О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 730
гр. София, 02.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 29.06.09 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №824/09 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
В него ВКС се произнася по допустимостта и допускането на касационната жалба на Ю. П. срещу въззивното решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр.д. № 1965/08 г., с което е уважен предявеният от „Квят” О. срещу касатора иск с пр. осн. чл.92 от ЗЗД, вр. с чл.212 от КТ за сумата от 2 933 лв., дължима неустойка поради неизпълнение на задължението, поето от касатора с декларация – анекс към тр. договор на страните, ведно със законната лихва и сторените деловодни разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК – касаторът не се и позовава конкретно на такива, както е възразил в отговора по жалбата ответникът, а сочи основания по чл.281 от ГПК.
Дори да се приеме, че изложеното от касатора в приложението по чл.284, ал.3 от ГПК може да се квалифицира по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК, то не обосновава това основание.
Поставените материалноправни въпроси за произхода и възникването на задължението за неустойка при начина на поемането му – едностранно от работника, с декларация към трудовия договор на страните и за характера на последната, са разрешени от въззивния съд в съответствие със закона и трайната практика по прилагането му.
Гражданскоправната уредба за имуществената отговорност на работника към работодателя, към която препраща чл.212 от КТ, намира приложение при определянето на обема и съдържанието на подлежаща на обезщетяване вреда. На осн. чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
В случая с т.2 и 3 от декларация от 9.08.04 г./ анекс към тр. договор, като дадена във връзка с него/ работникът едностранно се е задължил / и това задължаване е приравнено с поетото по договор – чл.44 от ЗЗД/ да не работи в конкурентна на работодателя фирма за срок от 12 месеца след напускането и да не създава такава; при неизпълнение на това задължение е приел да изплати на работодателя всички средства, инвестирани за повишаване на квалификацията му в размер не по – нисък от 1500 евро / левова равностойност на които е претендирана и присъдена по иска/.
Едностранното волеизявление в декларацията поражда задължение за сторилия го работник да плати на работодателя търсената с иска неустойка / отнапред определена сума за обезщетяването на вреди, които работодателят търпи от безспорното между страните неизпълнение на задължението на работника по т.2 от декларацията, кореспондиращо с това за лоялност по чл.126, т.9 от КТ, без да е нужно вредите да се доказват – чл.92 от ЗЗД/.
Поставените материалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, но са разрешени в съответствие с трайната съд. практика, обезпечаваща такова прилагане. Разпоредбата на чл.212 от КТ не е нова или неясна. Смисълът и съдържанието й са изяснени в практиката, при субсидиарното прилагане на гр. з. по повод имущ. отговорност за вреди на работника към работодателя; затова поставените във връзка с нея и конкретните обстоятелства по делото въпроси не са от значение за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №1965/08 г. от 4.02.09 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: