4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№737
София,18.12.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 716/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 7716 от 18.11.2013 г. по гр. д. № 5532/2013 г. на Софийски градски съд, ІV-а състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 48 състав решение от 19.12.2012 г. по гр. д. № 33211/2012 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 372 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземания в общ размер на 12 821.60 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 17.11.2011г. до изплащането на тази сума, представляваща неплатена част от възнаграждение по договор за превоз от 19.07.2004 г. по конкретно посочени 6 броя фактури, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49192/2011 г. на СРС, 48 състав.
К. моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода за погасяване на процесните вземания по давност, като счита, че въззивният съд неоснователно е отказал да приеме за прекъсващи давността образуваното обезпечително производство и налагането на обезпечителен запор срещу ответното дружество; образуваното пред Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-4 състав т. д. № 1103/2005 г., имащо за предмет претендирани от ответника суми въз основа на процесния договор за превоз, както и признанието на задълженията, извършено мълчаливо от него чрез невъзразяването срещу отправените покани за плащане на процесните суми.
Като обосноваващи допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без посочване и аргументиране на конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът поставя въпросите: „1. Образуваното изпълнително дело въз основа на обезпечителни заповеди и предприемането на действия за принудително изпълнение, изразяващи се в налагането на запор на банковите сметки на длъжника следва ли да се счетат за основание за прекъсването на давността; 2. Образуването на делото с предмет същите облигационни отношения следва ли да се счете за основание за спирането на давността за времето на съдебния спор; 3. Следва ли да бъде отхвърлено възражението за изтекла погасителна давност в случай, че събраните доказателства сочат, че кредиторът е показал сериозност спрямо своето вземане и не се е дезинтересирал от същото”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата по съображения, изложени в писмен отговор от 28.02.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 372 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, въззивият съд е споделил изцяло извода за недължимост на сумата, предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради погасяването й по давност в предвидения в чл. 110 ГПК 5-годишен срок, преценен спрямо всяка от процесните фактури, издадени в периода от 04.10.2004 г. до 07.07.2005 г. Като неоснователни са счетени доводите на ищеца за прекъсване и спиране на давността. По-конкретно: По съображения, че обезпечителното производство не е част от съдебния процес относно вземането и позовавайки се на задължителната съдебна практика – ППВС № 3/80 г., решаващият състав е приел, че подадената от ищеца молба за обезпечение на бъдещ иск за процесната сума (но не на настоящия установителен иск по чл. 422 ГПК) и наложеният въз основа на издадената обезпечителна заповед обезпечителен запор не представляват действие по осъществяване на принудителното изпълнение по смисъла на чл. 116, б.”б”ЗЗД. Като неоснователна е счетена и направената от въззивното дружество аналогия с нормата на чл. 628а ТЗ, доколкото производството по несъстоятелност представлява универсално принудително изпълнение и ако изобщо има място за аналогии, то те са с индивидуалното принудително изпълнение, а не с обезпечителното производство.
Според съдебния състав, в случая не е налице и хипотезата на чл. 116, б. „а” ЗЗД, тъй като не представлява признание на дълга нито липсата на отговор на отправените от ищеца до ответника покани за плащане на процесните суми (още повече, че не е доказано получаването на тези покани), нито процесуалното поведение на ответника в предходен различен исков спор между страните във връзка с изпълнението на процесния договор за превоз, по който той е бил ищец (т. д. № 1103/2005 г. на СГС, V-4 състав).
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационния контрол предполага поставяне на въпроси – материалноправни и/или процесуалноправни, които са обусловили изхода по конкретното дело и по отношение на които е осъществено някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая тези кумулативни предпоставки не са налице. В представеното с касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал конкретни въпроси, които според него са значими за правния спор, но не е посочил и аргументирал кои от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК поддържа по отношение на тях. Отправеното до съда искане за допускане на касационния контрол „при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК” и развитите оплаквания срещу изводите на въззивния съд по тези въпроси, повтарящи изложеното в самата касационна жалба, не представляват надлежно изпълнение на задълженията на касатора, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Такова не може да бъде допуснато дори и да се приеме, че по отношение на заявените въпроси се поддържат всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – основанията по т. 1 и т. 2 са недоказани, тъй като в подкрепа на същите не е посочена, респ. представена съдебна практика, а основанието по т. 3 не е осъществено предвид отсъствие на предпоставките за същото. По въпроса за приложението на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД е налице последователна и непротиворечива съдебна практика, в т. ч. и имаща задължителен характер – ППВ № 3/80 г. и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 100 от 20.06.2011г. по т. д. № 194/2010 г. на II т. о.; решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на І т. о. и др.).
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 7716 от 18.11.2013 г. по гр. д. № 5532/2013 г. на Софийски градски съд, ІV-а състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: