6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 733
София, 05.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1721/2018год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 278 от 21.12.2017г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 437/2017г. е потвърдено решение № 311 от 05.07.2017г., постановено по гр.д. № 149/2017 г. на Русенски окръжен съд, с което [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на „Маяк М”, [населено място], сумата от 25 231.88 лв., представляваща стойността на видовете строителни дейности, необходими за поправяне на причинените вреди и възстановяване в експлоатационно състояние на имота и съоръженията в него в [населено място], [улица], като сумата представлява обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищеца вследствие на теч от водопроводна авария на 03.10.2015 г. на уличен водопровод в [населено място], по [улица], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 03.10.2015г. до окончателното изплащане, както и 2 471.28 лв. деловодни разноски. Това решение е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – [фирма], [населено място].
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма] чрез адв. Г..
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответната страна „М. М”, [населено място], в представен писмен отговор, чрез адв.М., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Въззивният съд е приел, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба, правната квалификация на предявения иск е по чл.49 ЗЗД, а не тази по чл. 50 от ЗЗД. За да обоснове този си извод е посочил, че съобразно задължителните указания, дадени с Постановление № 17/18.XI.1963 г. на Пленум на ВС, ако вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложена работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е по чл. 49 от ЗЗД. Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за този, който е възложил работата, е по чл. 50 от ЗЗД. Съобразил е, че ищцовото дружество няма твърдения за дефект на водопровода, който да не се дължи на човешки действия/бездействия, а отговорността на ответника се претендира с фактически твърдения за причиняване на имуществени вреди на ищеца, произтекли от: авария по водопровода, в резултат на което огромни количества вода изтичат в имота на ищеца, които довеждат до пропадане на земната основа; от дългогодишна експлоатация на водопроводната мрежа, без да е извършван ремонт или подмяна на същата. В тази връзка е счел за неоснователно възражението на ответника по иска, че първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявен иск.
По същество на спора съдът е посочил, че за да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищеца той следва да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди), както и фактите, водещи до ангажиране на отговорност на възложителя – възлагане на работа на деликвента и причиняване на вредите при или по повод на извършването й, като вината се предполага до доказване на противното; че отговорността по чл. 49 от ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция, не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а настъпва, когато натовареното лице причини виновно щетата при и по повод изпълнението на възложената му работа. След анализ на доказателствата е приел, че в процеса безспорно е установено възлагането на работа както и противоправното бездействие на служителите на ответното дружество, от които не е изпълнено нормативно установеното им задължение за поддържане в техническа и експлоатационна изправност на водопреносната мрежа на територията на [населено място]. Посочил е, че водопреносната мрежа в рамките на урбанизираната територия, съгласно чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „а” и „б” от Закона за водите е публична общинска собственост. Задължението за поддържането в техническа и експлоатационна изправност на тази мрежа лежи върху лицата, осъществяващи нейната експлоатация – чл. 126, ал. 1 от Закона за водите. В конкретния случай на територията на [община] лицето, осъществяващо поддръжката на водопреносната мрежа е именно ответното дружество. Задълженията на ответника да поддържа водопреносната и канализационната мрежа в съответствие с техническите изисквания, както и да опазва съоръженията и имотите – собственост на потребителите са установени и с нормите на чл. 42 , ал. 1, т. 2 и т. 11 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, приета от Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Ответникът изпълнява тези нормативни задължения чрез своите служители. Счел е за установено и това, че в резултат на това бездействие е причинена и аварията и теча, довели до увреждане на имущество на ищеца; че противоправността на бездействието на служителите на ответника е реализирана още с настъпването на теча, а последващите действия по отстраняването на аварията имат значение единствено за ограничаване на щетите. Приел е също, че при доказаното противоправно бездействие вината на служителите на ответника се презюмира от нормата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, а що се отнася до вината на самото ответно дружество, то такава фактическият състав на чл. 49 от ЗЗД не изисква, тъй като отговорността на възложителя е обективна (безвиновна).
Въззивният съд е приел също, че съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Въз основа на приетото заключение на съдебно-техническата експертиза и комплексна съдебно-техническа и геоложка експертиза е счел за безспорно установено, че вследствие на аварията се е получило неравномерното пропадане на земната основа, като вследствие на това пропадане са настъпили и вредите за ищеца. Вещото лице е посочило видовете дейности, които следва да бъдат извършени за поправяне на причинените вреди и възстановяване в експлоатационно състояние на имота и съоръженията в него, като е определило тяхната стойност на 25 231.88 лева. Обосновал е, че вредите са причинени пряко и непосредствено от противоправното и виновно деяние на служителите на ответника, спрямо които е възложител на работа, което деяние представлява в случая противоправно бездействие – неизвършване на действия по поддържането на водопровода, непровеждане на мероприятия за откриване на течове и несвоевременно отстраняване на аварията.
По отношение на релевираните във въззивната жалба възражения съдът е счел същите за неоснователни. Във връзка с възражението, че първоинстанционният съд е следвало да направи нов доклад по делото, като съобразно правната квалификация разпредели доказателствената тежест между страните, което не бил сторил, съдът е констатирал, че това задължение съдът е изпълнил, видно от протоколно определение от 03.04.2017 г. във връзка с поддържаното в отговора на искова молба възражение, че ответното дружество не следва да носи отговорност, тъй като аварията е случайно събитие е посочил, че случайното събитие практиката и доктрината са разбирали като проявление на вещта, при което увреждането настъпва извън вътрешните недостатъци на същата, извън скритите й недостатъци и извън човешкото поведение, свързано с експлоатацията й, както и, че случайното събитие като проявление на вещта е винаги непредвидимо и по естеството си е и непредотвратимо. По делото ответникът не е ангажирал доказателства в тази насока, а събраните сочат за некачествена поддръжка на уличния водопровод, който след аварията е бил частично подменен.
По изложените съображения е счел, че предявеният иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 51 от Закона за задълженията и договорите е основателен и доказан до пълно предявения размер от 25 531.88 лева с ДДС – обезщетение за причинени имуществени вреди – представляваща стойността на видовете строителни дейности, необходими за поправяне на причинените вреди и възстановяване в експлоатационно състояние на имота и съоръженията в него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 03.10.2015г. до окончателното й изплащане.
В случая с оглед изложените мотиви и данните по делото се обосновава извод, че касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
В изложението си касаторът поддържа на първо място, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск – по чл.49 ЗЗД, вместо по чл.50 ЗЗД.
Това твърдение за вероятна недопустимост на съдебното решение, като обективиращо произнасяне по нещо различно от това, което е поискано, е необосновано. По въпроса за отговорността по чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД съществува задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 3 ППВС № 4/74 г. Съгласно тази практика „когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл.49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД“. В настоящия случай въззивният съд е приел, че ищецът е навел твърдения за допуснати от ответника нарушения на предписани и общоприети правила за надзор, довели до теч във водопровода, поради което в съответствие с цитираната задължителна практика е разгледал и квалифицирал иска по чл.49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Д. на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е неоснователен. Не е основателно и твърдението, че в исковата молба липсва довод за противоправно действие или бездействие на служители на ответника. В исковата молба, уточнена от ищеца чрез процесуалния представител адв. М. в първото съдебно заседание, проведено на 21.09.2016г., изрично е релевирано твърдението за бездействие на служители на ответника, който като оператор на водопреносната мрежа следва да я поддържа в такова състояние, че да не възникват аварии като процесната. При така въведените твърдения и заявен петитум претенцията е по чл. 49 ЗЗД срещу ответника, а не по чл.50 ЗЗД. Без значение е обстоятелството, че при така релевираните доводи и петитум самият ищец е посочил правна квалификация чл.50 ЗЗД. Съдът не е обвързан от последната, посочена от ищеца като цифрово изражение, а я определя на база заявени обстоятелства и петитум.
На следващо място в изложението касаторът релевира оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила,в това число и за неправилна правна квалификация на иска, които по естеството си са касационни оплаквания за неправилност на решението и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и в стадия по селекция на касационната жалба.
В изложението си касаторът повдига и въпросът, уточнен от съда, за дължимостта на главница и ДДС във връзка с обезщетяването на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането като разноски по отстраняване на увредата. Позовава се на решение на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№647/09г. В последното е прието, че законът в чл. 51 ал. 1 от ЗЗД определя, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Изразът “всички вреди” дава обхват на нормата по отношение на вредите, които са настъпили, както и на тези, които ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Всички имуществени вреди подлежат на обезщетяване, ако се докаже, че са в причинна връзка с увреждането, включително и бъдещи вреди и пропуснати ползи, но само доколкото е сигурно, че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят, доколкото чл. 45 от ЗЗД изисква да се поправят вредите, които виновно са причинени другиму. Настъпването на вредите, съответно – неизбежността от настъпването им, се доказва от увредения. Затова дължимостта на сумата, представляваща разноски за поправяне на увредата, както и на ДДС, заплатени от увредения като разноски по отстраняване на увредата, респективно – сигурното им заплащане, също следва да бъде установено от увредения. Като е възприел разрешение на посочения материалноправен въпрос в унисон с изложеното, при фактически констатации за установено бъдещо и сигурно настъпване на вредите под формата на разноски за поправяне на увредата, въззивният съд е приложил закона правилно.
Поддържаното основание очевидна неправилност също не обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Касаторът само формално се позовава в изложението си на чл.280 ал.2 пр. последно ГПК и не обосновава това основание. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е доказала да е сторила такива пред настоящата инстанция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 278 от 21.12.2017г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 437/2017г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: