9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 745
гр. София, 08.11.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1415 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на М. С. В., подадена чрез адвокат Г. Б. против решение № 377 от 21.12.2017 г. по гр. дело № 558/2017 г. на ПОС /Пернишки окръжен съд/, гражданска колегия, ІІ съдебен състав.
Ответникът М. В. Л. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат Т. В. Ш., в който е изложено становище за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба против решението в частта, с която искът е отхвърлен е процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане и производството да се прекрати. Липсва правен интерес от отмяна на второинстанционния акт в тази част, тъй като постановеният правен резултат е благоприятен за касатора – искът е отхвърлен за разликата между 12381.79 лeва и 14416.79 лв. К. съд упражнява служебен контрол по отношение на предпоставките за процесуална допустимост на жалбата и отсъствието на правен интерес за подаването й, каквото се констатира по – горе обуславя частичното прекратяване на производството в посочената част.
Касационната жалба в останалата част е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С цитираното въззивно решение, след частична отмяна на първоинстанционно решение № 527 от 08.06.2017 г. по гр. дело № 1209/2017 г. на Пернишки районен съд, е уважен иск на М. В. Л. за заплащане на сумата 12381.79 лв., получена без правно основание от М. С. В., квалифициран по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 10.03.2017 г. до окончателното изплащане. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата между 12381.79 лв. и 14416.79 лв. Въззивният съд е присъдил 495.27 лв. държавна такса по сметка на Пернишки районен съд, 247.64 лв. държавна такса по сметка на Пернишки окръжен съд, като е осъдил ответницата по иска да я заплати, а е присъдил в нейна полза 531.29 лв., разноски за въззивното производство.
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е въззивното решение в частта, с която искът е уважен с присъждане на държавна такса. За да постанови този резултат въззивният съд е приел следните фактически констатации и правни изводи: определил е за безспорни фактите относно съществуването на брачно правоотношение между страните през 2012 г. и прекратяването му чрез развод през пролетта на 2014 г.; за безспорни е посочил и други обстоятелства – издаден в полза на ищеца изпълнителен лист от 09.02.2012 г. от СРС /Софийски районен съд / против [фирма], осъдено да заплати на същата страна 10000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, 500 лв., обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва и разноски по делото, образувано изпълнително дело № 113/2012 г. по описа на ЧСИ /частен съдебен изпълнител/ И. М. – К. за събиране на вземанията с взискател ищеца, получаване на сума в общ размер 14416.79 лв. по банкова сметка на ответницата, чрез превод, осъществен от ЧСИ по изпълнителното дело; прието е за установено наличието на имуществено разместване – преведена по сметка на ответницата парична сума в претендирания размер; за част от процесната сума е приета липсата на основание за получаването й от ответницата по иска, поради недоказването на твърденията й за изразходване на парични суми за нужди на ищеца – за осигуряването на адвокатска защита на Л. по воденото срещу него наказателно производство, с повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, както и за закупуване на храна и вещи за лична употреба по време на престоя на ищеца в ареста; прието е, че липсват доказателства сумата, дължима по изпълнителното дело да е била преведена на ответницата със знанието и разрешението на ищеца.
В изложението се твърди, че ПОС е постановил процесуално недопустимо решение, тъй като мотивите не отразявали състава на чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД. В тази връзка е поставен въпросът – „При констатиране на вътрешна противоречивост и непоследователност на мотивите, може ли постановеното въззивно решение да е обосновано“. Цитираният въпрос и доводите към него засягат частта на въззивното решение, по отношение на която жалбата е процесуално недопустима и поради това е оставена без разглеждане. Поради това цитираният въпрос и изложените към него доводи са ирелевантни и не обуславят процесуална недопустимост на въззивното решение в частта, предмет на разглеждане. В същата част, засягаща съдебния акт, с който искът е уважен при служебно упражнения контрол, по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ВКС констатира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Процесуалната недопустимост на решението предпоставя условия, отнасящи се до липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск или жалба, които в конкретния случай не са доказани от касатора. Налице е право на иск по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, упражнено по надлежния ред с редовна искова молба, разгледана от съдилищата при съобразяване на обстоятелствата, отразени в нея и заявения петитум. Искът е разгледан на предявеното основание – получаване на процесната сума от ответницата при начална липса на правно основание, като в тази връзка са изложените изводи за недоказаност на твърденията за превеждане на сумата със знанието и разрешението на ищеца, както и са развити съображения за липсата на основание за получаването й. Мотивирано е разбирането на въззивната инстанция за недоказаност на твърденията за изразходване на парични суми за нужди на ищеца. Искът е разгледан на предявеното основание, когато фактическите констатации на съда са формирани по отношение на обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба, поставящи спорното право под конкретна искова защита. В случая окръжният съд не се е отклонил от обстоятелствената част на исковата молба и в съответствие със съдържащите се в същата твърдения е квалифицирал претенцията по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД. Жалбата също така е упражнена при наличието на право за обжалване – подадена е в срок, от надлежна страна по делото, при наличие на правен интерес, предвид неблагоприятния за ищеца резултат от постановения първоинстанционен акт, срещу подлежащо на въззивно разглеждане решение. Същата е редовна, съдържа изискуемите реквизити по закон и сезирането на окръжия съд е упражнено по предвидения в закона ред. Затова следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради вероятност за процесуална недопустимост на въззивното решение. Разглежданото въззивно решение, като постановено от надлежен орган – въззивен съд, в законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано от съдиите, участвали в разглеждане на делото и обективиращо мотиви и диспозитив с ясно съдържание отговаря на изискванията за валидност на съдебния акт. Поради това настоящата инстанция приема, че същото решение не е нищожно и бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предложение първо ГПК не е налице, съответно липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на тази норма.
Първата група въпроси са формулирани, както следва: „1.1. Длъжен ли е въззивният съд да изгражда своите изводи не само от отделните факти, но и от връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита, да изясни действителните отношения между страните.“; „1.2. Следва ли въззивният съд с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на страните, да прецени всички доказателства по делото, да изясни връзката и действителните отношения между страните и съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК да постанови решението си върху приетите за установени от него факти и върху закона?“; „1.3. Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да изложи мотиви по всичките им възражения.“. Цитираните въпроси съвпадат по съдържание и с оглед правомощията на ВКС, даденото задължително тълкуване в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, могат да се конкретизират и обобщят в правния въпрос, относно обхвата на преценката на съда, произтичащ от изискването за обсъждане на всички доказателства, мотивиране на съображения по тяхната допустимост и относимост, както и изискването за преценка на възраженията и доводите на страните. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са мотивирани твърденията за противоречие на въззивното решение с цитираната практика, чрез съпоставяне на правните разрешения. В същото са отразени цитати от решения на състави на ВКС /решение по гр. дело № 1060/2014 г. на І г.о., решение по гр. дело № 4265/2014 г. на ІV г.о. и др./, третиращи спазването на задължението за обсъждане на доказателствата и са въведени твърдения за необсъждане на доказателства, без последните да са посочени, както и твърдения, че съдът „не е направил връзка между отделните факти“, без да се съобразят решаващите изводи, обусловили преценката за липсата на елементи от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД. Твърденията на жалбоподателката са за необоснованост на изводите на окръжния съд, произтичащи от несъгласието й с мотивите във второинстанционния акт. Несъгласието с изводите на въззивната инстанция не формират основания за допускане на касационно обжалване. В случая ПОС не се е отклонил от цитираната от касатора практика по чл. 290 ГПК /отм./, подробно изброена в изложението. Видно от посоченото по – горе, за приетата в решението фактическа обстановка и правни изводи, обсъдени са доводите и възраженията на страните, като са отделени безспорните обстоятелства от спорните, а по отношение на последните са развити мотиви, в които е обоснована липсата на доказателства за превеждане на процесната сума по изпълнителното дело с разрешение на ищеца, както и за изразходване на същата сума за негови нужди. Въззивният съд е съобразил особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна, в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но съдържащите се в приетите правни разрешения съображения са в съответствие с онези мотиви, които инстанцията по съществото на правния спор дължи относно обосноваване на основанието за ангажиране на отговорността на ответницата по иска по реда на чл. 55, ал.1, предложение първо ГПК и обстоятелствата, които съдът е длъжен да вземе под внимание при преценка основателността на претенцията. В изложението твърдението за необсъждане на доказателства е въведено общо, без отразяване на обстоятелствата, които не са били обсъдени. Поради това виждането на жалбоподателката за противоречие в правните разрешения между актовете на ПОС и на ВКС остава неаргументирано. По мотивите на съда, с които се третира наличието на елементи от фактическия състав на иска, жалбоподателката не е въвела общи и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК не са мотивирани основания, чрез позоваване на практика, която е формирана при неточно приложение на закона, или която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни норми, за да се създаде практика по приложението им. Затова по тази част от изложението не са налице основания за допускане на касационен контрол.
В изложението е поставен следният въпрос: „2.1. Сключеният гр. брак представлява ли правопораждащ юридически факт, от който възниква брачното правоотношение между съпрузите, общото съжителство и грижите за семейството, и счита ли се за „основание“ като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 55 ал. 1 ЗЗД относно действията на съпруга да нареди превод на негови лични средства по сметката на съпругата си, като изпълнение на едно от основните задължения, произтичащи от брака- задължението за грижа и подкрепа между съпрузите и при тези обстоятелства- не е ли осъществен състава на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД?“. С него не е формирано общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от решаващ мотив на окръжния съд. Съгласно изложените от съда мотиви не е доказано, че процесните средства са изразходвани по време на брака за нужди на семейството. Когато не е обосновано наличие на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, както е в случая, не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания / в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Затова по цитирания въпрос не следва да се допуска касационен контрол. В изложението е поставен въпроса – „2.2. Задължен ли е ответника при получено „нещо“ да доказва извършените от него разходи или само основанието за получаване, евентуално за задържане?“. Този въпрос не е свързан с конкретен мотив на въззивния съд, а доколкото засяга изплащането на издръжка е неотносим към обжалваната част от решението, предмет на разглеждане. Освен това по естеството си въпросът е фактически. Фактически въпроси и въпроси, които не произтичат от решаващи мотиви на въззивния съд не са основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и въвеждането им не обуславя приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. В следващата част от изложението е поставен въпросът: „2.3 Какво е съдържанието на понятието „без основание“ като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 55 ал. 1 ЗЗД.“. Както се установява от съдържанието въпросът не е изведен от мотиви на въззивния съд, а е общ и теоретичен. По вече изложените съображения за характеристиките на правния въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС и този въпрос не притежава характеристиките на основание по чл. 280, ал.1 ГПК, поради което по него не следва да се допусне касационно обжалване. Поставен е въпрос със следното съдържание: „2.4. Може ли при липса на основание при иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът да постанови задържане на част от сумата, т. е. Дали при уважаване на иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД- получено без правно основание“ се дължи връщане на цялата сума или ответника, може ли да задържи част от тази сума?“. Въпросът засяга мотивите на въззивния съд в частта, с която е приета неоснователност на иска, т.е. относимостта му е към частта от решението, която не подлежи на касационно обжалване. Затова и спрямо този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Липсата на общо основание по всички въпроси, обсъдени по- горе обуславя извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания.
Като трета група основания касаторът В. е формулирала следните въпроси: „3.1. Нравствен дълг ли е по см. на чл. 55, ал. 2 ЗЗД неписаното в правна норма задължение на единия член на семейството, да издържа сам общото домакинство на семейството със свои личи средства и 3.2. Съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява ли основание едно лице да получи нещо от друго.“. Цитираните въпроси произтичат от становище на страната и не са изведени от мотиви на съда. По същите не са формирани правни разрешения. Съгласно приетите в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. разяснения не са правни въпроси, които не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд. Поставянето на такива въпроси, както е в случая, има за правна последица недопускане на касационното обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания. Ето защо настоящата инстанция намира, че и по тази част от изложението не следва да се допусне касационно обжалване.
Като четвърта група основания касаторът В. е формулирала следните въпроси: „4.1. При изразходване на получени средства в семейството/лични средства, от заеми и т. н./ в чия тежест е да докаже как са разходвани въпросните средства? 4.2. Какво означава в смисловото съдържание понятието „задоволяване на нуждите на семейството“ по чл. 32 от СК и включва ли се в това понятие ответницата с изразходваните суми преведени от съпруга й на нейната банкова сметка? 4.3. Когато парите се харчат за семейството, по какъв начин трябва да се отчитат при взаимната грижа, моралната подкрепа и материалното подпомагане на нуждаещите се членове на семейството?“. И трите въпроса не произтичат от мотиви на съда. Поради това не съставляват общи основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Като въпроси, които не са свързани с правните разрешения на въззивния съд същите не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. Само с оглед на тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Трябва да се посочи още и неотносимостта на приложената практика /решение по гр. дело № 7488/2013 г. на ІV г.о., решение по гр. дело № 177/2011 г. на ІV г.о., решение по гр. дело № 3267/2013 г. на ІІІ г.о./ към поставените в изложението въпроси. Същата засяга спорове, които не са еднородни с настоящият спор и въпроси, които не са идентични с въпросите, разгледани от съда. Ето защо следва да се приеме, че и по тези въпроси не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По – нататък в изложението са формулирани следните въпроси: „5.1. Въззивният съд длъжен ли е да разгледа спора по същество в неговата цялост, ако въззивникът не е посочил в жалбата конкретни пороци на решението във всичките му обжалвани части. 5.2. Ограничен ли е въззивният съд от изложените в жалбата оплаквания за неправилност, които следва да са конкретно мотивирани или остава съд, разглеждащ спора по същество в обжалваната част и при бланкетна жалба, в която порокът на първоинст. решение е само указан или жалбата е обобщена.“. Цитираните въпроси и доводите към тях не съдържат изложение на обстоятелствата, които окръжният съд е разгледал. При липсата на мотивирано изложение на тези обстоятелства, преценка на твърденията за отклонение на окръжния съд от практиката по чл. 290 ГПК /отм./, на която се позовава жалбоподателката не може да се направи. В тази част изложението съдържа кратки цитати на решенията, посочени от страната, без съпоставка с мотивите на въззивния съд. От мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е разгледал обстоятелствата, засягащи превеждане на процесната сума по сметка на ответницата, без знанието и разрешението на ищеца, като носител на вземането, липсата на доказателства за изразходване на получената сума за нужди на ищеца, които са третирани във въззивната жалба. Следователно твърденията на жалбоподателката за противоречие на правните разрешения във въззивното решение с практиката на ВКС не се подкрепят от данните по делото. Затова настоящата инстанция приема, че с цитираните въпроси не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Последната група въпроси, поставени в изложението са формулирани, както следва: „6.1. Длъжен ли е ищецът да докаже репликата си в отговор на твърдяното и доказано от ответника възражение и основание. 6.2. По иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответникът следва ли при условията на пълно и главно доказване да установи основание за плащане на определена парична сума или следва да изключи твърденията на ищеца. 6.3. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква ли предаване, съответно получаване на нещо при първоначална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. 6.4. Как се разпределя доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД?“. Цитираните въпроси не са изведени от конкретни мотиви на окръжния съд. Затова в изложението доводите по тях са свързани единствено с кратки цитати от приложени решения на ВКС, т.е. въпросите следват от мотиви на касационни решения, без да е налице идентичност с въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. Вместо идентичност на правните въпроси, като основание за допускане на касационно обжалване страната е въвела въпроси, по които въззивният съд не се е произнесъл, произнесъл се е касационния съд. Като доводи са развити съображения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. С оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК не се релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване. Затова касационният съд приема, че и по тези въпроси страната не е обосновала приложно поле на основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Твърдението по чл. 280, ал.2 ГПК за очевидна неправилност на въззивното решение не е мотивирано. За да бъде разгледано същото основание следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторите няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му. Становището им, дори само като твърдения не кореспондира със съдържанието на приетите от окръжния съд правни разрешения. Поради това следва да се приеме, че и с тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите не са аргументирали приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в разглежданата част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от М. С. В. против решение № 377 от 21.12.2017 г. по гр. дело № 558/2017 г. на Пернишки окръжен съд, гражданска колегия, ІІ съдебен състав в отхвърлителната част по иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД за разликата между 12381.79 лв. и 14416.79 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 1415/2018 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия трето отделение в същата част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 377 от 21.12.2017 г. по гр. дело № 558/2017 г. на Пернишки окръжен съд, гражданска колегия, ІІ съдебен състав в останалата част.
Определението подлежи на обжалване в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчване на преписа, а в останалата част е необжалваемо.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: