О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 731
София, 09.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 659 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. И. В. от гр. С., чрез процесуалния й представител адв. Е, против въззивното решение № 235 от 12 ноември 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2008 г., с което е отменено решение № 20 от 21 април 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2004 г. в частта му, с която С. о. е осъдена да заплати на касаторката на основание чл. 51 от ЗЗД във връзка с чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ сумата от 4000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на влошаване на здравословното й състояние за периода 10 март 2000 г. – 17 май 2004 г., ведно със законната лихва от 10 март 2000 г. и искът е отхвърлен за тази сума, а в останалата част решението на първоинстанционния съд е оставено в сила.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, защото невярно е заключението, че липсват доказателства за пряка причинно-следствена връзка между претърпения миокарден инфаркт, честите хипертонични кризи, развития захарен диабет и незаконните действия на администрацията от 22 април 1999 г., тъй като в исковия период не само са се влошили показателите на съществуващите преди това заболявания, но и са проявени нови; невярно е, че инфарктът не е причинен от действията на общинските служители през 1999 г. поради момента на настъпването му през 2003 г., а медицинската експертиза не е отрекла наличието на причинно-следствена връзка между стреса и инфаркта; невярно е, че за честите хипертонични кризи касаторката е обезщетена по гр.д. № 138 от 2000 г., защото обезщетението касае конкретния исков период; съдът не е посочил коя според него е първопричината за възникване и развитие на захарния диабет, след като е приел, че действията на общинските служители може да са фактор, но не и първопричина; невярно е, че загубата на работоспособността, установена от ТЕЛК, не съставлява ексцес по смисъла на чл. 51 от ЗЗД; отречена е възможността за цялостно обезщетяване на вредите, включително и невъзможността да бъде воден пълноценен живот, след като те съставляват “неизбежно проявление” във времето и не са в причинна връзка с действията на общинските служители. В молба, имаща характер на изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК, се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК по въпроси, свързани с определянето на размера на дължимото обезщетение за вреди, нанесени от незаконни действия на служители на държавни и общински органи и организации, с обсъждането на всички факти, обстоятелства и доводи по спора и по-специално на експертното заключение, за неприемането на което обаче не са изложени мотиви, с формулиране на обективни критерии за “справедливост” на присъжданите обезщетения.
Ответникът Софийска о. район “И”, чрез юрисконсулт Л. Я. , в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква, че жалбата е необоснована и неоснователна, като не е доказано по безспорен начин, че има нови неимуществени вреди, които са пряка последица от действията от 1999 г., както и необходимост от обезщетяване на неимуществени вреди от загуба на работоспособност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че с предходно решение са обезщетени претърпените болки и страдания, произтекли от артериални и хипертонични кризи, като са съобразени и евентуалните усложнения на тези заболявания за в бъдеще; липсват категорични доказателства за пряка причинно-следствена връзка между инфаркта, честите хипертонични кризи и развития захарен диабет и незаконните действия на администрацията от 1999 г.; според заключението на вещото лице инфарктът на миокарда е усложнение на заболяването “стенокардия”, което ищцата е имала дълго преди 1999 г., а предвид настъпването му през 2003 г. не може да се приеме, че причината му са действията от 1999 г.; артериалната хипертония също е съществувала преди това, а усложненията й са взети предвид с обезщетяването по гр.д. № 138 от 2000 г.; стресът от 1999 г. е възможен фактор за провокирането на захарния диабет, но тези действия не са първопричина за възникване и развитие на самото заболяване; страхът от смъртта е в следствие от комплекса заболявания, а не от действията на общинските служители; загубата на работоспособност, приета с решение на ТЕЛК от 2004 г. е последица от общите заболявания, част от които са съществували преди незаконните действия, а друга част са последица от нормалното развитие на тези заболявания, а захарния диабет не е установено да е предизвикан от тях, поради което загубата на работоспособността не се намира в причинно-следствена връзка с действията на общинските служители и не съставлява ексцес по смисъла на чл. 51 от ЗЗД; невъзможността да се води нормален живот също е последица от заболяванията и съставлява тяхно неизбежно проявление във времето и не са в причинно-следствена връзка с действията от 1999 г.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Касаторката е посочила два кръга проблеми, от които първият е свързан със справедливостта и размера на обезщетяване за вреди. По този проблем касационен контрол не следва да се допусне, защото всъщност спорът е по съдържанието на понятието “справедливост”, което е бланкетно, и, тъй като по естеството си справедливостта е морално-етична категория, следва съдържанието й да бъде определено на базата на множество компоненти, които за всеки конкретен спор са различни по вид и значимост. Както ВКС многократно е имал случай да отбележи, осъждането на причинителя на вредата само по себе си представлява овъзмездяване на претъпрелия вредата, но болките и страданията за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Именно по тази причина, след като всеки разглеждан случай за обезщетение по реда на ЗОДОВ предвид разпоредбата на чл. 4 от закона, е съставен от различни елементи, но все с оглед дали вредите са пряка и непосредствена последица от незаконните действия, не може да се създаде единен набор критерии, които да определят финансовата адекватност на обезщетението. Затова е неоснователно и искането за допускане до касационен контрол на решението на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК – за касационния съд е невъзможно да даде едно общоприложимо и валидно за всички обстоятелства разрешение относно дължимия размер на обезщетение.
Втората група проблеми, поставени от касаторката, са свързани с необходимостта съдът да прецени всички факти и обстоятелства по спора, както и да изложи мотиви за своите изводи по тях. В случая съдът е обосновал защо приема, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между незаконните действия на администрацията и търпените в относимия период от ищцата болки и страдания. Съдът не е подходил безкритично към данните по делото, а е посочил защо приема, че действията по изваждането на ищцата от имота не са причина за усложняване на здравословното й състояние, загубената работоспособност и невъзможността за водене на нормален живот. Несъгласието на касаторката с изводите на съда по естеството си е оплакване по съществото на спора, но не и основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Затова следва да се приеме, че по посочените от касаторката въпроси не е налице основание за допускане до касационен контрол.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 235 от 12 ноември 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: