О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 730
гр. София 28.06.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 5456/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета инж. О. Ц., чрез юриск. Ц. Д., против решение № 72/21.07.2016 г., постановено по в.гр.д. № 172/2016 г. по описа на Окръжен съд – Видин в частта, с която е потвърдено решение № 8/11.02.2016 г. по гр.д. № 1996/2014 г. по описа на Районен съд – Видин, с което [община] е осъдена да заплати на В. Н. Т. сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 03.06.2014 г. до окончателното изплащане на сумата на основание чл. 49 ЗЗД.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като се твърди, че същото е постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани материалноправен въпрос – „Какъв е критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и влиза ли в обсега на обстоятелствата, определени като релевантни в Постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968 г., определянето на приблизително еднакви обезщетения за неимуществени вреди по сходни казуси” и процесуалноправен въпрос – „Следва ли въззивният съд да изложи мотиви, с които да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания“. По отношение на първия въпрос се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 70/29.03.2016 г., постановено по гр.д. № 5257/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о. Във връзка с втория въпрос и претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК сочи определение № 1080/13.11.2015 г. по гр.д. № 4621/2015 г.
Ответникът по касация – В. Н. Т. ,в писмения отговор,подаден чрез пълномощника му адв. Д. М. , поддържа становището, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване,а обжалваното решение е правилно и законосъобразно,поради което следва да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела за установено от фактическа страна : че между [община], в качеството й на възложител, и Д. „О.”, като изпълнител, е сключено Договорно споразумение с предмет изпълнение и завършване на строителството, въвеждане в експлоатация и отстраняване на дефекти на обекта „Рехабилитация на водопроводната мрежа, реконструкция и разширение на канализационна мрежа на [населено място]“; през периода месец май – началото на месец юни на 2014г. на пътното платно, пред жилището на ищцата са били извършвани изкопни работи от служители на Д.; на 03.06.2014 г. между 17.00 ч. и 18.00 ч. ищцата е претърпяла инцидент – падане в изкоп, с дълбочина около 2 метра, който бил създаден за целите на гореописания проект; изкопът не е бил обезопасен – не е имало знаци, ленти, осветителни тела, а пред вратата на жилището на ищцата била поставена дъска за преминаване над изкопа; преминавайки върху дъската, същата се счупила и ищцата паднала в изкопа, вследствие на което получила травматични увреждания –контузия на лява гръдна половина, дясно бедро – ожулване и кръвонасядане, счупване на лява мишница с разместване,в резултат на които претърпяла и неимуществени вреди. Приела е, че уврежданията са в резултат от възлагане от [община] на работа на трето лице и противоправно бездействие на същото по обезопасяване на извършваните изкопни работи. Счела е, че не са налице доказателства обосноваващи поведение на ищцата, довело до съпричиняване на вредосносния резултат. При извършване на преценката за справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивната инстанция е съобразила вида и естеството на причинените травматични увреждания, претърпените от ищцата болки и страдания, продължителността на оздравителния процес, ежедневните житейски неудобства и лишения, наложени по време на оздравително – възстановителния процес, възрастта на ищцата, търпените болки, ограниченията и неудобствата в един относително дълъг период от три месеца, през който е налице трайно затруднение в движението на лявата ръка, необходимостта да ползва чужда помощ при ежедневните си грижи и е прието, че размера на обезщетението от 8 000 лв. е достатъчно справедлив, за да компенсира болките и страданията за причинените увреждания.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставеният материално-правния въпрос относно прилагането на критерия справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и съобразяване размера на обезщетението с такива за сходни увреждания не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от касатора решение № 70/29.03.2016 г. по гр.д № 5257/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о. е прието, че „справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Действително в обжалваното решение не е извършен сравнителен анализ на обезщетенията за сходни увреждания, какъвто се съдържа в жалбата на касатора, но изводите на съда са съобразени с възприетото и трайно следвано от практиката ППВС № 4/1968, като обосновано са изследвани различните критерии, обосноваващи справедливо обезщетение. Съдът е съобразил установените конкретни данни по делото относно уврежданията на ищцата, възстановителния период, последиците за здравословното й състояние и това го е мотивирало да присъди обезщетение в определения размер. Обосноваването на извода за справедлив размер на обезщетението изключва неоснователното обогатяване на ищеца, тъй като присъденото обезщетение създава една заместваща престация, която не би могла да възстанови състоянието на пострадалата, но компенсира страданията й. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравниловка е невъзможна.
Касаторът се позовава бланкетно на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК и не е обосновал самото касационно основание за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение и определения размер на обезщетението по други съдебни спорове не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Същият извод следва да се направи и по отношение на втория процесуално-правен въпрос относно задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения. Последователно в защитата си [община] се позовава на твърдението, че увреждането на ищцата е в резултат на счупването на поставената върху рова дъска. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изложил собствени мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволено увреждане, в случая в който се ангажира отговорността на възложителя на работата. Изследвал е причинната връзка между увреждането на пострадалата и невзетите мерки за обезопасяване на изкопните работи. Несъгласието с изводите по същество и даденото разрешение от решаващия съд не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, а представлява оплакване по същество, по което ВКС дължи произнасяне в производство по чл. 290 и сл. ГПК, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 72 / 21.07.2016 г., постановено по в.гр.д. № 172/2016 г. на Видински окръжен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: