5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№738
София, 17.10.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1097/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 20.06.2011 г. по гр. д. № 14 507/2010 г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на поставеното от Софийски районен съд, 58 състав решение от 23.06.2010 г. по гр. д. № 25285/2009 г., са уважени предявените от [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 във връзка с чл. 88, ал. 1 ЗЗД за сумите 22934.84 лв. и 22 934.84 лв., платени по развален договор за наем от 20.12.2007 г. и за общата сума 11 196.71 лв., представляваща направени във връзка със сключване на този договор разноски. Предмет на касационно обжалване е и онази част от въззивния акт, с която е потвърдено първоинстанционното решение по отношение присъдената в полза на [фирма] законна лихва върху сумите на главниците за периода от 05.02.2009 г. до 13.05.2009 г.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281 основания. Основното му оплакване е за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждането на възражението, че липсата на удостоверение за ползване на отдадения под наем имот не влияе на наемните отношения, тъй като такъв документ не се изисква по закон – § 16 от ПР на ЗУТ, както и възражението, че страните не са уговорили конкретно върху коя от тях пада тежестта за снабдяване с такова удостоверение. Освен това, счита, че съдът не е обсъдил задълбочено и в пълнота събраните по делото доказателства във връзка с изпълнението на задължението на наемодателя да приведе обекта в уговореното в договора състояние при спазване на предвидения срок 15.02.2008 г., в резултат на което е стигнал до необоснования извод, че това задължение не е изпълнено и че е налице основание за разваляне на облигационната връзка с последица връщане на платените по договора и във връзка със сключването му суми. Според касатора, въззивното решение е постановено в противоречие и с разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, тъй като решаващата инстанция не е отчела липсата на защитен от закона интерес за наемателя да развали договора, произтичаща от това, че за него не съществува законова нужда от исканото удостоверение за ползване на имота, предвид обстоятелството, че процесната сграда е построена много преди влизането в сила на Закона за устройство на територията и е от категорията на т. н. търпими строежи по смисъла на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, които не подлежат на премахване и забрана за ползване и поради това за нея не се изисква разрешение за ползване и забраната по чл. 178, ал. 4 ЗУТ е неприложима. В касационната жалба е изразено несъгласие и с присъденото в полза на дружеството-наемател обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумите по главните искове, както и с отказа да бъде уважено възражението за прихващане на тези суми с направените от касатора-наемодател разноски за ремонтни работи в наетия имот.
Допускането на касационното обжалване е заявено на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според касатора, въззивното решение съдържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС/ВС по следните значими за делото въпроси: 1. За задължението на съда да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните /ППВС № 1 от 13.07.1953 г. и решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о./; 2. За основанието за разваляне на двустранен договор с оглед интереса на страната, която прави изявление за разваляне /ППВС № 3 от 29.03.1973 г./.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на жалбата по съображения, изложени в писмен отговор от 21.10.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 във връзка с чл. 88, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор за наем от 20.12.2007 г. е развален по вина на ответника, тъй като същият не е изпълнил две от основните си задължения по него, а именно – в предвидения в чл. 4, ал. 2 от договора краен срок 15.02.2008г. не е привел наетия обект в състоянието, описано в чл. 4, ал. 4 и чл. 12, ал. 3, годно за ползването му съобразно договореното предназначение – склад за нехранителни промишлени стоки, както и не е снабдил наемателя с изрично посоченото в чл. 4, ал. 2 от договора удостоверение за ползване по предназначение. Решаващият състав е преценил, че изпълнението на първото задължение не се установява от събраните по делото доказателства, в т. ч. и от заключението на техническата експертиза, тъй като същата е допустимо да бъде кредитирана единствено за остойностяване на претендираните СМР, но не може да бъде доказателство нито за момента, в който те са извършени, нито за това дали и от кого са извършени. Поради евентуалната им заинтересованост от изхода на спора в полза на ответното по исковете дружество, съдът е отказал да кредитира в тази насока и показанията на свидетелите Г. И. и С. Контилски. По отношение направеното от наемодателя възражение, че неизпълнението на задължението за снабдяване на наемателя с удостоверение за ползване по предназначение не може да бъде основание за разваляне на договора, тъй като липсва законово изискване за наличието на такова удостоверение, въззивната инстанция е счела същото за неоснователно. В тази връзка е изразено разбирането, че щом страните са се съгласили изрично, че такова удостоверение е необходимо за наемателя, за да приеме и започне да ползва наетия имот, то обстоятелството дали действащата нормативна уредба действително изисква наличието на удостоверение за ползване по предназначение на процесните складови площи, се явява ирелевантно за процеса. Поради приетото за установено неизпълнение на посочените две задължения на наемодателя, всяко от които преценено като достатъчно за разваляне на процесния договор, съдът е счел предявените претенции за връщане на сумите, платени във връзка със сключването и изпълнението на договора /наем за първия месец, депозит, нотариални такси и посредническо възнаграждение/ за основателни и съответно – за основателна акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава, приета за настъпила на 30.01.2009 г. след изтичане на срока за връщане на сумите, даден в нотариалната покана от 20.01.2009 г. /връчена на 29.01.2009 г./. С оглед обстоятелството, че процесният договор за наем е развален поради виновното неизпълнение от страна на наемодателя-ответник, съдът е счел, че същият няма право на обезщетение за вреди по реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и затова е оставил без уважение направеното от него възражение за прихващане със сумата, представляваща стойността на извършените ремонтни дейности в обекта.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, следва да се отбележи, че поставеният материалноправен въпрос за приложимостта на чл. 87, ал. 4 ЗЗД не отговаря на общото изискване за достъп до касационен контрол, предвидено в чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът за това дали неизпълнението е незначително по смисъла на посочената норма, изобщо не е бил поставян от страна на ответника по иска нито в първата, нито във въззивната инстанция – същият е заявен едва в касационната жалба. Поради това, по този въпрос изобщо липсва произнасяне в обжалвания акт, нито такова е било дължимо от решаващия състав. Ето защо, така поставеният въпрос няма характер на значим за конкретното дело, т. е. неговото решаване не е обуславящо за изхода на правния спор. Отделно от това, не може да се счете, че нормата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и съответно цитираната във връзка с нея практика на ВС са приложими в настоящата хипотеза, тъй като в случая се касае не за неизпълнена част от задължението, а за цялостно неизпълнение на две отделни съществени задължения на едната страна по договора.
Процесуалноправният въпрос, за който общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е осъществена, също не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на него не е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, в съответствие със задълженията си на инстанция по съществото на спора, очертани в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, въззивният съд е изложил подробни и задълбочени съображения във връзка с предмета на спора, като е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства и на всички релевирани от страните доводи и възражения. Що се отнася до необсъждането на основаните на разпоредбите на ЗУТ възражения на касатора във връзка с поетото от него задължение да снабди наемателя с удостоверение за ползване на имота по предназначение, същото не е в противоречие с цитираната задължителна практика, тъй като е резултат от застъпеното от съда становище, че съществуването или не на законово изискване за такова удостоверение е ирелевантно за спора предвид изрично изразената от страните воля за снабдяване на наемателя с посоченото удостоверение. Следователно, касае се за конкретна преценка на основателността на направеното възражение, извършена от състава в рамките на правомощията му на правораздавателен орган, правилността на която е предмет на самото касационно обжалване, но не и на производството по неговото допускане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 20.06.2011 г. по гр. д. № 14 507/2010 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: