О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 750
София, 24.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1559/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор Т.П. от Апелативна прокуратура [населено място], срещу решение № 2355 на Апелативен съд [населено място], постановено на 17.12.2014г. по в.гр.д.№ 3332/2014г.,В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ : В ЧАСТТА, с която след отмяна на Решение от 24.06.2014 г., постановено по гр.д. № 6912 по описа на 2013 г. на СГС, ГО, първо отделение, осми състав, в частта му, с която са отхвърлени предявените от Е. Т. П., против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ /редакция преди ДВ бр.98 от 11.12.2012г./ за разликата над сумата от 2 500 лева до сумата от 8 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и иск по чл.86 ЗЗД за присъждане на лихва за забава за периода от 11.07.2011 г. /датата на влизане в сила на оправдателната присъда/ до датата на предявяване на исковата молба – 20.05.2013 г., за разликата над сумата от 478,99 лв. до сумата от 1 532,77лв., ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес [населено място], [улица], е осъдена да заплати на Е. Т. П., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], [улица], на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ /редакция преди ДВ бр.98 от 11.12.2012 г./ сумата от още 5 500 /пет хиляди и петстотин/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 20.05.2013 г., както и още сумата от 1 053,78 /хиляда и петдесет и три лева и седемдесет и осем стотинки/ представляваща лихва за забава на основание чл.86 ЗЗД, за периода от 11.07.2011 г. /датата на влизане в сила на оправдателната присъда/ до датата на предявяване на исковата молба – 20.05.2013г.; както и В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която исковете по чл.2, ал.1 т.2 от ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД са уважени съответно до размери 2500лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба да окончателното изплащане – първият, и 478,99 лв. – вторият.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от Е. Т. П. иск по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 8000лв. до пълния заявен размер от 100 000 лева и в частта, с която искът на Е. Т. П. по чл.86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1 532,77лв. до пълния предявен размер 10000лв., не е предмет на касационната жалба.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните две съдебни решения: решение № 49/27.04.2011г. по гр. д. № 697/2010г. на IІІ гр. отд. на ВКС, и решение № 270/23.05.2013г. по гр. д. № 407/203 г. на П..
Ответната страна Е. Т. П. не взема становищепо касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е приел за безспорно установени по делото всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ , при определяне размера на процесното обезщетение, след обсъждане на доказателствата е отчел следните правнорелевантни за това факти: Процесните вреди се изразяват в търпените от ищеца през осемгодишния период, през който е текло наказателното производство, негативни изживявания, емоционален стрес, душевно безпокойство и притеснения от накърнения му пред обществото авторитет, силно притеснение, нервност, тревоги. При съобразяване на така установените вреди ведно с тежестта на повдигнатото обвинение и продължителността на наказателното преследване, е приел, че съобразно действителния обем на търпените от ищеца неимуществени вреди, справедливият размер на обезщетението възлиза на 8000 лв.; че посочената сума е дължима ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на предявяване на исковата молба -20.05.2013 г., както и, че за периода от 11.07.2011 г., датата на влизане в сила на оправдателната присъда по отношение на Е. П., до 20.05.2013г. – датата на предявяване на исковата молба, върху посочената сума се дължи и лихва за забава в размер 1 532,77лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквото е и соченото от касатора № 49/27.04.2011г. по гр. д. № 697/2010г. на IІІ гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост”по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Както цитираната константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, така и въззивното решение по настоящото дело, което е съобразено с нея, не са в противоречие със сочените от касатора т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в които са разгледани въпроси, свързани с изискването да е установена пряката причинноследствена връзка между незаконното обвинение и вредите от последното. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска срещу Прокуратурата, не е налице никое от сочените от касатора допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответната страна, тъй като не са претендирани такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2355 на Апелативен съд [населено място], постановено на 17.12.2014г. по в.гр.д.№ 3332/2014г., в обжалваните му части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: