2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 741
[София], 24.10.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 53170 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата И. Т. Ендрева срещу решение № 222/17.06.2015 г., постановено по въззивно търг. дело № 271/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 121/09.03.2015 г. по търг. дело № 460/2014 г. на Пловдивския окръжен съд – в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателката дължи солидарно с ответното [фирма] на ищеца [фирма] сумата 65 390.26 E., ведно със законната лихва, считано от 09.10.2013 г. до окончателното изплащане на главницата, представляваща част от обща сума по издаден от ответното [фирма] и авалиран от жалбоподателката-ответница, запис на заповед № 81176/21.01.2008 г. на обща стойност 305 870.48 E., по заповед № 9946/14.10.2013 г. за изпълнение на парично задължение, издадена по ч. гр. дело № 16006/2013 г. на Пловдивския районен съд; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] не е подало отговор на жалбата в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран правният въпрос – допустими ли са от страна на авалиста по запис на заповед възражения (в т.ч. лични) във връзка с каузалното правоотношение между хонората и приносителя, когато авалистът също е страна по него. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 17/21.04.2011 г. по търг. дело № 213/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 26/24.04.2014 г. по търг. дело № 1027/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
В двете посочени от жалбоподателката решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, е прието следното: Уреденото в чл. 483 – чл. 485 ТЗ менителнично поръчителство (авал) има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, и поради това авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му предостави самият хонорат (издател на записа на заповед) – както абсолютни възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората. Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората.
В обжалваното по настоящото дело въззивно решение, апелативният съд е приел за установено следното: На 21.01.2008 г. между ищеца [фирма] – лизингодател и ответното [фирма] – лизингополучател е бил сключен договор за финансов лизинг на ППС. В изпълнение на изрично поето задължение по този договор – за обезпечаване редовното и точно заплащане на всички суми по договора, включително договорните неустойки и лихви за забава, на същата дата ответното [фирма] е издало процесния запис на заповед, подписан за „авалист“ от жалбоподателката, която като поръчител на издателя се е задължила лично да заплати записа на заповед при условията, при които е издаден. На 20.07.2009 г. е бил сключен анекс към договора за финансов лизинг, който освен от страните по него (двете дружества) е бил подписан и от жалбоподателката като „поръчител“. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че договорът за финансов лизинг не е предвиждал задължението на лизингополучателя [фирма] да бъде обезпечено с поръчителство – единственото уговорено обезпечение е издаденият на същата дата запис на заповед, авалиран от жалбоподателката, която към този момент не е била поръчител по каузалната сделка, т.е. възникнало е менителнично поръчителство (авал), а не такова по ЗЗД. Тълкувайки анекса от 20.07.2009 г., апелативният съд е приел, че и с него жалбоподателката не е встъпила като поръчител по каузалното правоотношение между лизингодателя и лизингополучателя. С оглед на това, въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на жалбоподателката за преклузия на правата на ищеца-лизингодател, произтичаща от чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, както и за погасяване по давност на вземането му по договора за финансов лизинг (относно възражението за давност е прието и че е направено от жалбоподателката след преклузивния срок по чл. 133 от ГПК). В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че за разлика от договора за поръчителство по чл. 138 от ЗЗД, менителничното поръчителство (авалът) по чл. 483 от ТЗ има самостоятелен, неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на записа на заповед, за чието обезпечаване е поето, което следва от разпоредбата на чл. 485, ал. 2 от ТЗ. Съдът е приел, че това правило важи и когато с менителничното поръчителство е гарантирано задължение по запис на заповед, издаден за обезпечаване на каузално правоотношение между издателя и поемателя на менителничния ефект, по което авалистът не е страна; респ. – че когато авалистът не е страна по каузалната сделка е недопустимо той да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от облигационното правоотношение между поемателя и издателя на записа на заповед.
От така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение е видно, че изведеният от страна на жалбоподателката правен въпрос е разрешен от апелативния съд, не в противоречие, а в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице, наведеното от жалбоподателката основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 222/17.06.2015 г., постановено по въззивно търг. дело № 271/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.