3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№745
гр. София,08.10.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1468 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], М., срещу решение № 1344/ 09.11.2012г. по т.д. № 1051/2012г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1468 25.06.2012г. по гр.д. № 272/ 2012г. на Окръжен съд- Кърджали, за осъждане на дружеството –касатор да заплати на Министерство на земеделието и храните сумата от 30 841,07 лева, представляваща неустойка за забавено изпълнение по договор № РД- 51 -184 от 05.10.2006г. за изпълнение на СМР, и съставляваща разлика между пълния размер на неустойката от 52 870,41 лева и удържаната гаранция за изпълнение на договора от 22 029,34 лева, като са присъдени и направените разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Касаторът сочи, че с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос. Поддържа, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по направеното от жалбоподателя в проведеното открито съдебно заседание пред апелативния съд възражение за погасяване на вземането по чл.92, ал.1 ЗЗД, поради изтичане на тригодишната погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД.
Ответникът по жалбата, Министерство на земеделието и храните, сочи, че липсват основания за допускане на касационния контрол, съответно жалбата е неоснователна. Поддържа, че не е налице тълкуване на закона по различен начин от съдилищата, нито разрешаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, тъй като представените решения на ВКС касаят различна фактическа обстановка от предмета на настоящото дело.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен иска по чл.92 ЗЗД, въззивният съд е приел, че съобразно клаузите на договора, касаторът-изпълнител по договор за извършване на СМР, дължи мораторна неустойка за забава на изпълнението на обекта, което е следвало да приключи 60 дни от откриване на строителната площадка и определянето на строителна линия и ниво. Представените по делото два протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво с различна дата са обсъдени от съда във връзка с останалите събрани по делото доказателства, въз основа на което е прието, че за меродавен за началния момент на течение на срока за изпълнение е първият по време протокол. Този извод е направен от съда на базата на съпоставяне на датите на протоколите с момента, в който е започнало изпълнението на договора – първите извършени и документирани на обекта с протокол обр.19 строително-монтажни работи и тяхното заплащане. За неоснователно е счетено възражението на изпълнителя-касотор, че забавата на изпълнението се дължи на изменение на проекта по повод два плочести водостока, поради недоказване, нито на необходимостта от това изменение, нито на времето, нужно за извършването му. За неподкрепено от доказателствения материал по делото е прието и твърдението на жалбоподателя, че протоколите за СМР са съставени по-късно от фактическото извършване на работата, поради което не е възприет и доводът на касатора, че забавата на изпълнението се дължи на забавата на възложителя да финансира проекта, като е отчетено и договореното от страните, че плащането от страна на министерството се дължи едва след извършване и актуване на строително-монтажните работи.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Този въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В случая в изложението се съдържа само твърдението, че в противоречие с практиката на ВКС „съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос”- чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът не е посочил конкретно въпроса, с който обосновава допускането на касационното обжалване, като по същество развива единствено съображения за допуснато съществено процесуално нарушение на чл.236, ал.2 ГПК- непроизнасяне от съда във връзка с направеното от него във въззивната инстанция възражение за погасителна давност, и нарушение на материалния закон-чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.111, б.”б” ЗЗД, относими единствено за правилността на акта, но не и за допускането на касационния контрол. Наведените твърдения, че решаващият състав не е взел предвид конкретна клауза от договора / чл.7, т.1/ във връзка с възражението за забава на кредитора-възложител на обекта също касае правилността на атакуваното решение, поради което същите не могат да бъдат взети предвид в производството по чл.288 ГПК. „Договорното поведение на ищеца в аспекта на разпоредбите на чл.81, ал.1, чл.83, ал.1, чл.95, и чл.96, ал.1 ЗЗД” предпоставя извършването на преценка на събраните по делото доказателства и направените въз основа на това фактически изводи. Правилността на тази преценка обаче не може да бъде предмет на проверка във фазата на селектиране на касационната жалба. Основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация.
Дори да се приеме, че релевираният по делото правен въпрос е относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по направеното от страната възражение за погасителна давност, това също не обосновава допускането на касационния контрол. Въпросът не е обуславящ изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като възражението не е включено в предмета на спора, по който дължи произнасяне решаващият състав, с оглед на това, че е преклузирано, поради неизвършването му в законоустановения срок – с отговора на исковата молба.
Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане до касация на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведените от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение№ 1344/ 09.11.2012г. по т.д. № 1051/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.