3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 740
гр. София, 06.11.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1944/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. К., чрез пълномощник адв. И. срещу решение № 24/09.01.2019 г. по гр. д. № 1294/2018г. на Окръжен съд – Варна.
Ответникът Прокуратура на РБ е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Ответникът ОДМВР – Варна не е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 996/12.03.2018 г. по гр. д. № 9895/2017 г. на Районен съд – Варна, ХХХІ-ти състав в частта, с която Прокуратура на РБ и ОДМВР – Варна са осъдени да заплатят солидарно на Н. Г. К. сумата от 8 687 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди по лек автомобил „Алфа Ромео 147”, изразяващи се в общо влошено състояние на вещта, поради неполагане на грижи за техническата й поддръжка за времето от 15.07.2009 г. до 10.02.2016 г., през което вещта е била във владение на ответниците, ведно със законната лихва от датата на сезиране на съда – 06.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, включително и в частта за разноски, с изключение на тези по чл.77 от ГПК и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за посочената сума.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е налице изтекла погасителна давност за вземането, като е зачел направеното в случая правопогасяващо възражение от Прокуратура на РБ. Мотивирани са съображения, че съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД погасителната давност за вземания от непозволено увреждане започва да тече от откриването на дееца. В хипотезата на чл. 49 ЗЗД е достатъчно да е известен възложителя, поради което в конкретния случай деецът е известен още от датата на задържане на автомобила. Направен е извод, че най-късният момент, от който е започнала да тече погасителната давност за вземането е денят, в който наказателното производство е спряно, а именно – 08.12.2010 г. Според инстанцията по същество до тази дата задържането на процесния лек автомобил е законосъобразно, тъй като същият е бил обект на техническа експертиза (с оглед проверката за наличие на интервенция върху номерата на рамата и двигателя му), както и се е изчаквал отговор по направената съдебна поръчка (до Република Италия). Установено е, че след спирането на производството липсват данни за предприемане на действия по същото, нито за необходимост от задържане на автомобила. Прието е, че от този момент ищецът е започнал да търпи вреди от неправомерното задържане на автомобила му и искът за обезвредата им е основателен. Тъй като обаче вземанията за непозволено увреждане се погасяват с изтичане на общия петгодишен срок по чл. 110 ЗЗД, който е започнал да тече от 08.12.2010 г. и към датата на подаване на исковата молба – 06.10.2016 г. е бил изтекъл по отношение претендираното вземане, предявеният деликтен иск е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, а също твърди и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставените въпроси са със следното съдържание:
1. „Кой е моментът, от който се дължи връщане на правоимащ на иззети вещи като веществени доказателства в наказателното производство, респективно от кога може да се претендира обезщетение за увреждане от невърнати след спиране или прекратяване на наказателното производство веществени доказателства?“;
2. „От кой момент задължението е изискуемо, т.е. за него има право на иск и е налице начало на погасителна давност?“.
По въпросите страната обосновава противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС и Решение № 137 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2957/2017 г., III г.о. – т.е. основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По тях се поддържа също и наличие на предпоставки от фактическия състав по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които се аргументират със съществуващата според касатора неяснота в нормата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, което има за последица липса на единна и непротиворечива практика по приложението й, а също сочи, че е налице необходимост от осъвременяване на създадената съдебна практика, предвид настъпилите в законодателството и обществените условия промени.
Касационното обжалване следва да се допусне по така повдигнатите въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Те са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, включени са в предмета на делото и осъществяват общо основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите удовлетворяват и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като се установява отклонение на въззивното решение с разрешението, дадено по тях в Решение № 137 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2957/2017 г., III г.о., което касаторът сочи и прилага.
Не се откриват предпоставки за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквито се обосновават от страната. В тази част изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. То не съдържа допълнителни основания, които страната е задължена да въведе чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия – при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, свързано с въпрос от значение за точното прилагане на закона. Касаторът не е мотивирал, с оглед твърдението за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос от значение за развитието на правото, необходимост от тълкуване на нормата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, поради непълнота, неяснота или противоречие в правната й уредба, нито пък поддържа липса на практика по приложението й. Напротив – страната изрично се позовава на съдебна практика по приложението на този законов текст, която счита за правилна и чрез нея релевира основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Така в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се въвеждат взаимно изключващи се основания спрямо общото основание (правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК), което е недопустимо.
С оглед на изложените съображения е обосновано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24/09.01.2019 г. по гр. д. № 1294/2018 г. на Окръжен съд – Варна.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на сумата 173. 74 лв. (сто седемдесет и три лв. и 74 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.