5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№752
София19.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1427/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат И. М., срещу решение № 620 от 06.12.2013 г. по в.т.д. № 485/2013 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 8 от 10.01.2013 г. по т.д. № 116/2012 г. на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на Д.-Общо застраховане” ЕАД следните суми: 26 682.54 лв.- получени и непреведени на [фирма] премийни вноски за сключени застрахователни договори за периода от 10.05.2011 г. до 10.11.2011г., ведно със законната лихва от 31.01.2012 г.; 3 440 лв. – неустойка по чл.1 от анекс № 6 от 11.02.2008 г., ведно със законната лихва от 31.01.2012 г.; 645 лв. – неустойка за невърнати стикери по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, ведно със законната лихва от 31.01.2012 г.; 1 218.64 лв. обезщетение за неизпълнение по чл.15, вр. с чл.12 и чл.13 от договора за застрахователно агентство, ведно със законната лихва и разноски по делото.
К. поддържа доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост на решението, с искане за неговата отмяна и отхвърляне на исковете, евентуално за връщане на делото за ново въззивно разглеждане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: „1. Имат ли договорите сила на закон за тези, които са ги сключили; 2. Могат ли договорите да бъдат изменени по друг начин, освен по взаимно съгласие на страните, или на основания, предвидени в закона и 3. При ограничаване на административните и аквизиционни разходи до 20% по силата на Наредба № 27 на КФН – чл.11, ал.9 следва ли възнагражденията по сключените договори за застрахователно агентство да се намаляват под 20% или да им се определя конкретна стойност от 12% и то със заповед на застрахователните дружества, или тези възнаграждения могат да се определят и над 20% , стига общата сума на разходите по чл.11, ал.9 от Наредба № 27 да са под 20%.”
По въпроси № 1 и № 2 се поддържа допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по гр.д. № 67/2010 г. на РС-Белене, решение по в.т.д. № 13/23012 г. на Апелативен съд – В. и решение по т.д.№ 270/2011 г. на Апелативен съд – П.. По въпрос № 3 се поддържа, че липсва съдебна практика, поради което произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но е процесуално допустима само в частта, с която се обжалва възивното осъдително решение за получени от ответника и непреведени на застрахователя премийни вноски по сключени застрахователни договори в размер на 26 682.53 лв. В останалата й част касационната жалба е недопустима, тъй като има за предмет решение по въззивно търговско дело по обективно съединени искове, като цената на всеки един от тях не надхвърля законодателно определения в чл.280, ал.2 ГПК праг на необжалваемите пред ВКС решения.
За да постанови атакувания съдебен акт по иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, решаващият състав на Апелативен съд – П., след самостоятелна преценка на писмените доказателства касаещи валидно възникналото правоотношение между страните по сключен на 11.07.2006 г. договор за застрахователно агентство, сключеното на 05.12.2011 г. споразумение за доброволно погасяване от страна на длъжника на задължения по този договор, както и заключението на вещото лице В. Ш., е приел, че след приспадане на доброволно заплатените две вноски от признатото задължение от ответника-застрахователен агент, остава дължима сумата 26 682.54 лв., съставляваща получени от последния застрахователни премии, невнесени в полза на застрахователното дружество.
За неоснователни са счетени доводите на ответника за приспадане на сумата 8 858.40 лв., представляваща комисионно възнаграждение в размер на 32% съгласно анекс № 9 от 06.11.2008 г. Съображенията на въззивната съдебна инстанция в тази насока за основани на изменението на Наредба № 27 на КФН за реда и методиката за образуване на техническите резерви от застрахователите и презастрахователите, предвиждаща не повече от 20% разходи от стойността на застрахователната премия по застраховка „Гражданска отговорност”, след което е издадена и заповед № 267/17.11.2010 г. за намаляване на размера на уговорените комисионни възнаграждения по всички агентски договори до нормативно определения размер от 12 %. С оглед на това ответното дружество е следвало да получи през исковия период 12% комисионно възнаграждение, а не 32 %.Отчетено е обаче, че въпросът с размера на възнаграждението на ответника не е пораждал спор, предвид предварително получаваното от него възнаграждение от застрахователните премии и то именно в размер на 12 %.
Изложени са и съображения във връзка с предвиденото в договорната клауза на чл.10, ал.3 според която комисионно възнаграждение се изплаща пропорционално на постъпили застрахователни премии.
Решаващият състав на Апелативен съд – П. е извел и самостоятелен извод за дължимост на посочената непреведена/ невъзстановена на застрахователното дружество сума с оглед изричното признание на управителя на ответното дружество, обективирано в споразумението от 05.12.2011 г..
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
Всички формулирани от касатора правни въпроси са относими към размера на комисионното възнаграждение върху непреведените от него застрахователни премии по сключени застрахователни договори от името и за сметка на застрахователното дружество. Предвид мотивната част към решението, не би могло да се приеме, че тези въпроси обосновават селективния критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, въззивният съд не е преценявал дали са налице предпоставките за изменение на сключения договор за застрахователно агентство по отношение размера на възнаграждението на застрахователния агент и липсват изводи по приложението на чл.20а ЗЗД. Всъщност, видно и от самото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е основал въпросите по приложението на чл.20а ЗЗД с твърдения за неправилно приложение на материалния закон, което е недопустимо. В този смисъл са задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на обжалването и основанията по чл.281 т.3 ГПК и изрично е посочено, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, следва да са обусловили решаващите изводи на съда по спорното право, а не да са релевантни към правилността на обжалвания съдебен акт, както и, че в производството по селектиране на касационните жалби не може да се преценява правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд.
В съобразителната част на атакуваното решение липсва произнасяне по поставения материалноправен въпрос под № 3. Решаващият състав на Апелативен съд – П. е приел, че след изменението на Наредба № 27 – с приемането на новата ал.9 на чл.11, размерът на дължимото възнаграждение по договорите за застрахователно агентство е нормативно определен, вкл. и с цитираната заповед на изпълнителните директори на застрахователя, зачитайки и предварително получени от ответното дружество възнаграждения/за период преди исковия/ в размер именно на 12 %, който размер не е бил оспорван. В решението не е изразено становище за конкретните критерии, релевантни към общия размер на разходите по застраховка „Гражданска отговорност”на автомобилистите, нито за отделните компоненти, включени в административните и аквизиционни разходи по смисъла на чл.11, ал.9 от цитираната наредба и конкретните размери на тези разходи.
Дори и при възприемане твърдението на касатора, че поставените от него правни въпроси попадат в приложното поле на касационно обжалване, то касационно обжалване не би могло да се допусне, тъй като изводите на съда относно размера на възнаграждението на застрахователния агент не са обусловили изхода на делото. Те са направени само с оглед задължението за преценка на поддържаните и пред въззивната инстанция доводи от дружеството – въззивник/сега касатор/ за приспадане на сумата 8 858.40 лв., съставляваща комисионно възнаграждение в размер на 32 %. Тези доводи обаче не са споделени от въззивната инстанция- счетени са за неоснователни както с оглед на изричното признание на ответника за размера на невъзстановените на застрахователя застрахователни премии в споразумението от 05.12.2011 г., така и с оглед на конкретна договорна клауза, предвиждаща дължимост на комисионно възнаграждение на база постъпили при застрахователя премии, каквото постъпване в случая не е осъществено по сключените 191 броя застрахователни договори през исковия период от време.
Предвид липсата на основната предпоставка за достъп до касационно разглеждане, не следва да се преценяват поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 620 от 06.12.2013 г. по в.т.д. № 485/2013 г. на Апелативен съд – П. в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 26 682.54 лв.- получени и непреведени на [фирма] премийни вноски за сключени застрахователни договори за периода от 10.05.2011 г. до 10.11.2011г., ведно със законната лихва от 31.01.2012 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение № 620 от 06.12.2013 г. по в.т.д. № 485/2013 г. на Апелативен съд – П. в останалата му част, с която [фирма] е осъдено да заплати на Д.-Общо застраховане” ЕАД следните суми: 3 440 лв. – неустойка по чл.1 от анекс № 6 от 11.02.2008 г., ведно със законната лихва от 31.01.2012 г.; 645 лв. – неустойка за невърнати стикери по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, ведно със законната лихва от 31.01.2012 г.; 1 218.64 лв. обезщетение за неизпълнение по чл.15, вр. с чл.12 и чл.13 от договор за застрахователно агентство от 11.07.2006 г., ведно със законната лихва от 31.01.2012 г.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчване на препис от определението, само в частта за оставяне без разглеждане на касационната жалба. В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: