О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 749
гр. София 04.07.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 5349/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Ш., подадена чрез адв. П. М., адв. С. К. и адв. А. С. против решение от 01.07.2016 г. по гр.д. № 14589/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № II-74-160/08.08.2015 г. по описа на Софийски районен съд, с което предявените кумулативно обективно съединени искове от касатора против [фирма] с правно основание чл. 344, ал 1, т. 1 КТ за признаване, че Заповед № 1415-186/11.11.2014 г., с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ е прекратено трудовото му правоотношение е незаконосъобразна и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225 КТ за присъждане на обезщетение за оставане без работа за период от 6 месеца – 12.11.2014 г. до 12.05.2015 г. , в размер на 4 284,00 лв., са отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна и присъждане на съдебни разноски.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния и процесуалноправния въпроси: 1. „При наведен довод за злоупотреба с право и релевирани възражения за липса на обективна необходимост за работодателя от въвеждането на нови изисквания за заемане на длъжността /по-висока квалификация за „шофьор“/ следва ли съдът да извърши проверка дали изменението в тези изисквания е въведено с оглед нуждите на работата. В този смисъл дали работодателят е действал добросъвестно, което обуславя преценката за законност на уволнението да изложи мотиви в тази връзка “.Позовава се на противоречие с решение № 321/31.10.2011 г. по гр.д. № 13/2011 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 8/28.01.2010 г. по гр.д. № 598/2009 г. по описа на ВКС, III г.о., решение от 20.01.2014 г. по гр.д. № 4608/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о.. 2. „Когато въззивният съд установи непълнота или неточност на изготвения от първа инстанция доклад по делото, който доклад определя основата на съдебната преценка, следва ли даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства“.Твърди се въпросът да е разрешен в противоречие с дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка със следните материалноправни въпроси: 3. „Какъв е обемът на съдебната проверка, която съдът следва да извърши и извършва при оспорване на законността на прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ относно обективната необходимост на работодателя от въвеждане на нови изисквания за заемане на длъжността и докъде се простира преценката на съда. Преценката за законосъобразност какво включва и как се съотнася с преценката за целесъобразност“; 4. „Приложението на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ следва да намери обективно, а не формално решение в трайната съдебна практика относно разграничаването на предела на субективното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на това основание, преценката и мотива за реалната необходимост на работодателя от въвеждането на нови изисквания за заемане на конкретна длъжност поради обективна необходимост. Кое се счита за злоупотреба с право в конкретния случай, тъй като от фактите по делото е видно, че работодателят заобикаляйки закона е направил трансформация и съкращаване в щата, представяйки го като промяна в изискванията за заемане на длъжността“; и 5. „Следва ли към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ работодателят да има реално обективна необходимост от въвеждане на промяна в изискванията за заемане на длъжността или е достатъчно да е налице хипотетична възможност в бъдеще да възникне необходимост от въведените промени и докога следва във времеви порядък да се прояви тази бъдеща вероятност, тъй като преценката за уволнение е резултат от съвкупност на фактори, обективни критерии и факти, налични към датата на уволнението, чиято наличност, обективност и съответствие със закона и неговата цел следва да могат да бъдат доказани във всеки един момент, когато работник оспори законност на уволнението, а не от бъдещи неясни такива /каквито са мотивите на заповедта за уволнение е конкретния случай/“.
Ответната страна,чрез пълномощника си адв.Ст.Д. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да се произнесе с обжалваното въззивно решение Софийски градски съд е установил, че от 2003 г. ищецът В. В. Ш. е работил при ответника [фирма] на длъжността „шофьор“по силата на безсрочен трудов договор,а трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ със заповед №1415-186/11.11.2014 г., издадена от управителя на ответното дружество. В мотивната част на заповедта е посочено, че служителят не отговаря на изискванията, въведени в длъжностната характеристика, утвърдена във връзка със заповед № 14-14-581/30.10.2014 г. за нова функционална и организационна структура на дружеството, а именно да притежава всички изискуеми категории за правоуправление на МПС – „В“, ‚В1“,„С“, „ВЕ“,„СЕ“. Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена на служителя на 11.11.2014 г. Въззивният съд е съобразил, че правото на работодателя да променя изискванията за различните длъжности не подлежи на съдебен контрол, тъй като преценката му е по целесъобразност. Кредитирал е с доверие изслушаната пред него съдебна експертиза и е посочил, че към 01.11.2014 г. за длъжността „шофьор“са съществували 6 щатни бройки, като лицата останали на работа притежават свидетелства за управление категория „С“ и „СЕ“, от което е направил извода, че работодателят не е злоупотребил с правото си да прекрати трудовото правоотношение на ищеца, като остави на работа служители, които не отговарят на въведените изисквания. От събраните доказателства съдът е установил, че ищецът не отговаря на нововъведените изисквания за заемане на длъжността,а заповедта за уволнение е мотивирана и съобразена с материалния закон,поради което и прекратяването на трудовото правоотношение е законосъобразно. За ирелевантни към настоящия случай е приел доводите в жалбата относно премахване на длъжността и извършване на подбор,тъй като същите касаят основанията за уволнение предвидени в разпоредбата на чл.328,ал.1,т.2 и т.3 КТ,съгласно чл.329 КТ.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос се отнася до предпоставките за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ и преценката на съда, в случай, че е въведен довод за злоупотреба с право от страна на работодателя. Настоящият състав намира, че не е налице визираното от касатора специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК доколкото решаващите доводи на въззивния съд са съобразени с трайната и последователна практика на ВКС. Както е посочено в цитираното от жалбоподателя решение № 321/31.10.2011 г. по гр.д. № 13/2011 г. по описа на ВКС, III г.о. промяната в изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност след възникване на трудовото правоотношение, може да бъде въведена от работодателя. Това правомощие е въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол – становище, което настоящият състав изцяло споделя. Въззивният съд е взел предвид направения от служителя довод за злоупотреба с права от страна на работодателя, изследвал е събраните доказателства и в частност изслушаната съдебна експертиза и е установил, че уволнени са само служителите, които не притежават изискуемата категория за управление на МПС. По този начин е достигнал до извод за липса на недобросъвестност от страна на работодателя. Ответното дружество е доказало необходимостта от промяна на изискванията за заемане на длъжността „шофьор“, като е представило съответната Заповед № 14-14-581 от 30.10.2014 г. за нова функционална и организационна структура на предприятието и съдът обосновано е изследвал всички доказателства и доводи по делото. Ето защо разрешението му е съобразено с трайната и последователна практика на ВКС и така формулираният въпрос не обуславя допускането на касационна проверка. Липсата на съгласие с разрешението на съда не може да обуслови извод за допускане на касационно обжалване, нито пък оспорването на мерките, които е предприел работодателя за оптимизиране на дейността си дават основание да се приеме, че е налице незаконосъобразност на уволнението.
Вторият въпрос е процесуалноправен и се отнася до правомощията на въззивния съд в случай на процесуално нарушение на пъроинстанционния съд във връзка с доклада по делото. Нарушенията на процесуалните правила могат да доведат до неправилност на постановеното решение – порок, за който въззивният съд следи само при такова въведено оплакване във жалбата на страната сезирала го. Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания относно липса или непълнота на изготвения по делото доклад,а жалбоподателят е възразил срещу разпределената доказателствена тежест както и е поискал събиране на доказателства. Тези негови оплаквания са взети предвид от въззивната инстанция и са намерили своето разрешение. Ето защо следва да бъде направен извод, че вторият въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение и не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка.
За следващите три въпроса, формулирани от касатора, се твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Всички въпроси са общотеоритични и не повдигат конкретен правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда. Както вече беше посочено по отношение на първия въпрос, преценката за необходимостта от изменение на изискванията за заемане на конкретни длъжности при работодателя е по целесъобразност и принадлежи единствено нему. Сам той решава как най-добре да ръководи и организира работата в предприятието си. Фактическият въпрос дали ще му бъдат необходими по-високо квалифицирани кадри не може да бъде разрешаван от съдебния орган предвид обстоятелствата относно пазарната икономика и осъществяването на търговските отношения като цяло. Съвсем различно е положението, когато по делото се установи, че е налице недобросъвестност на работодателя и въвеждане на конкретни изисквания единствено с цел да се прекратят трудовите правоотношения. Изводът на въззивния съд е за недоказаност на такова поведение от страна на работодателя в конкретния случай, а несъгласието на жалбоподателя относно съдебната преценка по отношение на установените обстоятелства и данните по делото представлява оплакване по същество – касационно основание, което не подлежи на разглеждане в производство по чл. 288 ГПК. Съобразно изложеното нито един от въпросите не отговаря на изискванията за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване, поради което не е необходимо да се обсъжда и наличието на специалното основание. Само за пълното следва да бъде посочено, че постоянната практиката на касационната инстанция по отношение на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ е трайна и последователна и въззивното решение е съобразено с тази практика.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 600 /шестстотин лева/лв..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.07.2016 г., постановено по в.гр.д. № 14589/2015 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. В. Ш.,ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма],ЕИК[ЕИК] разноски за настоящата инстанция в размер на 600 /шестстотин лева/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: