О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 744
София, 30.11.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 612/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. „С” от гр. С. срещу решение № 165 от 13.01.2009 г. по т. д. № 1472/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-5 състав решение от 21.03.3008 г. по т. д. № 1035/2006 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора – търговец иск срещу Д. а. „Държавен резерв и военновременни запаси”, гр. С. за сумата 80 600 лв. – обезщетение за ползване без основание през периода 01.09.2003 г. – 30.03.2006 г. на собствения му имот – склад, находящ се в бившия стопански двор на с. Г., Община С..
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Излага подробни съображения срещу извода на съда, че не е налице хипотезата на чл. 59 ЗЗД, като твърди, че ответникът е ползвал имота чрез трето лице – Е. „И”, поради което му дължи заплащането на претендираното обезщетение. Оспорва се и приетото от въззивния съд, че ищецът е дал съгласие на посочения едноличен търговец да съхранява въглища в процесния склад. Изводът в тази насока е определен като несъответстващ на събраните по делото доказателства и в нарушение на разпоредбата на чл. 188 ГПК /отм./.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по два съществени материалноправни въпроса: 1. – налице ли е хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случаите, когато вещта се ползва не от ответника по иска, а от трето лице и 2. – изключва ли се обогатяване на ответника по иска, когато между него и трето лице е възникнало правоотношение по договор за влог на вещи, по който ответникът е извършил плащане за ползването на имота, в който са съхранявани вещите. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на Върховен касационен съд, са представени решение № 114 от 10.01.1968 г. по гр. д. № 2019/1967 г. на ВС, І г. о.; Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на Върховен съд и Тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 г. на ОСГК на Върховен съд.
Освен това, релевиран е и процесуалноправният въпрос за тежестта на доказване на отрицателните факти, във връзка с който касаторът се позовава на решение № 1* от 2003 г. на ВКС, ІІ т. о.
Ответникът по касация – Д. а. “Държавен резерв и военновременни запаси” – не изразява становище по допускане на касационното обжалване, а само по основателността на касационната жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 24.06.2009 г.
Третите лица-помагачи – „И” ООД, гр. С. и К. К. от гр. С. не заявяват становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Е. „С” от гр. С. срещу Д. а. “Държавен резерв и военновременни запаси” иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на собствения на ищеца склад през процесния период, въззивният съд е споделил изцяло изводите на Софийски градски съд, че не е налице обогатяване на ответната а. за сметка на собственика на имота. В резултат от извършения задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни /в т. ч. и показанията на свидетеля, посочен от самия ищец/, решаващият състав е приел, че съхранението на докараните от Е. „И” въглища в процесния склад през исковия период е станало с изричното съгласие и без последващо противопоставяне на собственика на склада – ищеца Е. „С”, което обуславя извод за възникнало между тях правоотношение по договор за наем, явяващо се „основание” за ползване на имота и изключващо защитата на собственика чрез субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. Безспорно установеният по делото факт, че съхраняваните в склада на ищеца въглища са били собственост на ответника Д а. „Държавен резерв и военновременни запаси” и че между агенцията и Е. „И” / впоследствие и с правоприемника му „И” ООД/ е съществувал договор за влог, е преценен като ирелевантен за спора по съображения, че за основателността на иска по чл. 59 ЗЗД от значение е кой е осъществявал съхранението на вещите в обекта и това е Е. „И”, респ. „И” ООД.
Като допълнителен /евентуален/ аргумент за отхвърляне на предявения иск е посочена и недоказаността му по размер, доколкото не е установено каква площ спрямо общата квадратура на склада е била реално необходима за съхраняване на брикетите в отделните периоди, с оглед обстоятелството, че за по-голямата част от периода е съхранявано значително по-малко количество от първоначалното.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси безспорно имат значение за изхода на конкретното дело, тъй като решаването им е обусловило отхвърлянето на предявения иск. По отношение на тях, обаче, не е изпълнено допълнителното изискване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По нито един от поставените въпроси не е налице противоречие с цитираната и приложена практика на Върховен съд и Върховен касационен съд. Два от посочените актове са неотносими към настоящия случай, тъй като касаят други правни въпроси, свързани с института на неоснователното обогатяване. По-конкретно: в Решение № 114 от 10.01.1968 г. по гр. д. № 2019/1967 г. на ВС, І г. о. е обърнато внимание на различието в отделните хипотези на неоснователно обогатяване – по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и съответно – на различието в пасивната легитимация на ответниците по всеки от тези искове, а Тълкувателно решение № 85 от 1968 г. на ОСГК установява изрично възможността стойността на извършените в чужд имот подобрения да бъде претендирана по реда на неоснователното обогатяване.
Не може да се счете, че въззивното решение е в противоречие и с цитираната задължителна практика на Върховен съд – ППВС № 1/79 г. Напротив, предпоставките за уважаването на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са прецени именно с оглед съдържащите се в него указания – обсъдена е принципно приложимостта на посочената хипотеза, предвид субсидиарния характер на този иск; изследвани са всички правоотношения по повод ползването на процесния имот с цел установяване наличието на основание за ползване на имота, както и настъпило ли е обедняване на ищеца и обогатяване на ответника по иска, произтичащи от общ факт.
Настоящият състав констатира липса на противоречие и с последния от представените актове на ВКС – № 1* от 2003 г. на ВКС, ІІ т. о. В същото, за да отхвърли предявения иск, съдът се е позовал на установеното в чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ правило за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса. Твърдението за допуснато нарушение на посочената норма, представлява обаче по съществото си оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е едно основанията по чл. 281 ГПК за касационно обжалване, но не може да бъде преценявано едновременно и като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 165 от 13.01.2009 г. по т. д. № 1472/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: