О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 737
гр. София 29.06.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 29 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1882 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца П. И. М., чрез адв.Р. Д. срещу решение № 9353/22.12.2016 г. по гр.дело № 2753/2016 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № II-66-158/23.11.2015 г. по гр.дело № 8113/2015 г. на Софийски районен съд и вместо това са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма] искове с правно основание чл.128,т.2 КТ за заплащане на сумата 6741 евро, представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода 01.06.2013 г. до 08.08.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 16.02.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, по чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 738.98 евро, представляваща общ размер на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неизплатената част от трудови възнаграждения за периода от 01.06.2013 г. до 08.08.2015 г., дължими от деня, следващ падежа на всяко задължение до 16.02.2015 г. за всички, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба – 16.02.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, по чл.177 КТ за заплащане на сумата 480.16 евро, представляваща разликата между дължимото възнаграждение за ползван платен годишен отпуск в размер на 22 дни, изчислено на база основното възнаграждение от 880 лв.и допълнително възнаграждение от 2400 евро и реално заплатеното такова, изчислено на база основното възнаграждение от 880 лв. и допълнително трудово възнаграждение от 1920 евро, ведно със законната лихва от 16.02.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, като неоснователни.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове с правно основание чл.128,т.2 КТ, чл.177 КТ и чл.86 ЗЗД се уважат.
В изложението са формулирани въпросите: 1. за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, искания, доводи и възражения на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 2. за допустимостта на гласни доказателства за изясняване на волята на договарящите в трудовото правоотношение, когато по делото има спор относно действителната обща воля на страните /спор за тълкуването на договорна клауза/ и/или е наведен довод за недействителност на договорна клауза, решен в противоречие с практиката на ВКС.Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 3. за задължението на съда да тълкува волята на страните по договора по правилата на чл.20 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 4. уговорената валутна част на трудовото възнаграждение, когато се променя мястото на работа и идентична по естеството си трудова функция продължава да се изпълнява в чужбина по своя характер допълнително възнаграждение за работа в чужбина ли е или част от основното трудово възнаграждение, платимо във валута, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 5. за действителността на клауза от допълнително споразумение към трудов договор, която поставя изплащането на част от първоначално уговорено основно възнаграждение за изпълнение на присъщите за длъжността задачи в зависимост от финансови или други условия, сбъдването на които е в икономически риск на работодателя и не зависи пряко и изцяло от изпълнението на трудовата функция от страна на работника, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт И. М. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на касационната жалба в частта, с която се обжалва възззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по чл.177 КТ, за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.177 КТ. Съгласно разпоредбите на чл.280,ал.2,т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. С въззивното решение съдът е отменил решението от 23.11.2015 г. по гр.дело № 8113/2015 г. на Софийски районен съд и в уважената част на предявения иск с правно основание чл.177 КТ за заплащане на сумата 480.16 евро, представляваща разликата между дължимото възнаграждение за ползван платен годишен отпуск в размер на 22 дни, изчислено на база на основното възнаграждение от 880 лв. и допълнително възнаграждение от 2400 евро и реално заплатеното такова, изчислено на база основно възнаграждение от 880 лв. и допълнително трудово възнаграждение от 1920 евро, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане и вместо отменената част предявения иск с правно основание чл.177 КТ е отхвърлен. В тази част решението е постановено по въззивно гражданско дело по трудов спор за заплащане на сума, представляваща разлика между дължимо възнаграждение за ползван платен годишен отпуск и изплатеното такова с цена на иска до 5000 лв. Налице хипотезата на чл.280,ал.2,т.3 ГПК и в същата част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. С оглед на това касационната жалба в указаната част следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати.
В останалата част касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.128,т.2 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Прието е за безспорно между страните, че същите са били валидно обвързани от трудов договор № 69А/01.10.2008 г., по силата на който ищецът е работил при ответника на длъжност „технически ръководител“, с място на работа: обектите на [фирма] в [населено място] и Република България с основно месечно възнаграждение в размер на 1700 лв. На основание чл. 3 от договора трудовото възнаграждение (основно и допълнително) и всички обезщетения по КТ и КСО се изплащат до 5-то число на месеца, следващ отчетния месец.
Прието е също за безспорно между страните, че през 2012 г. същите са подписали допълнително споразумение към трудовия договор № 69А от 01.10.2008 г., с което, считано от 02.04.2012 г., са изменили мястото на работа на обектите на дружеството в Република К., както и основното месечно възнаграждение, което е в размер на 880 лв. По силата на т. 4 са уговорили допълнително месечно възнаграждение за работата в К. в размер на 2400 евро. Съгласно т. 5, ако обектът бъде изпълнен с изискващото се качество в договорените срокове, служителят получава допълнително материално стимулиране в размер на 500 евро за всеки отработен месец на обекта.
С последващо допълнително споразумение към трудовия договор, страните са изменили, считано от 01.09.2012 г. длъжността от „технически ръководител“ на „групов технически ръководител на обект „Съдебна палата [населено място], Република К.“. Според точка 4 от допълнителното споразумение, при изпълнение на следните условия: въвеждане на обекта в експлоатация в договорения срок; и липса на санкции, наложени от Възложителя, служителят ще получи допълнително месечно възнаграждение в размер на 1000 лв., което се изплаща след въвеждането на обекта в експлоатация. Според т. 6, точка 5 от Допълнителното споразумение, сключено на 02.04.2012 г. отпада. Посочил е, че страните не спорят, че Допълнителното споразумение, сключено на 02.04.2012 г. е именно представеният от ищеца с исковата молба документ без датата, озаглавен допълнително споразумение към трудовия договор № 69А от 01.10.2008 г.
Въззивният съд е приел въз основа на представено по делото допълнително споразумение към трудов договор № 69А от 01.10.2008 г., подписано на 01.06.2013 г., че считано от 01.06.2013 г. страните са се съгласили, че клаузата на т. 4 от допълнителното споразумение от 02.04.2012 г. придобива следната редакция: „допълнително възнаграждение за работа в К., изплащано както следва:
4.1. 1920 евро, изплащани всеки месец;
4.2. 480 евро за всеки отработен месец, считано от 01.05.2013 г., което ще се изплати наведнъж след приключване на обекта, при изпълнение на следните условия:
– завършване до 30.10.2013 г. на площадковата инфраструктура и сградите, в това число АС, ел. инсталации, слаботокови инсталации, ВиК част, ОВК част с изпитани и работещи инсталации;
– завършване до 30.11.2013 г. на геотермалното поле, вертикална планировка и предаване на обекта на Възложителя;
– завършване до 01.04.2014 г. на благоустройство, асфалтови настилки по улици и паркинг, озеленяване на прилежащите територии.“
Съгласно допълнително споразумение към трудов договор № 69А от 01.10.2008 г., подписано на 26.02.2014 г., считано от същата дата, страните са изменили записът в т. 4 от допълнителното споразумение от 02.04.2012 г. в следния смисъл: „допълнително възнаграждение за работа в К., изплащано както следва:
4.1. 1920 евро, изплащани всеки месец;
4.2. 480 евро за всеки отработен месец, считано от 01.05.2013 г., което ще се изплати наведнъж след приключване на обекта, при изпълнение на следните условия:
– завършване до 20.04.2014 г. на площадковата инфраструктура и сградите, в това число АС, ел. инсталации, слаботокови инсталации, ВиК част, ОВК част и геотермалното поле с изпитани и работещи инсталации и предаване на инвеститора с всички изпитания и проби;
– завършване до 30.05.2014 г. на благоустройство, асфалтови настилки по улици и паркинг, озеленяване на прилежащите територии;
– разходите за периода от 21.05.2013 г. до 30.05.2014 г. не надхвърлят бюджетната стойност в размер на 17 250 000 евро.“
Прието е, че между страните не е спорно, че условията относно сроковете за завършване на определените етапи от строителните работи не са се осъществили.
Посочил е, че по делото не е спорно, че ищецът е получавал редовно договореното основно месечно възнаграждение в брутен размер от 880 лв., както и че допълнителното месечно възнаграждение в размер на 2400 евро до месец май 2013 г. В периода от 01.06.2013 г. до 08.08.2014 г. служителят е получавал допълнителното си възнаграждение в размер на 1920 евро на месец. Приел е за безспорно между страните, че използваният платен годишен отпуск в размер на 22 работни дни е заплатен на ищеца на база сбора от договореното основно месечно възнаграждение в размер на 880 лв. и допълнителното трудово възнаграждение в размер на 1920 евро.
От правна страна е прието, че страните по делото не спорят по фактите, а относно тълкуването и действителността на уговорката за дължимото брутно трудово възнаграждение за работата в К., обективирана в представените допълнителни споразумения.
Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 124 от КТ, според която работникът или служителят по трудовото правоотношение е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят – да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа. Приел е, че положеният труд по трудово правоотношение е възмезден и, че правилото на чл. 242 КТ е императивно, поради което уговарянето на безвъзмездно престиране на труд е недействително на основание чл. 74, ал. 1 вр. 242 КТ. Посочил е, че според чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
Прието е въз основа на чл. 3 от НСОРЗ, че брутната работна заплата се състои от основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда; 2. допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор; и 3. други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2.
Посочил е, че основната работна заплата се уговаря в трудовия договор, а в чл. 4, ал. 1 от НСОРЗ е предвидено, че същата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Според въззивния съд в конкретния случай страните са уговорили основно месечно възнаграждение, поради което не е налице порок в договора, доколкото страните са свободни да уговорят размер на заплатата, стига той да не е под императивно установения минимум. Приел е, че не е налице и противоречие с нормата на чл. 7 от Наредбата за трудовите и осигурителните отношения на българските граждани, изпратени на работа в чужбина от български работодатели, доколкото текстът регламентира една правна възможност страните да уговорят заплащане на възнаграждение във валута и/или в левове, а не вменява задължение на същите да го правят, че не е посочено в случай, че е уговорена валутна част, тя задължително да е част от основното трудово възнаграждение.
Прието е, че вторият компонент от трудовото възнаграждение са допълнителните трудови възнаграждения, които представляват насрещната престация за специфични качества на предоставената работна сила, които са предоставени в повече от нормално изискуемите, или защото престацията на работната сила е направена при условия, които се отклоняват от нормалните, или защото положеният труд е повече от нормално дължимия. Позовал се е на чл. 6, ал. 1 НСОРЗ, според който допълнителните трудови възнаграждения са задължителни, или индивидуално договорени, за които страните по трудовото правоотношение могат да договорят условия, при които да се изплащат. Посочил е, че допълнителните трудови възнаграждения се поделят на такива с постоянен и с временен характер. Съдът е приел, че допълнителните възнаграждения с постоянен характер се прибавят към основната работна заплата и сборът формира брутното трудово възнаграждение. Приел е също, че в чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ е предвидено, че с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период; промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето на работника; участие в печалбата; други. Формиран е извод, че допълнителните трудови възнаграждения са задължителни за плащане при работа по трудово правоотношение, но не са изчерпателно установени, че е безспорно, че освен задължителните допълнителни трудови възнаграждения, страните могат да уговорят с индивидуалния трудов договор и други такива, като свободно да определят условията, при които възниква правото за тяхното получаване, както и реда, начина и сроковете за тяхното заплащане. Според съда доколкото работодателят и работникът не са ограничени от императивни правни норми, същите са свободни да установят в отношенията си различни видове допълнителни възнаграждения, в това число и поставени под определени условия, както и да изменят размера и начина им на плащане впоследствие. Приел е, че по правната си природа промяната на съдържанието на трудовото правоотношение по взаимно съгласие представлява сключване на нов договор между същите страни и промяната действа от момента на постигане на съгласие за нея, съответно от този момент престава да действа постигнатата предходна договорка, която е изменена с новата. С оглед на това е изведен извод, че уговорката за заплащане на договорено допълнително месечно възнаграждение в чужда валута, в размер по-голям от размера на основната заплата, не е недействителна, че не е недействително и последващо изменение на размера на договорното допълнително възнаграждение с постоянен характер в по-нисък размер, доколкото страните са свободни да определят същественото съдържание на договора, ако то не противоречи на императивни правни норми. Преценен е за неправилен извода на първоинстанционният съд, че уговорката за заплащане на сумата от 480 евро е недействителна, тъй като е налице частична симулация, защото страните са прикрили с допълнителните споразумения от 01.06.2013 г. и 26.02.2014 г., действителната си уговорка за допълнително възнаграждение с постоянен характер в размер на 2400 евро, като са вписали, че допълнителното възнаграждение с постоянен характер се намалява и се въвежда второ допълнително възнаграждение, дължимо при постигане на определени условия. Според въззивния съд по делото няма доказателства, опровергаващи съдържанието на писмените документи, подписани от страните или документи, правещи твърдението на ищеца за симулация дори вероятно основателно. Посочил е, че клаузите, касаещи измененията на т. 4, са безпротиворечиви и ясни, поради което не се нуждаят от тълкуване сами по себе си, доколкото страните не спорят за значението на отделната уговорка, а за нейната правна валидност, доколкото се твърди симулативност.
Съдът е формирал извод, че предявения иск по чл.128,т.2 КТ е неоснователен и следва да се отхвърли, тъй като по делото не е спорно, че условията, обуславящи плащане на сумата от по 480 евро за всеки отработен месец по т. 4.2. от Допълнителните споразумения, не са настъпили.
Приел е, че поради неоснователност на главния иск по чл.128,т.2 КТ на отхвърляне подлежи и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.128,т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД и вместо отменената част е отхвърлил исковете като неоснователни.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 19 е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и е нейно продължение. Прието е също, че тя има за предмет разрешаване на материалноправния спор, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани пред него и пред първата инстанция доказателства по делото и да направи фактически и правни изводи по съществото на спора. Според цитираната практика въззивния съд е длъжен да изготви собствени мотиви, като обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решаване на делото.
С решение № 222/31.07.2014 г. по гр.дело № 5394/2013 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК е прието, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички относими и допустими доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. Даденото тълкуване точно съответства на смисъла на чл.12 и чл.235 ГПК и е трайно прилагано в практиката на ВКС, съответно е споделено от съдебния състав. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, обсъдил е всички доказателства по делото и доводите на страните, които имат значение за решението, съответно е преценил всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право, и е формирал свои фактически, и правни изводи по предмета на спора. С оглед на посоченото настоящият съдебен състав преценява за неустановена предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Останалите цитирани от жалбоподателя решения № 415/25.01.2012 г. по гр.дело № 1332/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 191/25.07.2013 г. по гр.дело № 63/2013 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК съдът не обсъжда, тъй като не са приложени към изложението на жалбоподателя.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С цитираните от жалбоподателя решения № 85/24.07.2015 г. по гр.дело № 1207/2014 г. на ВКС, III г.о. и решение № 151/13.07.2011 г. по гр.дело № 409/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК не е разрешен същият правен въпрос.
С решение № 85/24.07.2015 г. по гр.дело № 1207/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК съставът на ВКС се е произнесъл по правните въпроси: 1. какви са способите и възможните опорни факти при тълкуването на клаузите на един договор и действителната обща воля на страните – допустимо ли е при тълкуване да се разглеждат не само писмените уговорки в договора, но и преддоговорните отношения на страните, отношения по повод изменение на клаузи от писмения договор, поведение на страните по време на изпълнението на договора или договорът се тълкува само на база вписаните в него уговорки и 2. когато в предварителен договор за продажба на недвижим имот е уговорено, че имотът се предава във вида му при сключването на този договор и към този момент имотът – апартамент, не е въведен в експлоатация, то за продавача възниква ли задължението да въведе имота в експлоатация към момента на изповядване на окончателната сделка. По първия правен въпрос съдът е приел разрешението, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.
По вторият въпрос е прието, че дори когато в договор за покупко-продажба на имот в недовършена сграда, липсва изрична уговорка за окончателно завършване на цялата жилищна сграда и въвеждането й в експлоатация, изискването за добросъвестност при тълкуването по чл. 20 ЗЗД изключва възможността да се приеме, че смисълът на такъв договор е продадените имоти никога да не могат да се използват по предназначението си поради невъвеждане в експлоатация на жилищната сграда. Прието е, че и без наличие на изрична клауза в договора е ясно, че смисълът на целия договор е прехвърляне на право на собственост върху имота, който макар и да се намира в сграда, която не е въведена в експлоатация, то в един разумен срок да е възможно да се ползва по предназначението си. Това обаче е невъзможно да стане без въвеждане на цялата сграда в експлоатация.
С решение 151/13.07.2011 г. по гр.дело № 409/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебния състав е дал разрешение на въпроса: съдът следва ли да тълкува действителната воля на страните, когато преценява дали са сключили симулативна сделка, съответно каква е прикритата; ако срещу прехвърляне на имот е уговорена цена плюс полагане на грижи и даване на издръжка, то при неизпълнение само на задължението за плащане, може ли да се приеме, че действителната воля е за дарение и в този връзка съдът длъжен ли е в да обсъди доказателствата за престиране на грижи и издръжка и съответно да ги прецени във връзка с действителната воля на страните. Прието е, че вида на сделката се определя от нейното съдържание -действителната обща воля на страните, а не от това, как е наименована от тях. Тълкуването се извършва по критериите на чл. 20 ЗЗД – отделните уговорки трябва да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и практиката и добросъвестността. Прието е, че няма пречка страните, доколкото не нарушават императивни правни норми, да уговорят насрещни престации според желанието и интереса си. Ако клаузите са валидни, правата и задълженията на съконтрахентите се уреждат според уговореното. По общо правило, дори някоя от клаузите да е нищожна, това не влече нищожност на цялата сделка.
Според съдебния състав постигане на уговорка срещу прехвърляне правото на собственост върху вещ да се плати освен цена, но още да се дават пожизнено грижи и издръжка, не противоречи на закона, а и е позната в практиката – сред хипотези на комбирниране на алеаторната престация с друга най-чести са именно за плащане и на парична сума или за погасяване на задължение на прехвърлителя към трети лица. В тази връзка, ако не е платена цената по договора, това може да е индиция за симулативност на клаузата за продажба, но може да сочи и на неизпълнение на задълженията на приобретателя. Ако пък се установи относителна симулация, това от своя страна не значи, че непременно прикритата сделка е дарение. Така например, чрез симулативна продажба може се избегне и евентуално атакуване на дисимулирано прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане с иск за разваляне поради неизпълнение. Прието е, че във всички случаи отношенията на страните не могат да се установяват поотделно и клаузите за плащане на цена и за полагане на грижи и даване на издръжка да се разглеждат изолирано и сами за себе си. Действителната воля следва да се изясни чрез тълкуване на подписаните от страните споразумения, като за целта се обсъдят в съвкупност събраните свидетелски и писмени доказателства, твърденията и дадените в хода на процеса обяснения, каквото са и изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК.
Като взема предвид посочените по-горе въпроси, по които се е произнесъл ВКС с постановените решения по чл.290 ГПК и разрешението им съдът преценява, че същите са различни от формулирания от жалбоподателя въпрос. С оглед на това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 85/24.07.2015 г. по гр.дело № 1207/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК съставът на ВКС се е произнесъл по правния въпрос: какви са способите и възможните опорни факти при тълкуването на клаузите на един договор и действителната обща воля на страните – допустимо ли е при тълкуване да се разглеждат не само писмените уговорки в договора, но и преддоговорните отношения на страните, отношения по повод изменение на клаузи от писмения договор, поведение на страните по време на изпълнението на договора или договорът се тълкува само на база вписаните в него уговорки. Прието е, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.
С решение № 504/26.07.2010 г. по гр.дело № 420/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК по правния въпрос по приложението на чл.20 ЗЗД е прието, че спорът относно точния смисъл на договорни клаузи се разрешава при тълкуване действителната обща воля на страните. При това тълкуване отделните уговорки се преценяват във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл, преценявайки може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание, преценявайки обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. В същият смисъл е разрешението на правния въпрос и в решение № 502/26.07.2010 г. по гр.дело № 222/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Правният извод на съда, че клаузите, касаещи измененията на т.4 от трудовия договор, сключен между ищеца и ответното дружество са безпротиворечиви и ясни, поради което не се нуждаят от тълкуване сами по себе си, доколкото страните не спорят за значението на отделната уговорка, а за нейната правна валидност, тъй като се твърди симулативност не е в отклонение от посочената практика на ВКС. С оглед на посоченото не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Същият е формулиран общо и бланкетно, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. За да е правен въпросът, съгласно практиката на ВКС по т.1 от т.решение № 1/2010 г. постановено по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС следва да е разрешен в обжалваното въззивно решение, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкр