О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 752
София, 11.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.д.№ 951/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба , подадена от юрисконсулт Хр.К. – процесуален представител на [фирма] – С. З., против въззивно решение № 254/18.07.2014 г. по гр.д.№ 1268/2014 г. по описа на Старозагорски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 426/11.04.2014 г. по гр.д.№ 5536/2013 г. по описа на Старозагорски районен съд,с което са уважени предявените от К. Д. К. против [фирма] – С. З. обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост,алтернативно за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните въпроси: 1. При наличието на представено от работника актуално Експертно решение на ТЕЛК, съществува ли задължение на работодателя да изисква отделно информация за здравословното състояние на работника ; 2. Считат ли се за отделен случай множество различни заболявания на работника, при наличието на нарочно решение на ТЕЛК и разрешение от Инспекцията по труда по повод планираното уволнение ; 3. Допустимо ли е при наличието на изготвени две противоречащи си експертизи, съдът да не приложи разпоредбата на чл.203 ГПК.
Ответникът по касация – К. Д. К. е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция е приела за неоснователни доводите на въззивника във въззивната жалба, че посоченото психично заболяване, от което страда ищцата, попада под закрилата на Наредба № 5/20.02.1987 г., бил правен и поради това неправилно вещото лице д-р Н. е дал отговор на този въпрос в заключението си,като се е съобразил с приетото в противен смисъл в решение № 521-2012 – ІV на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК. За неоснователни са приети доводите на въззивника, че понеже към датата на дисциплинарното уволнение въззиваемата нямала клинични прояви на това си психично заболяване, липсата им следвало да бъде приравнена на липса на самото заболяване и поради това не следвало да бъде вземано нарочно мнение на ТЕЛК за уволнението.Съдът е стигнал до извод, че предвид специалната и императивна разпоредба на чл.333, ал.1, т.т.2 и 3 КТ работодателя може да приложи разпоредбата на чл.330, ал.2, т.6 КТ само след предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай /за всяка хипотеза на закрила/ трудоустроен или служител, боледуващ от болест, определена в Наредба на МЗ. Този извод се обосновава и с практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 355/17.06.2010 г. по гр.д.№ 477/2010 г. на ВКС, ІV г.о., поради което досежно конкретния случай уволнението е незаконосъобразно.
Обжалваното решение не е недопустимо`,тъй като е постановено по надлежно предявени искове, по които въззивният съд се е произнесъл в пределите на правомощията му по чл.269 ГПК. Според трайната и задължителна практика на ВКС решението е недопустимо,когато съдът е разгледал непредявен иск – когато в нарушение принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Касаторът не е обосновал основанията по т.1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е налице,когато поставеният материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,която включва актовете на нормативно тълкуване – ТР на ОСГК на ВКС,постановени при условията на чл.86 ал.2 ЗСВ/отм./ или ПП на ВС,както и решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК.В случая не се сочи задължителна практика и касаторът не се позовава на такава. Касаторът не е обосновал и самото основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че по първият от поставените въпроси въззивният съд не е излагал никакви съображения, които да са обусловили изводите му. По втория въпрос е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 83/11.04.2011 г. по гр.д.№ 1784/2009 г., ІV г.о., решение № 168/11.06.2012 г. по гр.д.№ 1113/2011 г., ІІІ г.о., а изводите в обжалваното решение не са в противоречие с приетото в задължителната практика.В случая съдът е приложил разпоредбата на чл.202 ГПК, като не са налице данни съдът да не е могъл да вземе становище по разногласие между вещи лица. Това е видно и от изводите на въззивната инстанция относно експертизата, която тя е счела, че следва да възприеме,поради което и по третия от поставените въпроси не е налице основание за допускане до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 600 /шестстотин /лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 254/18.07.2014 г. по гр.д.№ 1268/2014 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, ІІ – граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място],с адрес на управление [населено място],[жк], да заплати на К. Д. К., ЕГН [ЕГН], жив. [населено място], [улица], ет.2, ап.6, разноски за настоящата инстанция в размер на 600/шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: