват съдействие на служителите при Дирекция “Социално подпомагане”- В., отдел Закрила на детето с оглед изпълнение режима на лични отношения.
С обжалваното въззивно решение постановено по в.гр.дело № 140/2017 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено посоченото първоинстанционно решение на Варненския районен съд.
За да постанови този резултат въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, изложени в решение за основателност на исковата претенция и на осн. чл. 272 от ГПК е препратил към тях. Приел е, че определеният от съда режим на лични отношения в полза на бабата и дядото по бащина линия за съобразен с възрастта и особеностите на детето Е., родено на 29.07.2013 г.
Прието е, че интересът на детето с оглед правилното му психическо и емоционално развитие налага то да контактува с близките си както по майчина, така и по бащина линия, че интересът на детето от това не се предполага, а е предмет на преценката на съда. Посочил е, че за да е налице интерес от контакти на детето с баба и дядо, съдът следва да има предвид и обсъди всички наведени от насрещната страна възражения за наличието на такъв.
Съдът е приел, че в конкретния казус се твърди, че бабата и дядото на детето Е. нямат възпитателски качества, не са в състояние да се грижат за малко дете, позовавайки се на собствените им неблагополучия да отгледат първото си дете, че имат заболявания, които им пречат за това, че злоупотребяват с алкохол, че детето не е в състояние да контактува свободно поради речеви затруднения, че трудно общува с непознати, че Е. и Ж. З. никога до момента не са се интересували от него и целите, които преследват са други. Посочил е, че бащата на детето отказва категорично детето му да общува с родителите му, както и заявява несъгласие с това съжителстващата с него майка на детето да го води и присъства на срещи, дори и съдът да определи режим на лични отношения, като този по първоинстанционното решение. Прието е, че са недоказани всички опасения на родителите.
Въззивният съд е приел, че по делото не са установени здравословни проблеми у Е. З. и Ж. З. и злоупотреба с алкохол, които не биха им позволили да обгрижват малко дете. Изводът съдът е извел , като е обсъдил и възприел представените по първоинстанционното дело медицински удостоверения, резултати от проведените лабораторни изследвания, етапни епикризи и изслушаното заключение по допуснатата комплексна СМЕ с участието на вещо лице психиатър и вещо лице токсиколог.
Приел е също, че са необосновани обвиненията на М. З., че родителите му нямат умения да отглеждат малко дете, заради което баба му и дядо му по майчина линия са го отнели от родителилите му още след раждането му и са го отгледали до училищна възраст. Възоснова на показанията на свидетелката Р. А. е прието, че детето е било отглеждано от майка си в дома на баба си и дядо си по майчина линия в Шумен, за да се ползва от помощта им до навършване на 1-годишна възраст. След това, когато се е наложило майка му да започне работа на смени в Д., М. е бил отглеждан от баба си и дядо си през седмицата и отново при участието на майка си през почивните дни-събота и неделя и отпуските. От приложеното удостоверение № 25А/20.03.2014г., изд. от МА-Дирекция В. е прието за установено, че баща му Е. З. по това време-от 1974г. до 1978г. е работел на шлеп, което според съда предполага продължителни отсъствия от дома. След навършване на предучилищната му възраст М. е бил отглеждан от майка си и баща си. Прието е за недоказано намекнатото в писмения отговор на исковата молба, че вината за смъртта на първородното дете на З. имат самите те. В тази насока са възприети показанията на свидетелката Р. А., според които детето И. е имало здравословен проблем, довел до смъртта му.
Прието е, че по делото не е установено З. да са налагали собственото си мнение и да са вземали всички решения при отглеждането на сина си, без да са съобразявали с неговото, това да са го тормозели физически, да са поддържали хладни отношения с него. За да изведе извода съдът не е възприел показанията на свидетеля Б. Г., доколкото е възпроизвел по думите му споделено от бащата на детето и ответник по иска М. З.. Посочил е, че тези показания противоречат и на заявеното от св. Р. А., че не е ставала свидетел и племенникът й никога не се е оплаквал от лошо отношение на родителите си. Съдът е приел, че дори и да е било така, с уговорката, че е останало недоказано, че родителите на М. З. са имали такива прояви спрямо него, няма никакви доказателства, че биха имали такова поведение и по отношение на внучето си. Според съда не следва да се приеме, че Ж. З. е изпуснала от ръцете си детето и гузна е отсъствала повече от месец от живота на младите, както и, че Е. З. е извършител на домашно насилие по отношение на съжителстващата със сина му М. Г.. Посочил е, че заявеното от св. Ст. Х. противоречи на твърденията на ответниците по спора, че Ж. З. не е участвала в обгрижването на детето Е., а и на показанията на самата свидетелка, дадени малко по-късно. Прието е, че свидетелката поддържа, че веднъж, влизайки ненадейно в стаята на детето, видяла същото да реве в кошарата, легнало по очи, а баба му Ж. била наведена над него, но с изправени ръце, че от тези показания не се установява, че баба му го е изпуснала. Според съда възможно е обратното – да е посягала да вземе внучето си от леглото защото плаче и действието й да е възприето неправилно от свидетелката. Приел е, че отсъствието й в продължение на месец по-късно е обяснено със заболяване. Цитирано е влязло в сила решение № 5090/16.12.2015г. по гр.д. № 12636/2015г. на Варненския районен съд, с което съдът е отхвърлил молбата на М. Г. за налагане на мерки за защита срещу Е. З. за твърдения за осъществен на 14.09.2015г. акт на домашно насилие. Прието е, че не е установено Е. З. да е бил в Т. или да е лежал в затвора, както и че по характер е агресивен човек, повлиян от престой в посочените институции.
Въззивният съд е приел, че определеният от Варненския районен съд режим е изцяло съобразен с особеностите на детето, произтичащи от възрастта и възможностите му да комуникира, включително и с непознати лица -краткотрайни срещи, осъществявани първоначално в защитена среда, в присъствието на служител на ДСП-В. и на близък-родител или родственик, на когото детето има доверие и който може да разпознава по жестовете на Е. нуждите му, а след 6-месечен период от време, когато детето привикне към баба си и дядо си по бащина линия и малко по-широк, без ограничения в мястото и присъстващите лица. Приел е също, че режим от 2.00ч.-2.30ч. месечно в полза на Е. и Ж. З. не би препятствал или дори ограничил родителстването на М. З. и М. Г., въпреки изказаните от тях съмнения в тази насока.
Приети са за недоказани твърденията на бащата М. З. за наличието на други преследвани от родителите му цели-предприемане на „наказателна акция“ по отношение на тях, двамата родители. В тази насока прието, че същият изказва само предположения, които са плод на влошените отношения с тях. Според съда няма нищо по-нормално от това баба и дядо да искат да се срещат и виждат единственото си внуче без всякакви задни мисли. Прието е, че ако им се отказава достъп до детето на сина им, би било смущаващо ако те се примирят и не предявят иск за определяне от съда на режим на лични отношения. Прието е също, че ако настройката с която излага М. З. съображенията си по спора е такава, то не може да се очаква добронамереност и подобрение в отношенията между страните, което е много важно преди всичко за самото дете и изпълнение на постановеното от съда решение. Посочил е, че не само, че влязлото в сила съдебно решение подлежи на принудително изпълнение, не само, че неизпълнението на такова се санкционира от наказателното право, но според събраните по делото доказателства, интересът на детето изисква определянето и спазването на режим на контакти с баба и дядо, а изолацията му и лишаването от такива, би довела до последици с неблагоприятен за детето характер. Съдът е посочил също, че ако бабата и дядото си позволят застрашаващо интереса на детето поведение постановеното решение може да бъде изменено, като режимът на отношения на детето Е. с тях би бил преценяван от съда отново с оглед изменените обстоятелства, като бъде стеснен, включително и преустановен.
При тези съображения съдът е формирал извод, че първоинстанционното решение е правилно и го е потвърдил.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280, ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението им със ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/2017 г. – пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
По правните въпроси, поставени от жалбоподателката М. Г..
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението на жалбоподателката. Съгласно т.4 от т.решение №1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставеният въпрос касае приложение разпоредбите на чл. 154,ал.1 ГПК, чл. 128 СК и пар.1,т.5,б.”а” до б.”ж” от ДР на Закона за закрила на детето, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна практика, която съдът намира, че не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като в първата си част –„следва ли в производството по чл.128 СК да се определя режим на личен контакт на баба и дядо с внук, след като не е твърдяно и не е доказано, че тези контакти са в интерес на детето” е основан на факти, каквито не са установени по делото – т.е. в тази част въпросът е хипотетичен. Първата част от въпроса е обусловена от условието – родителят на детето, който е низходящ на бабата и дядото – ищци е категорично против бабата и дядото да контактуват детето, както и, че бабата и дядото не контактуват със своето рождено дете. Съдът преценява, че в така формулиран въпросът в своята цялост не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид цитираната практика съдът преценява, че вторият въпрос от изложението на жалбоподателката М. Г. не е правен въпрос. Същият не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
По правните въпроси, поставени от ответника М. Е. З.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първи, трети, шести, осми, десети и единадесети въпроси от изложението. Всеки от тях не е правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на тази практика настоящият съдебен състав намира, че всеки от посочените въпроси по-горе не е правен въпрос. Както се отбеляза всеки от въпросите – първи, трети, шести, осми, десети и единадесети не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите изводи по предмета на спора. Следователно тези въпроси не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори, четвърти, пети, седми и девети въпроси от изложението. Всеки от тези въпроси касае правилността на обжалваното решение и поради това не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираната по-горе практика на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в т.решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като посочените въпроси са относими към правилността на обжалваното решение, същите представляват основания за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК и не са правни въпроси. На това основание не следва да се допусне касационно обжалване по същите въпроси без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените правни въпроси от всеки от жалбоподателите М. Г., чрез адв. С.Х. и М. З., чрез адв.Д.Ч..
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по жалбата следва да се присъди сумата 400 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 722 от 10.05.2017 г. по в.гр.дело № 140/2017 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба вх. № 18377/23.06.2017 г., подадена от ответницата М. Г. Г., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв.С. Х. и по касационна жалба вх. № 18755/28.06.2017 г., подадена от ответника М. Е. З., [населено място],[жк], вх.7, ет.8, ап.161, чрез адв.Д. Ч., съдебен адрес [населено място], [улица], № 40, ет.1,ап.83, чрез адв.Д.Ч..
Осъжда М. Г. Г., [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] и М. Е. З., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], вх.7, ет.8, ап.161 да заплатят на Ж. И. З. и Е. В. З., двамата с адрес [населено място], [улица], № 1, ет.5, ап.11, съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв.Д.М. сумата 400 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: