2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 748
гр. София, 11.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2317 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № VІ-153/13.01.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2101/2014 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 1799/30.09.2014 г. по гр. дело № 4199/2014 г. на Бургаския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на И. Б. К. сумата от общо 12 937.58 лв., представляващи незаплатено брутно трудово възнаграждение за периода месец май 2011 г. – месец октомври 2013 г. (посочени са и дължимите суми по месеци), както и сумата от по 1 лв. върху всяка месечна главница – по частичен иск за плащане на лихва за забава, начислена за периода от падежа на всяко месечно задължение – първо число на месеца, следващ месеца, за който се отнася възнаграждението, до 31.05.2014 г., и ведно със законната лихва от последната дата до окончателното изплащане на сумите; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. Б. К. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) следва ли размерът на удръжките, които работодателят следва да направи за Д. и ДОО, и за които по делото има доказателства, че действително е направил, както и други подобни задължения, да се приспадат от общо начисленото на работника или служителя брутно трудово възнаграждение; и 2) дължат ли се на работника или служителя лихви за забава върху суми по плащания, в които са включени публични задължения, ако последните вече са внесени в общинския, респ. – държавния бюджет (по сметка на НАП) от работодателя. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил, че в част от съдебните решения се приема, че задължението на работодателя към работника е остатъкът от чистата сума за получаване, след като от размера на брутното трудово възнаграждение бъде приспаднат размерът на удръжките, които работодателят следва да внесе за дължимия от работника или служителя данък върху общия доход и осигурителните вноски. Приел е също, че по силата на чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 от КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 42, ал. 4 от ЗДДФЛ, и задължение, предвидено в чл. 6 от КСО, да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски, както и че тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за получаване. Съдът е приел и че и при двете разрешения работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, включително и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания (чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК), а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 от ГПК, като съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. По тези съображения е направен изводът, че може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъкът от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, стига от решението да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. Окръжният съд е изтъкнал, че в случая ищецът е поискал присъждане на брутното трудово възнаграждение и че първоинстанционният съд е посочил в решението си, че е присъдено брутното трудово възнаграждение, поради което е приел, че дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. За горните си съображения въззивният съд се е позовал на задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, а именно – на решение № 166/25.02.2010 г. по гр. дело № 220/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което и дословно е цитирал в мотивите си.
В изложението си жалбоподателят поддържа, че тази задължителна практика на ВКС е неприложима в случая, тъй като по настоящото дело били представени доказателства, че дължимите суми за Д. и ДОО вече били платени от него, което е намерило израз и в първия изведен в изложението му материалноправен въпрос. Такива доказателства за плащане на Д. и ДОО, обаче не са обсъждани в мотивите към обжалваното въззивно решение, поради което този правен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд по делото, респ. – този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се посочи, че този правен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото цитираната от въззивния съд задължителна практика на ВКС е приложима и в сочения във въпроса случай, когато работодателят вече е платил дължимите Д. и ДОО, с тази разлика, че последните няма да бъдат събирани и заплащани отново в полза на държавата, в качеството й на присъединен по право взискател в рамките на изпълнителното производство, тъй като вече извършеното плащане и доказателствата за него ще бъдат съобразени от съдебния изпълнител – също съгласно предвиденото в чл. 458 от ГПК.
Вторият изведен и формулиран в изложението на жалбоподателя материалноправен въпрос относно лихвите за забава върху суми по вече платени публични задължения, по никакъв начин не е бил повдиган пред двете съдебни инстанции по съществото на спора и също не е разрешен с обжалваното въззивно решение, респ. – също не е обуславящ правните изводи на въззивния съд по делото. Поради това и този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение на окръжния съд не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № VІ-153/13.01.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2101/2014 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.