О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 744
гр. София 30.06.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 104/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Р. Р. в качеството му на пълномощник на В. Г. С., действащ чрез настойника си Г. В. С. против решение № 216/04.10.2016 г. по в.гр.д № 291/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 210/10.05.2016 г., постановено по гр.д № 605/2015 г. по описа на Окръжен съд – Плевен и В. Г. С. е осъден да заплати на З. Т. П. и Д. Г. П. по 50 000 лв. на всеки от тях, сума представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина им Ц. Д. П., заедно със законната лихва от 23.01.2015 г. до окончателното изплащане на вземането.
В жалбата се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът неправилно е определил правната квалификация на предявените искове. Оспорва се преценката на събраните доказателства и в частност отказа на съда да кредитира с доверие заключението по изслушаната съдебно-медицинска експертиза, в резултат на което съдът е достигнал до необосновани изводи за здравословното състояние на жалбоподателя и възможността му да разбира свойството и значението на постъпките си. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски за всички инстанции.
Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване във връзка със следните процесуално-правни въпроси: 1. „За задължението на съда да обсъди специалните изисквания, при наличие на които може да се ангажира отговорността на недееспособния с оглед разпоредбата на чл. 47, ал.1, предл. 2 ЗЗД, тъй като е длъжен да квалифицира спорното право съобразно фактите и обстоятелствата, посочени в исковата молба“, който е разрешен в противоречие с решение № 51/07.04.2009 г. по т.д. № 623/2008 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 598/01.10.2010 г. по гр.д. № 1705/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 45/20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. по описа на ВКС, II т.о. и решение № 317/27.06.2012 г. по гр.д № 117/2012 г. по описа н ВКС, IV г.; 2. „Относно задължението на въззивната инстанция да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страната, изключващи отговорността на неспособния да разбира или да ръководи постъпките си за вредите, които е причинил в това състояние при условията на чл. 47, ал. 1 ЗЗД“, който е разрешен в противоречие с решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д № 241/2011 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 504/03.04.2012 г. по гр.д № 1572/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о. и решение № 101/03.06.2015 г. по т.д. № 1740/2014 г. по описа на ВКС, I т.о.; 3.“За задължението на съда да обсъди и да даде собствена оценка на заключението на вещото лице и необходимостта тази оценка да бъде мотивирана при съблюдаване на всички останали доказателства – изискване, произтичащо от чл. 202 ГПК“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 241/23.10.2013 г. по гр.д № 3194/2013 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр.д № 1271/2015 г. по описа на ВКС, III г.о. Поставен е и следният материално-правен въпрос „За възможността невменяем – психично болен извършител на непозволено увреждане да причини виновно неспособността си по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД“, за който твърди да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация З. Т. П. и Д. Г. П. са редовно уведомени за постъпилата касационна жалба, но в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са подали писмен отговор и не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срок /арг. чл. 60, ал. 6 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК/, от надлежно легитимирана страна, която има интерес да обжалва въззивното решение и на това основание е редовна.
За да се произнесе въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: на 23.01.2015 г., в [населено място] Г. С. нападнал Ц. Д. П., нанесъл му удари с ръце и крака, намушкал го с нож в задната част на гърба, в резултат на което нападение П. починал. Вследствие на извършени процесуално-следствени действия С. бил задържан и при извършения първоначален разпит признал за нападението и посочил мястото, където се е осъществило. Авторството на извършеното деяние е установено и от показанията на свидетеля Б. М., както и събраните доказателства на досъдебното производство – протоколи за претърсване и изземване, СМЕ за оглед на труп и Д. експертиза. По делото е приета съдебно-психиатрична експертиза, от която се установява, че през 2013 г. е открито психиатрично заболяване на В. Г. С. – параноидна шизофрения и същият бил хоспитализиран по задължителен ред в Д. – К. през периода от 06.11.2013 г. до 10.02.2014 г., а с решение № 349/08.07.2015 г. на Окръжен съд – Плевен бил поставен под пълно запрещение. Вещото лице достигнало до заключение, че към момента на извършване на деянието С. не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да контролира постъпките си. Посочено е и че при шизофренията може да има болестен пристъп, който да е последван от терапевтична ремисия и болният да функционира като напълно здрав, но по отношение на С. не е била постигната пълна такава. Експертът е посочил и че обикновено болестният пристъп настъпва, когато не се вземат лекарствата редовно. От свидетелските показания на В. С. – сестра на ответника и Д. Г. съдът е установил, че след изписването си от болницата С. е заживял сам, бил е тих и спокоен, редовно си е вземал хапчетата, шофирал е, държал се е адекватно, пътувал е с влак и е продавал торбички за еднократна употреба, хранил се е самостоятелно, имал е пререкания със съседите си, както и мисли за преследване и грозяща го опасност, и не е бил критичен към заболяването си. А от показанията на свидетелите В. П. и Д. Й., съдът установил, че ищците З. Т. П. и Д. Г. П. много тежко преживели загубата на сина си, изпаднали в депресия, която влошила хроничните им заболявания, въпреки че не живели в едно домакинство, били близки и починалият им син се грижил за тях. При тези фактически данни съдът е достигнал до правен извод за основателност на предявените претенции от З. Т. П. и Д. Г. П. против В. Г. С. за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди,причинени вследствие на отнемането на живота на сина им – Ц. Д. П.. Съдът е констатирал, че към момента на деянието деецът не е бил поставен под пълно запрещение, респективно бил е деликтоспособен и не е налице основание за прилагане на чл. 47 ЗЗД. Посочил е, че ответникът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че към момента на извършване на деянието е бил временно недееспособен. Счел е, че е бил в терапевтична ремисия и дори към момента на извършване на деянието да е бил в състояние на болестен пристъп, то било виновно причинено от самия него, тъй като не взимал лекарствата си. Ето защо съдът не е възприел заключението на вещото лице по изслушаната СМЕ в тази му част, тъй като данните от същото противоречат на преките и непосредствени впечатления на свидетелите за поведението на ответника. Като е приложил критериите за справедливост, установени в ППВС № 4/1968 г., съдът е приел, че обезщетението от 50 000 лв. за всеки от ищците би компенсирало болките и страданията им чрез предоставяне на други блага.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане до касационна проверка по първия поставен въпрос. Въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявените претенции е чл. 45 ЗЗД. Изследвал е данните по делото и от фактическа страна е констатирал, че ответникът В. Г. С. към момента на извършване на деянието не е бил в такова състояние, което не му е давало възможност нормално да преценява своите постъпки и нормално да ги ръководи. Само в допълнение към мотивите е посочил, че дори да се приеме, че не е бил деликтоспособен, това негово състояние е причинено виновно от самия него поради невземане на предписаните медикаменти. Следователно решението е обусловено от извода за наличие на елементите от фактическия състав на непозволено увреждане по общото основание по чл. 45 ЗЗД. Несъгласието с дадената правна квалификация, обективирано във въпроса и обосновката към него, представлява твърдение за нарушение на материалния закон – касационно основание, по което ВКС би се произнесъл едва при постановяване на решение по същество, но не и в настоящата фаза по допустимост на касационното обжалване. За пълнота следва да се посочи, че в цитираните решения по чл. 290 ГПК, не е разрешаван поставеният въпрос.Те са постановени при различна фактическа обстановка и правни претенции, поради което не отговарят на изискванията за специално основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос е формулиран общо и не се отнася до конкретен правен извод на съда. Отново се въвежда твърдението, че ответникът по иска е неспособен да разбира или да ръководи постъпките си и на основание чл. 47 ЗЗД не отговаря за причинените вреди. Въззивният съд в изпълнение на задълженията си по чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване. Счел е деликтоспособността на ответника за установена, като е изследвал обосновано събраните гласни доказателства при сравнение на данните от изслушаната съдебно-психиатрична експертиза. Изложил е мотиви защо е приел способността на делинквента да разбира свойството и значението на постъпките си за установена.Произнесъл се е при съобразяване с трайната и последователна практика на ВКС относно правомощията на въззивния съд да разреши повдигнатия правен спор, като изследва всички относими обстоятелства при обоснована преценка на събраните доказателства. В този смисъл следва да бъде коментиран и третият поставен процесуално-правен въпрос. Действително въззивният съд не е кредитирал с доверие данните от изслушаната СМЕ, но този негов извод е обоснован и съобразен с останалите събрани доказателства. Съдът е посочил защо приема, че свидетелските показания установяващи непосредствени впечатления относно състоянието на делинкветна следва да бъдат предпочетени. Действията и мотивите му са изцяло съобразени с разпоредбата на чл. 202 ГПК и така формулиран въпросът не намира противоречиво правно разрешение. Както е посочил и самият касатор в изложението си, преценката за способността на правен субект да разбира свойството и значението на постъпките си е фактическа.
Въпросът относно възможността на невменяем да причини виновно неспособността си по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Както вече беше посочено съдът е констатирал, че исковете намират правната си квалификация в чл. 45 ЗЗД и деецът отговаря на общо основание, тъй като в момента на извършване на деянието е бил в терапевтична ремисия, която му е позволявала да разбира и да ръководи постъпките си. Ето защо, макар и аргументирано специалното основание по чл. 47, ал. 1 ЗЗД, то не определя отговорността на ответника,а съдът само в допълнение го е коментирал.
Съобразно гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 216 / 04.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 291/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: